Глен Кук
Мрачни времена (72)

71

Могаба контраатакува, докато водата все още стигаше само до глезените, а градът тъкмо започваше да изпада в паника. Използва всичките си талианци и насърчаваше жестокостта. Клането беше ужасно.

Може би никога няма да разкрия истината за нападението над Нюен Бао. Твърдяха, че талианският трибун Пал Субхир разбрал погрешно дадените му заповеди. Други като мен са убедени, че Могаба е виновен — може би защото е заподозрял, че Нюен Бао са обрали складовете му.

Знам, че беше разбрал, че някои от складовете са окрадени, и то веднага, защото беше пратил войници да разберат дали вътре прониква вода. След разпита на няколко пленници джайкури бе разбрал, че никои от местните не са се хвалели, че са отмъкнали цял тон храна. А и някой от моята дружина може да се беше изтървал.

Какъвто и да беше случаят, кохортата на Пал Субхир, усилена до пълен състав, за да бъде в пълната си мощ, нападна Нюен Бао. Трибунът не може да свидетелства — загина рано. Всъщност, много талианци загинаха по време на тази атака. Но подкрепления пристигаха постоянно и затова съм убеден, че Могаба бе замислил клането.

Отначало нищо не знаех за това. Не бях сложил наблюдателни постове извън нашия периметър. Нямаше как да се уверя, че нищо не заплашва моите хора отвън. А за границата с Нюен Бао нямаше причини да се тревожа. Те биха ни предупредили, ако стане нещо.

Тай Дей беше както винаги наблизо. Бях се качил на върха на една кула от анфиладата, за да съзерцавам потъналите в мрака хълмове и да размишлявам. Дали някога щеше да дойде помощ? Напоследък не идваха никакви новини отвън.

Много хора искаха да напуснат. Чувах някои от тях сега навън — искаха да поемат риска с Тъкача на сенки. Слабаци. Малко глад и напрежение, и съвсем забравяха за свободата.

— Какво е това? — Тай Дей ме смая, беше задал цял въпрос. Стъписах се. Погледнах нататък, където сочеше той.

— Прилича ми на огън.

— Близо е до къщата на дядо. Трябва да отида.

Изпълнен повече с любопитство, отколкото с подозрения, му казах:

— Ще дойда с теб.

Той понечи да спори, но сви рамене и ми каза:

— Недей да припадаш. Не мога да се погрижа за теб.

Значи Нюен Бао знаеха за моите припадъци. И очевидно подозираха, че са епилептични. Интересно.

Тай Дей несъмнено научаваше много само като стои със затворена уста и наострени уши. Моите хора вече почти не го забелязваха.

Водата засега никъде не беше по-дълбока от средата на прасеца ми, но когато се опитвах да тичам, тя засмукваше краката ми. А Тай Дей бързаше. Сигурен беше, че нещо не е наред. И беше прав.

Притичахме през алеята, където се бях отнесъл последния път и се гмурнахме в ада. За миг ми се стори, че съм избягал от Деджагор в друг кошмар.

Талианските войници измъкваха жени, деца и старци Нюен Бао от сградите и ги хвърляха на войниците на улицата. Тези войници колеха и кълцаха. Лицата им бяха изкривени от ужаса на това, което вършеха, но те не можеха да се владеят — отдавна бяха прехвърлили точката, където все още можеха да спрат. Трепкащото сияние на пожарите правеше всичко още по-адово и нереално.

Бях виждал това и преди. Бях виждал собствените си братя да вършат същото няколко пъти навремето, на север. Мирисът на кръв те завладява, убива съзнанието ти, умъртвява душата ти и не ти оставя нищо човешко.

Тай Дей нададе измъчен вик и се хвърли към сградата, обитавана от семейство Кай, размахал меча над главата си. Нямаше очевидни признаци някой да е нахлувал в сградата. Последвах го, също извадил меча си — не знам защо, въпреки мимолетния спомен за жената Сахра. Вероятно действах, без да мисля, също като талианците.

Те ни препречиха пътя. Тай Дей подхвана някакъв танц с подскачания и въртене. Двама войници се строполиха, а от гърлата им бликаше кръв. Аз пребих още един с меча си и му оставих набор от синини и урок как да се дуелира с мъж, цяла стъпка по-висок и двайсет и пет кила по-тежък.

