Глен Кук
Мрачни времена (59)

58

Тази изпълнена с приключения нощ продължаваше. Все още не можех да се ориентирам, все още имах болки и определено все още бях изтощен, но сега увивах въже около тялото си, за да мога да се спусна надолу по външната страна на стената.

— Сигурен ли си, че Нар не могат да ни видят от кулата на портата?

— По дяволите, хлапе, не може ли просто да се разкараш? Натякваш по-гадно и от тъща!

Разбираше ги Едноокия тези работи, имал е няколко тъщи.

Заслизах надолу. Защо ли се оставих на Гоблин и Едноокия да ме подмамят?

Когато стигнах грубо скования сал, там ме чакаха двама талиански войници. Те ми помогнаха да се кача.

— Колко дълбока е водата?

— Седем стъпки — отвърна по-високият. — Можем да я прекосим с прът.

Въжето се размърда. Придържах го. Скоро Синдху тупна върху сала. Единствено аз му помогнах. Талианците се правеха, че той не съществува. Дръпнах здраво въжето три пъти, за да разберат горе, че тръгваме.

— Почвайте да бутате с пръта.

Талианците бяха доброволци, избрани отчасти защото бяха добре отпочинали. Те се радваха, че напускат града, и им беше тъжно, че трябваше пак да се връщат в него.

Смятаха това прекосяване за експеримент. Ако успеехме да стигнем брега, да се промъкнем между южняците и да се върнем в Деджагор утре през нощта, или следващата нощ, скоро цели флотилии щяха да рискуват да прекосят водата.

Ако се върнехме. Ако войниците на Тъкача на сенки не ни засекат. Ако изобщо откриехме Господарката, за която талианците не подозираха, че е част от мисията…

Едноокия и Гоблин ме изврънкаха да търся Господарката. „Хлапе, не обръщай внимание на тия наранявания“. Тия не се шегуват. Синдху дойде, защото според Кай Дам било добра идея да го изкараме от Деджагор. Никой не го попита какво мисли самият той. Талианците трябваше да ме охраняват и да ми осигуряват силен гръб. Чичо Дой също пожела да дойде, но не успя да убеди Говорителя.

Прекосяването мина гладко. Щом стъпихме на брега, аз извадих от джоба си зелена дървена кутийка и пуснах пеперудката вътре на свобода. Тя щеше да отлети при Гоблин и пристигането й щеше да им съобщи, че съм стигнал брега жив и здрав.

Имах още няколко кутийки в различен цвят. Във всяка имаше пеперудка, която трябваше да пусна при определени обстоятелства. Щом се заизкачвахме нагоре по една пропаст, Синдху тихо пожела да поеме водачеството.

— Имам голям опит в тези неща — каза ми той. Само след минути му повярвах. Той се движеше много бавно, внимателно и съвсем безшумно.

Аз се справях сносно, но не чак толкова добре. Двамата талианци все едно се бяха закичили с хлопатари.

Не бяхме стигнали далеч, когато Синдху изшушна предупредително. Замряхме, а мърморещите сенчести се изнизаха напреки на нашата пътека на двайсетина крачки по-нагоре по хълма. Улових част от разговор, от който стана ясно, че топлото одеяло е за предпочитане пред нощно патрулиране по хълмовете. Изненада. Човек би предположил, че в чуждите армии е по-различно.

Час по-късно срещнахме и друг патрул. И той ни подмина, без да забележи присъствието ни.

Вече бяхме преминали отвъд пръстена от хълмове, когато зората започна да се процежда от изток и увеличи видимостта дотолкова, че бе твърде опасно да продължим да се придвижваме.

— Трябва да си намерим скривалище — каза ми Синдху.

Стандартна процедура на неприятелска територия. Не беше проблем. Тук овразите целите бяха обрасли с храсталаци. Човек можеше като нищо да изчезне в тях, стига да не е забравил да си свали оранжевата нощница.

Изчезнахме. Захърках секунди след като легнахме на земята. И не отидох никъде другаде и в никое друго време.

Събуди ме мирисът на пушек. Седнах. Синдху се надигна в почти същия миг. Забелязах един гарван, който ме разглеждаше толкова отблизо, че трябваше да си кръстосам погледа, за да го фокусирам върху него. Талианецът, който трябваше да бди на пост, спеше. Толкова за добрата почивка. Нищо не казах. Синдху също си замълча.

След малко опасенията ми се потвърдиха. Някой извика на езика на южняците. Отговориха му. Гарванът се заливаше от смях.

— Знаят ли, че сме тук? — много тихо попита Синдху. Изглежда, му беше трудно да повярва.

Вдигнах пръст — знак, че искам тишина, ослушах се и различих няколко думи.

— Те знаят, че тук има някой, но не знаят кой е. Нещастни са, защото не могат просто да ни убият. Господарят на сенките иска пленници.

— И не се опитват да ни подмамят да излезем?

— Те не знаят, че някой от нас разбира наречието им. — Гарванът албинос пред мен изграчи, запляска с криле и излетя от храсталака. Още двайсетина се присъединиха към него.

— Щом не можем да ги избегнем, трябва да се предадем. Не бива да се бием. — Синдху беше един нещастен младеж.

Съгласих се. И аз самият бях един нещастен младеж. Талианските войници бяха още двама нещастни младежи.

Не можахме да избегнем нищо и никого. Гарваните намираха усилията ни за забавни.