Юрий Дружков
Приключенията на Моливко и Сръчко (25)

Двадесет и пета глава

как разбойниците пътуваха на кончета

Капитан Бъл-Бъл, морският разбойник, улови доктора за края на престилката и едва тогава неудържимият доктор спря. На челото му лъщеше внушителна синя цицина. Докторът си свали престилката и престана да бъде учен доктор. Той раздра престилката си на ивици като бинт и си омота главата, за да не вижда никой позорната цицина на челото му.

— Герой — рече язвително пиратът. — Не можа да излезеш наглава с едни нищо и никакви хапльовци-зяпльовци!

— Опитай се да поприказваш с това желязно платило! То се бие!

— Ах, така ли? Аз също обичам да се бия! Като му обърша един по врата!…

— Знаем, знаем колко си храбър — измърмори шпионинът.

— Какво? Какво? — намръщи се пиратът.

— Казвам, че вие сте на най-храбрият… Ох, как боли! Проклет железен побойник! — хленчеше шпионинът Зирка.

— Не тъжи! — рече пиратът и потупа приятеля си по рамото. — Ще ги хванем! Молифан и Плашилан няма да ни избягат! Кълна се в зъбатата акула!

— Ах, как ще го разглобя това човече! Ще му измъкна пружинките! Ще ги изхвърля! Ще ги стъпча! Ще ги нарежа на парчета! Аз! Аз… Ох, как боли!

— Да не губим нито минута! Ето, вземи единия пистолет. Ще ти дотрябва. Да побързаме! — рече пиратът, подавайки пистолета на Зирка.

— А как ще намерим пътя? — изстена Зирка. — Аз нищо не помня.

— Напред! — изкомандува капитан Бъл-Бъл. — Да се открие! Да се залови! Да се разглоби! Ей, Петно, води ни, кучи сине! Ръцете ме сърбят да натупам тия…

Пиратът искаше да каже кого се кани да натупа, ала очите му зърнаха две малки симпатични кончета, вързани за ниската ограда на малката градинка. Кончетата кротко си пощипваха свежата зелена тревица. Едното конче беше кафяво на бели петни, другото — било на кафяви петна.

— На конете! — извика капитан Бъл-Бъл с гласа на Веня Кашкин. — На конетеее!

Разбойниците се метнаха на конете и препуснаха.