Навсякъде имаше талианци — повечето не ни обръщаха никакво внимание. Не ми беше особено трудно да се браня. Тези хора бяха по-дребни, по-слаби и обхватът им беше много по-малък. А онова, което аз налагах с груба сила, Тай Дей постигаше с маневри. Когато стигнахме вратата на Говорителя, вече никой не се интересуваше от нас.

Не бях познал. Вътре имаше петима или шестима талианци. Те нямаше да си тръгнат оттук. Не и пеша.

Тай Дей излая нещо на Нюен Бао. Един глас му отговори. Замахнах с бяс към последния, особено тъп наглед талианец и си доизтъпих меча в неговия шлем. После затръшнах вратата и я залостих, а сетне се огледах за нещо, което да струпам пред нея. За съжаление семейство Кай бяха толкова бедни, че най-хубавите им мебели бяха проскубани тръстикови рогозки.

Трепна пламъчето на лампа, после още едно и още едно. За пръв път видях цялата стая, в която живееше семейство Кай. Забелязах и смазаните трупове на неколцина нашественици. Бяха решили да се възползват от красавицата, преди да довършат останалите. Кай Гота продължаваше да млати труповете на талианците. Но не всички тела бяха на талианци. Дори не и мнозинството. Талианците бяха много малка част.

Сахра притискаше децата към гърдите си, но никое от тях не ще познае страха отново. Погледът й беше празен.

Тай Дей изхленчи като коте и се хвърли върху жената. Тя лежеше по очи върху двете деца, които се бе опитала да затули с тялото си. Усилието й не беше напразно. Най-малкото, на няма и годинка, плачеше.

Като че талианците не смятаха да правят опити да нахълтат. Коленичих там, където толкова често бях седял и разговарял с Говорителя. Явно двамата с Хон Трей бяха видели как идва смъртта и бяха я посрещнали на почетните си места. Старецът лежеше, положил глава и рамене в скута на Хон Трей, но долната част на тялото му почти не беше помръднала от мястото си. Жена му се беше схлупила над него.

Шумотевицата вън се усили.

— Тай Дей! — изкрещях. — Стегни си задника, човече!

Какво? Старицата все още дишаше — хъхрещ, клокочещ звук. Повдигнах я внимателно.

Тя беше жива и дори в съзнание. Очите й престанаха да се цъклят. Като че не се изненада, че ме вижда. Усмихна се и успя да прошепне, въпреки кръвта в гърлото си:

— Не си губи времето с мен. Вземи Сахра. Вземи децата. — Раната й беше от намушкване с меч. Острието беше влязло до дясната й гърда и разпорило дробовете й. На нейната възраст бе цяло чудо, че бе оживяла толкова дълго.

Тя отново се усмихна и прошепна:

— Бъди добър с нея, Знаменосецо.

— Ще бъда — обещах, без да разбирам какво ми казва тя.

Хон Трей успя да ми намигне. Лицето й се изкриви от болка и тя отново се схлупи върху Кай Дам.

Шумотевицата отвън отново се увеличи.

— Тай Дей!

Прескочих труповете и закачих нечии крак, стърчащ зад гърба на Тай Дей.

— Ако не си вдигнеш задника и не се стегнеш, няма да помогнем на никого! — Забелязах още две деца, които се спотайваха отзад. Едното от тях беше запалило лампите. Никой възрастен не беше оцелял освен Сахра и майка й.

— Сахра! — креснах. — Ставай! — Зашлевих я. — Събери децата отзад. — Те бяха твърде ужасени, за да ми се доверят, ако и да ме познаваха.

Все още бях външен човек.

Малко крясъци — само от това имаха нужда Тай Дей и сестра му. Вселената им изведнъж отново доби структура и посока, въпреки че не ги осъзнаваха. Просто им трябваше някой да ги пришпори.

Открихме още само едно живо дете. Други оцелели възрастни нямаше.

— Тай Дей, можеш ли да удържиш тези деца да не се изгубят, докато бягаме по алеята? — Ако успеехме да стигнем дотам, талианците може би вече нямаше да ни създават проблеми. Там един човек можеше да задържи и цяла орда, докато дойде помощта.

