Глен Кук
Мрачни времена (87)

86

В жилището ми нахлуха стражи. Какво ставаше? Бях объркан. Пак ли припадък?

Пушек. Кръв. Настоящето. Жестокото настояще, което издишваше болка, както драконът издиша огън.

Усетих присъствието на Капитана. Той дойде от дъното на жилището, клатейки глава, и изгледа чичо Дой с любопитство.

Бесния Корди се втурна вътре. Приличаше на човек, сблъскал се с най-големия ужас в своя дълъг и нещастен живот. Отиде право при Знахаря. Чух само „… трупове навсякъде“.

Не успях да доловя отговора на Знахаря.

— … са преследвали теб?

Знахаря вдигна рамене.

— Ти излезе последен…

Един страж влезе тичешком и зашепна на Бесния.

— Слушайте! — кресна Бесния. — Все още навън има живи. Внимавайте. — Двамата със Знахаря се доближиха. — Заблудили са се в лабиринта. Едноокия ще ни трябва, за да ги намери.

— Вълненията никога не спират, а? — Знахаря изглеждаше много уморен.

Чичо Дой обяви, като не се обръщаше към никого конкретно:

— Те тепърва започват да ни връщат. — Талианският му бе отличен, като се има предвид, че предния ден не можеше и думица да каже на него.

Майка Гота дойде — прегърбена, тътреща крака. Типично за жените Нюен Бао, които превъзмогват нещастие, тя беше направила чай. Това беше може би най-ужасният ден в живота й. Сигурно беше сварила много чай.

Капитанът отново изгледа изпитателно чичо Дой, а после коленичи до мен.

— Какво е станало тук, Мъргън?

— Не съм сигурен. Влязох по средата и наръгах един мъж. Ей онзи. От сблъсъка отхвръкнах към масата. Спънах се и паднах в дупка във времето. Може би. Като се събудих, горях. — Около мен все още бяха пръснати обгорени страници. Ръката адски ме болеше. — Навсякъде имаше трупове. Припаднах. И след това се намерих в настоящето.

Знахаря улови погледа на Бесния и му посочи към чичо Дой.

Бесния Корди на отличен Нюен Бао помоли чичо да разкаже какво е станало.

Това бе нощта на хилядата изненади.

— Тези Измамници действаха умело — каза чичо Дой. — Нападнаха внезапно. Събудих се само миг преди двамата да ми се нахвърлят. — Обясни как е избегнал смъртта, като за целта бе строшил един врат и един гръбнак. Описа убийствата клинично, дори критично.

Беше безпощаден и към себе си, и към Тай Дей. Кореше се, защото бе си позволил да се изкуши да преследва другите Измамници, когато хукнали да бягат. Бягството им се оказало за заблуда. Тай Дей, който бе останал на мястото, бе разкритикуван за мигновеното си колебание, което му струвало счупена ръка.

— Евтин урок за него — отбеляза Знахаря. Чичо Дой кимна — сарказмът на капитана му убягна. Трябваше да приеме жестоката цена, че е позволил да го изиграят.

В жилището ми имаше четиринайсет трупа, без да броим съсипаните Анали. Дванайсет от тях бяха на Измамници. Единият бе жена ми, другият — племенникът ми. Шестима бяха загинали от Пепелния жезъл, трима — от ръцете на Тай Дей. Майка Гота бе изкормила два и аз бях намушкал един при влизането си.

Стиснал рамото ми — жест, който би трябвало да ме утеши — чичо Дой каза:

— Един воин не убива жени и деца. Това е дело на зверове. Когато зверовете убиват хора, всички мъже са принудени да ги преследват и унищожат.

— Добре говориш — каза Знахаря. — Но Измамниците никога не са се обявявали за воини. — Не беше впечатлен от речта на чичо.

Бесния също не бе впечатлен.

— Това е религия, дядка. Техният Път. Те са жреци на смъртта. Полът или възрастта на техните жертвоприношения нямат никакво значение. Жертвите им отиват право в рая и повече не им се налага да ги върти колелото на живота, колкото и скапана да е била кармата им.

Настроението на чичо Дой се помрачаваше с всяка минута.

— Познавам туга — измърмори той. — Стига туга. — Никой не му разкриваше никакви тайни.

Корди се усмихна коварно на майстора на меча.

— Вие сигурно сте се класирали на челно място в списъка на най-желаните от тях жертви, след като сте убили толкова много от тях. Ако си Измамник, си спечелваш голям престиж с убийството на човек, претрепал много хора.

Чувах какво дърдори Бесния, но не ми се струваше разумно.

— Туга не е по-смахната от която и да било религия тук — смънках.

Това като че обиди всички по равно. Добре.

