Юрий Дружков
Приключенията на Моливко и Сръчко (44)

Четиридесет и четвърта глава

в която пътечките се движат, а вратите говорят

Дворецът на младите техници се намираше на улица Конструкторска. Тима и стоманолеярят се приближиха до високата врата, която нямаше никакви дръжки. Но вратата сама се отвори пред тях.

Тя беше автоматична. „Добре дошли!“ — рече тя вежливо.

Красивата мека пътечка на пода изведнъж забяга под краката им, също както стълбичките в метрото, и ги попита с човешки глас:

— В коя секция отивате?

Пътечката също беше автоматична.

— Още не знаем — отвърна стоманолеярят и меката пътечка спря.

В огромната зала висеше портретът на знаменития Притко Моливков. В лявата страна на залата няколко деца се занимаваха с някаква странна машина, чукаха, завинтваха, пилеха.

— Правим автоматичен гардеробиер. Сам ще сваля палтата и галошите на гостите — обясниха децата на стоманолеяря, когато се приближи към тях.

— Деца — рече им стоманолеярят, — донесохме ви едно желязно човече. Развалило се е. Трябва да се поправи. Кой може да свърши тая работа?

— Притко Моливков! — обади се Тима.

— То се знае — съгласиха се децата. — Моливков е знаменит майстор, не познаваме по-добър от него!

— Моля ви се, извикайте Моливков — помоли ги стоманолеярят, Тимковият татко.

— Какво говорите — рекоха децата, — ще трябва да почакате. Моливков е много зает. При него дойдоха представители от фабриката за сладолед по много важна работа. Той дегустира сладолед „Притко“. Нов сладолед!

— Много важна работа — дегустирал нов сладолед — забеляза стоманолеярят. — Опитването на сладолед по научному се казва дегустиране. — Но аз все пак ви моля да повикате Моливков. С металното човече се е случило голямо нещастие!

Децата погледнаха неподвижния Сръчко, поклатиха глави, след това натиснаха някакви блестящи копчета на стената. В залата се разнесе проточен сигнал за тревога. На екрана на телевизора се появи изображение. Всички видяха стаята, в която седеше Притко Моливков и лапаше сладолед.

— Кой ме вика? — недоволно попита той.

— Трябва ни твоята помощ! — рекоха децата. — Бърза, незабавна помощ!

— Нима не виждате? Аз съм зает!

— Извинявай, моля ти се, но работата е сериозна, без тебе никой не се решава.

— Е, щом е така — важно изписка Моливков, — ще намина за минутка.

И той влезе, без да бърза, както се полага да влиза знаменит човек.

— Какво има? — попита той.

— Много те молим, поправи желязното човече…

Притко погледна към Сръчко и изведнъж се спусна към него.

— Сръчко — завика той. — Сръчко, защо не скачаш? Кой те е счупил?!

— Трябва да се поправи! Той сам ще разкаже кой го е счупил — забелязаха децата.

— Аз… аз не мммога да го поправя, не умммея — изхлипа малкият Притко и горчиво заплака. — Аз нищо не умея! Корабчето не съм го правил аз, корабчето го прави той, Сръчко. Клетият Сръчко! — нареждаше момченцето, размазвайки сълзите по бузките си.

— Да не губим време — рече спокойно стоманолеярят.

— Кой може да поправи желязното човече?

— Ние! — отвърнаха децата.

— И аз ще опитам! — възкликна Тима.

— Чудесно! Вземете инструментите! Струва ми се, че още веднъж трябва да се проверят винтчетата.

Децата внимателно затегнаха всяко винтче на желязното човече, провериха всяка пружинка.

И ето че Сръчко отвори очи.

— Притко? Тима? Какво правите тук? Къде са разбойниците?! Къде е Моливко?! — завика Сръчко, скачайки на крака. — Разбойниците ще погубят Моливко! Те имат пистолети! Те завзеха кораба!

— Какви разбойници! Какви пистолети? — сви рамене стоманолеярят.

— Морският разбойник и шпионинът Зирка.

— Ясно — въздъхна стоманолеярят. — Клетото желязно човече, сигурно е чело много книги за шпиони и морски разбойници…

— Да бързаме към Тихия кей! Да спасим Моливко! — викаше желязното човече.

— Спасете татко Моливко! — плачеше малкият Притко.

— Татенце, помогни! — молеше Тимка.