Той поклати глава.

— Твърде са уплашени и са пострадали твърде тежко.

Точно от това се боях.

— Тогава ще ги носим. Можеш ли да успокоиш майка си? Ще трябва да помага. Сахра, вземи бебето. Аз ще нося момиченцето. На гръб. Искам ръцете ми да са свободни. Кажи й да се вкопчи здраво, но да не ме пипа по лицето. Ако няма да може, нека сега ми го каже. Ще й вържем китките.

Сахра кимна. Беше преодоляла истерията. Тя коленичи до Хон Трей, прегърна старицата, а после свали нефритената й гривна. С дълбока въздишка и явна неохота тя сложи гривната на лявата си китка. После се обърна към Кай Гота и се помъчи да я успокои.

Тай Дей започна да превежда на децата нарежданията ми. Осъзнах, че никога не бях чувал Сахра да говори, дори шепнешком.

Момиченцето, което щях да нося, беше на около шест години. И не искаше да тръгва оттук.

— Тогава я вържи, да му се не види! — креснах. Бях се разтреперил. Не знаех докога още щях да запазя самообладание. — Нямаме време!

Само бебето не беше пострадало. Момченцето, на около четири години, май нямаше да прескочи трапа. Със сигурност нямаше да го прескочи, ако бързо не го отнесях при Едноокия.

Чу се плискане на вода и някакъв мъж изпищя навън. Едно тяло се вряза във вратата, тя изскърца и малко поддаде. Сахра зашлеви момичето, за да спре да хленчи, и го настани на гърба ми.

— Ами майка ти как е? — попитах.

Нямаше нужда. С баба Трол всичко беше наред. Двегодишно дете с неопределим пол беше възседнало левия й хълбок, а в десницата си стискаше острието на счупено копие. Беше готова да излезе срещу талианците.

Подготовката всъщност отне по-малко време, отколкото е нужно, за да разкажа за нея.

Сахра носеше бебето. Тай Дей върза раненото момче на гърба си и стисна меча в ръка. Двамата с него отидохме до вратата. Надникнах през пукнатините между посечените греди. Един талиански войник се промъкна навън.

— Ти ли си пръв, или аз? — попитах. — Единият да води, другият да пази отзад.

— Аз. От този ден нататък аз.

Какво?

— Назад! — креснах. Но и той беше видял забързания силует в същия миг. Приплъзна се надясно, а аз минах отляво на вратата. Когато вратата влетя навътре, вече се бяхме отдръпнали. Скочихме върху натрапника и го разпознахме тъкмо навреме.

— Чичо Дой?

Късмет извади той. Тежестта на децата, които носехме, беше ни забавила тъкмо колкото да ни остане време да забележим кой е нахълталият.

— Върви — казах на Тай Дей. Нямаше нужда да провеждаме съвещание.

Тай Дей мигом се сблъска с двама талианци. Изскочих навън и прогоних още един. Кай Гота се клатушкаше подире ни. Тя заби върха на копието си в гърлото на най-близкия талианец, после настани детето по-удобно на хълбока си и се обърна към другия.

Един бял гарван прелетя. Хилеше се като цяло стадо маймуни.

Оцелелият талианец не беше глупав младеж. Той се юрна към най-близката група свои сънародници.

— Върви, върви! — ревнах на Тай Дей. — Гота. Сахра. Следвайте Тай Дей. Чичо! Къде си? Ще ти зарежем задника тук!

Чичо Дой излезе навън точно когато талианецът ни посочи на своите другари.

— Отведи детето, Знаменосецо. Пепелния жезъл ще е вашият щит.

Той разигра изумително представление, макар че аз мярнах само няколко мига на ярост. Този смешен набит дребосък погна цялата тайфа талианци и изкла шестима от тях за няма и толкова секунди. Останалите побягнаха.

После зашляпахме по уличката и за броени мигове стигнахме до безопасността. След минути Едноокия вече лекуваше ранените деца, макар никак да не му беше весело. А аз подреждах част от Старата банда заедно с Гоблин за ограничена контраатака.