Бесния се обърна, за да се скара на стражите си. Не бяха оправдали оказаното им доверие. Собствената ми беда бе само една от няколкото случили се. И продължаваха да се случват.

Вцепенен, промълвих:

— Срещу такова нещо не можеш да се защитиш, Бесен. Тези не бяха войници. — Захвърлих овъглените листа, които още държах в ръце, към най-близкия труп. — Те са дошли тук с надеждата до полунощ да стигнат до рая. Дори сигурно са нямали и план за бягство. — И продължих по-тихо: — Капитане, по-добре нагледай Пушека.

Знахаря се намръщи, сякаш бях издал всички тайни, но попита само:

— Да имаш нужда от нещо? Искаш ли някой да остане с теб?

Той разбираше какво означава за мен Сари.

— Затова става въпрос. Досега непрекъснато отстъпвах. Капитане, взех със себе си семейство. Ако почна да изперквам, те ще ме успокоят. Искаш ли наистина да ми помогнеш? Превържи ръката на Тай Дей, а после върви да си вършиш работата.

Знахаря кимна и направи един малък жест, който в нормално време означаваше „Върви“, но сега означаваше много повече.

— Нараян Сингх някоя сутрин ще се събуди и ще разбере, че е посял вихри. Няма вече сигурно място за него.

Станах и излязох навъсено от стаята си. Зад мен Тай Дей стенеше, докато Знахаря му превързваше ръката. Стареца не му обръщаше никакво внимание — бе зает с издаването на нареждания, означаващи, че войната ще се разрасне много повече.

Чичо Дой ме последва.

Реалността болеше по-малко от очакването. Заех се с безсмисленото занимание да махна румела от гърлото на жена ми. Стоях там и се взирах в празното, а кърпата висеше от ръката ми. Този Удушвач явно е бил истински майстор. Вратът й не беше счупен, нито гърлото й — посинено. Все едно спеше. Но когато я докосвах, нямаше пулс.

— Чичо Дой, може ли да ме оставиш сам?

— Разбира се, но първо изпий това. Ще те отпусне. — И той ми подаде нещо, което вонеше гадно.

Дали вече не бяхме вършили това?

Той се отдалечи. Легнах за последен път до Сари и я прегърнах, а лекарството започна да прониква в тялото ми и да предизвиква сън. През ума ми минаваха всички обичайни мисли, обземаха ме обичайните омрази. Мислех си немислимото — че може би беше най-добре това да се случи преди Сахра да разбере какво означава да си член на Отряда.

Спомнях си великото чудо. Ние бяхме двойка, която никога не е трябвало да се събира. Брак, за който не съжалявах нито за миг, ала създаден от сила, крехка като негласната прищявка на старица, носеща бремето на истерични и ненадеждни прозрения.

И разумни, и налудничави мисли се въртяха из главата ми. Бях започнал да я виждам като светица — нещо неизбежно след всяка ненавременна смърт. Заспах. Но дори и в Нод не можех да избягам от болката. Сънувах жестоки сънища, които не си спомнях след събуждането. Сякаш самата Кина ми се подиграваше и ми казваше, че триумфът е измама, която струва скъпо.

Когато се събудих, Сари вече я нямаше, а главата ми бумтеше от махмурлука от лекарството. Запрепъвах се насам-натам и накрая се блъснах в майка Гота. Старицата се суетеше над чая и си говореше сама, точно както говореше и с останалия свят.

— Къде е Сахра? — попитах. — Налей ми чай, моля. Какво стана с нея?

Гота ме погледна така, сякаш не бях с всичкия си.

— Умря.

Не беше от тия, дето си мерят думите.

— Знам. Тялото й го няма.

— Отнесоха я у дома.

— Какво? Кой? — В мен се надигна гняв. Как смееха?! Кои бяха те?!

— Дой. Тай Дей. Братовчедите и чичовците й. Отнесоха Сахра и То Тан у дома. Аз останах, за да се грижа за теб.

— Тя ми беше жена, аз…

— Преди да ти стане жена, тя беше Нюен Бао. И сега е Нюен Бао. И утре ще бъде Нюен Бао. Фантазиите на Хон Трей не могат да го променят.

Успях да се овладея и да не избухна. Гота беше права — от гледната точка на Нюен Бао.

Освен това в момента не можех да направя нищо, не и ако не ми дойдеше повече хъс, отколкото имах тази сутрин. Исках само да седя и да тъна в самосъжаление.

Върнах се в стаята ни с чая, седнах на леглото, взех нефритения амулет, принадлежал на Хон Трей. Тази сутрин той ми се стори много топъл, по-жив от мен. От много време не бях го носил. Сега го сложих на китката си.

Можех да си излея яда върху чичо Дой, като се върне.

Ако се върнеше.