Юрий Дружков
Приключенията на Моливко и Сръчко (18)

Осемнадесета глава

в която железният Сръчко едва не плаче

Сръчко доведе Моливко в къщи и го сложи да легне.

Трябваше да позвъни по телефона и да извика „Бърза помощ“, но в къщи нямаше телефон.

На клетия Моливко му стана още по-зле. Малкият вълшебник се разболя. Имаше висока температура, а му се струваше, че в къщи е много студено. Той трепереше и зъбите му тракаха от студ.

Сръчко пусна пердетата на прозорците, зави Моливко с всичките одеяла, дори с възглавниците. Нищо не помагаше!

На улицата се стъмни, а после дойде и нощта. В къщичката стана съвсем тъмно и много тихо. Чуваше се как Моливко потраква със зъби.

Сръчко реши да събере сухи листа за печката. Той излезе навън и започна да събира опадалите листа.

На булеварда нямаше никой. Всички отдавна бяха се прибрали да спят.

— Глупав Моливко — мърмореше Сръчко, тичайки по пътечките. — Не може да нарисува електрически котлон! Глупав Моливко!

Той си мърмореше просто така. Беше му много, много мъчно и за да не заплаче, се преструваше на сърдит.

А Моливко лежеше в тъмната стая и бълнуваше. Когато болните бълнуват, те всичко казват неправилно.

— Две и две — седем — бърбореше Моливко. — Три и три — пет, седем и седем — девет…

Той загуби съзнание. Когато болните губят съзнание, те могат да станат и нещо да вършат, ала всичко вършат неправилно.

Моливко се измъкна изпод одеялата и възглавниците, препъвайки се, отиде до стената и започна да рисува, без да разбира какво рисува.

— Седем и седем — пет… — бърбореше Моливко и рисуваше.

Ах, Сръчко, къде си, Сръчко? Тичай, по-скоро тичай в къщи! Не позволявай на болния Моливко да рисува!

Но Сръчко беше сграбчил цял куп листа и с мъка ги носеше в къщи. С такъв товар не може да се тича…

Моливко нарисува на стената един страшен пират с голям крив нож, с два пистолета на кръста и с черен разбойнически флаг.

Веднъж Моливко беше видял тоя пират на рисунката на онова войнствено момче — Веня Кашкин.

Нарисуваният пират намигна на Моливко от стената, сви черния разбойнически флаг и го скри в джеба на панталоните си.

Но болният художник нищо не забеляза. Той рисуваше шпионин със сива мушама и вдигната яка, с черна маска на очите.

След това Моливко нарисува едно петно, което много приличаше на куче. Всичко беше, както на рисунката на Веня Кашкин!

През вратата, шумолейки с изсъхналите листа, влезе Сръчко. Той ги остави на пода и занаглася Моливко в леглото.

Болният ръкомахаше и викаше:

— Две и две — пет! Дайте сладолед на Веня Кашкин! Дайте му сладолед!…

Горкият, горкият Моливко!…

Сръчко дори не забеляза как от стената се отделиха две тъмни сенки, как безшумно се плъзнаха през открехнатата врата и излязоха на тъмния нощен булевард. А подир тях побягна и третата, малката сянка, която приличаше на куче.

Дърветата на булеварда тихо шумяха. Сръчко затвори вратата и запали печката. Весел огън освети стаята. Листата в печката попукваха, играеха пламъчета и по стените скачаха светлинки.

Моливко заспа.

А Сръчко стоеше до печката и горчиво въздишаше:

— Клетият Моливко!…