Юрий Дружков
Приключенията на Моливко и Сръчко (36)

Тридесет и шеста глава

най-страшната

Можеш ли отгатна гатанката: „Къде на света нощта е най-къса?“ И да мислиш, все едно, веднага няма да отгатнеш. Най-къса е нощта в метрото.

Горе на земята беше настъпила нощта. А в метрото бе светло като ден. Само беше станало малко по-тихо.

Но ето че полетя из тунелите от спирка на спирка последният влак. В почти празния вагон някои вече сладко дремеха. Един малък гражданин дори дълбоко спеше. Той се беше завил през глава с мушамата си. Само дългият му блед нос се провиждаше навън и някак подозрително просвирваше: „Фюйт, фюйт! Вие сте тук, вие сте тук, вие сте тук!“

А може би само така ви се струва. Малкият гражданин навярно просто спи. Я го погледнете! Разбира се, че спи!

Влакът много бързаше. Той обиколи пътем още няколко спирки и радиото каза:

— Граждани, влакът е дотук. Метрото се затваря. Довиждане! Лека нощ!

Моливко и Сръчко излязоха от вагона, тихомълком се пъхнаха под една пейка — и нито звук!

На станцията беше мрачно, както вечер на малка градска улица. Ярките лампи бяха угаснали. Светеха само най-мъждукащите. Затова никой не забеляза хитростта на приятелите. Никой, освен… Но ние още не знаем кой ги беше забелязал.

На спирката дойдоха чистачки с престилки. Те включиха поливачни машини, самоходни метли, дълго миха и търкаха станцията. След това се качиха на бягащите стълбички и те ги отведоха горе.

След тях стълбичките затичаха съвсем празни. Дежурният монтьор ги изключи, превъртя ключа на станцията и си отиде в къщи.

На станцията останаха да светят нощните фенери.

— Време е! — рече Сръчко и помогна на Моливко да се измъкнат изпод пейката.

— Ах, колко е тъмно! Ужас!

— Ужас! — повтори някои.

— А! — трепна Моливко.

— А! — подразни го никой.

— Не се бой — рече досетливият Сръчко. — Това е само ехото. Моля ти се, не се бой.

— Бой! Бой!… — поде ехото.

— Страшничко — пошепна Моливко.

— Не обръщай внимание — рече Сръчко. — Почвай да рисуваш.

Малкият художник бръкна в джеба си за цветните моливи.

— Пипнах ли ви, пиленца! Ето къде сте били! Откога тичам подире ви!

Това беше, разбира се, шпионинът Зирка.

Той беше се пъхнал под съседната пейка, докато чистачките миеха станцията.

— Горе ръцете! — викна Зирка, измъквайки пистолета.

— Да бягаме, Моливко! Да бягаме!

Находчивият Сръчко дръпна Моливко за ръката.

— Стой, ще стрелям! — крещеше Зирка.

— „Бам!… — изтрещя изстрел. — Бам!…“

Куршумът улучи нощната лампа и тя се пръсна на дребни парченца. Стана почти съвсем тъмно и много страшно.

— Да бягаме! По-скоро да бягаме! — въздъхна Сръчко.

Те скочиха на релсите и се втурнаха към черния тунел, по който денем така весело тичаха влаковете.

— Накъде така, дечица? Стойте! Аз се пошегувах! Ха-ха-ха! Ама аз се пошегувах! Стойте! Много здраве от капитана! Че спрете де! Ей!… Къде сте? — викаше Зирка, чувайки как тропат обущата на приятелите.

Той стъпи малко встрани и току падна от перона.

— По дяволите!… — заврещя Зирка.

„…ите“ — гръмко повтори ехото.

Шпионинът скочи на крака, размахвайки пистолета.

— По-бързо, Моливко, по-бързо! — препираше го Сръчко.

Тук-там по пътя светеха фенерчета, нейде отзад тичаше Зирка и викаше:

— Няма да ми избягате, дяволи недни! Пипнах ви!

Така те тичаха през кратката подземна нощ чак до следващата станция.

Рано сутринта горе на земята дойде монтьорът. Той измъкна ключовете от джеба си и почна да отключва голямата врата точно в момента, когато Сръчко и Моливко тичаха нагоре по стълбището, през стъпало. (Нощем стълбичките в метрото не се движат).

Зирка тичаше подир тях, опитвайки се да хване никого за крака.

— Спрете! — молеше Зирка. — Спрете, ви казвам! Станцията е заключена! Няма къде да бягате! Няма! Не бързайте, лоши момчета! Запъхтявам се! Ох, колко се уморих! Ох!…

Шпионинът, капнал от умора, седна на последното стъпало да си почине.

Бледият Моливко и мрачният Сръчко стояха пред него.

Нямаше накъде да бягат.

„Всичко пропадна!“ — помисли си Моливко.

— Хе, хе, хе! Хи, хи, хи! — радваше се Зирка. — Ох, как се уморих! Да поседим сега, да поприказваме за туй, за онуй. Ах, колко ми е мъчно за вас! Хи, хи, ха! Ей ти, празна консервена кутия! Ще те разглобя на части!

И показа на Сръчко отвертката, същата, която отмъкна една нощ от шлосера, когато Сръчко измисли махателите.

Изведнъж на станцията стана съвсем светло. Монтьорът беше включил светлината.

Неподвижната стълбичка, на която седеше Зирка, изведнъж хукна надолу.

— Какви глупави шеги! — възмути се Зирка. — Помощ! Спрете! Помощ!!!

Но чудните стълбички понесоха разбойника надолу, по-далече от малките измъчени приятели.