Глен Кук
Мрачни времена (35)

34

Минаха часове. Знахаря излезе, после се върна и ме тупна по гърба.

— Видя ли колко е лесно, Мъргън? Виждал ли си някога такъв голям и такъв прост номер?

— Нищо работа — съгласих се аз. — Като да паднеш от дърво. — Или може би като пропадане в бездънна яма, с което неволно бях натрупал достатъчно опит.

Нищо работа, винаги толкова просто, колкото някой ти обяснява, че е. Знам, че и когато аз самият го пробвам, няма да е изключение, колкото и невероятно да е това.

— Сега поне разбирам как си станал толкова стряскащ и знаеш разни неща, които не бива да знаеш.

Знахаря се засмя.

— Давай. — Покрай хвалбите със смайващото си откритие беше във великолепно настроение. — Пробвай.

Хвърлих му поглед, който той изтълкува като неразбиране какво точно има предвид. Нищо работа. Като да паднеш от дърво. Може би. Само че Едноокия не го бива за учител.

— Направи онова, което ти показа Едноокия. Реши какво искаш да видиш. Кажи на Пушека. Но много внимавай как го правиш, да му се не види. Трябва да бъдеш точен. Неяснотата е смърт.

— Точно така действа магията във всяка история, за която съм чувал, капитане. Неяснотата всеки път те прецаква.

— Така ли мислиш? Може и да си прав. — Сигурно го бях засегнал по болно място. Той изведнъж се замисли. — Давай.

Нямах особено желание.

— Цялото това нещо много прилича на онова, което се случва с мен, когато пропадам в заешката дупка в Деджагор. Дали Пушека не ми го причинява по някакъв начин?

Знахаря поклати глава.

— Няма как. Не е същото. Давай. Настоявам. Губиш време. Погледни нещо, което винаги си искал да знаеш за Аналите. Ние ще сме тук и ще те пазим.

— Какво ще кажеш да потърся Мускус и Хагоп?

— Аз знам къде са — тъкмо са преминали през Първия водопад. След няколко дни ще са тук. Пробвай с нещо друго. — Хагоп и Мускуса бяха прекарали последните три години в пътешествие обратно на север с талианска делегация и писма от Господарката до изоставените от нея. Мисията им беше да научат всичко, което можеха, за Господаря Дългата сянка. Една от мъртвите Господари, Сянка на бурята, се бе оказала бежанка от старата империя на Господарката — Приносителя на бури, която мислеха за мъртва. А още двама големи гадни магьосници, смятани за отдавна загинали, също се бяха появили и ни избиваха — Оплаквача и лудата сестра на Господарката, Ловеца на души. Освен тях тук беше и Видоменителя, но за него се погрижихме.

Това, че Мускуса и Хагоп са оцелели след такова невероятно пътешествие за мен си беше истинско чудо. Изглежда, боговете ги пазят.

— Сигурно имат цяла нова колекция от белези, за които да говорят.

Знахаря кимна. Малко беше помрачнял. Време беше да се заловим с подготовката ми.

Трагедия от миналото, така и останала без обяснение, завладя въображението ми. В едно село, Връзка, се бяха случили няколко гротескни, ужасни, безсмислени убийства, които, доколкото си спомням, никой не свърза с никого и с нищо. Сигурен бях, че те са важни по някакъв начин и бях озадачен, че и до днес това клане си оставаше неразгадано.

Стиснах ръката на Пушека, изпразних ума си и зашепнах внимателни наставления. И поех, излязох извън тялото си толкова изведнъж, че ме обзе паника. За миг ми се стори, че си спомням да съм го правил и преди. Но не си спомнях какво ще се случи по-нататък.

Старецът беше прав. Не беше същото като нежеланите ми пропадания в собственото ми минало. В този кошмар бях в пълно съзнание и се владеех. Бях безплътно видение, което бързаше към Връзка, ала мисията ми оставаше ясна в моето съзнание. Разликата беше много голяма. Докато се носех над Деджагор, нямах самоличност, нито се владеех, докато не се слея със себе си от миналото. И тогава забравях бъдещето.

Връзка е селце на южния бряг на Голямата река, срещу брода Ведна-Бота. Векове наред Голямата река е била традиционната граница на централните талиански земи. Народите, живеещи отвъд реката, говорят същите езици и изповядват същите религии като Талиос, но са смятани от самите талианци за далечни братовчеди.

Неселскостопанската част на икономиката на Връзка се върти около малка станция за смяна на конете на военните куриери. Малък гарнизон от шадарски конници управляваше станцията и наглеждаше движението през брода. Селището Връзка бе служба мечта за войниците. Нямаше офицери, а работата беше много малко. Бродът беше проходим само около три месеца годишно, но на гарнизона плащаха цялата година.

Душата на Пушека се завърна към отдавнашното нещастие. Пътувах с него, понесъл бремето на страха въпреки всички уверения на Знахаря.

Нощта, през която бяха избили Връзка, беше много тъмна. От мрака изплуваха ужасът и кошмарите, в които хората са по-често плячка, отколкото хищници. Едно чудовище премина през селото и се насочи към армейската конюшня. Наблюдавах от място, от което не можех да предупредя никого.

Един самотен войник стоеше на пост. Клюмаше. Нито той, нито конете усетиха опасността. Резето на вратата на конюшнята се вдигна. Никое животно не би се досетило да дръпне връвта. Войникът се стресна и се събуди точно навреме, за да види как един черен силует с алени очи препуска към него.

Чудовището се нахрани и изчезна в мрака. Уби още някого. Писъците събудиха гарнизона. Войниците грабнаха оръжията си. Чудовището, подобно на грамадна черна пантера, побягна с дълги скокове към реката, преплува я и излезе на северния бряг.

Вече знаех нещо. Убиецът бе видоменител, последовател на магьосника Променливия, унищожен от нас в нощта, когато завзехме Деджагор. Тя се бе измъкнала в животинската си форма.

Но защо само този случай за повече от четири години?

Исках да последвам пантерата, да открия какво се е случило с нея, но не можех да придумам Пушека да тръгне подире й. Изпадналият в кома магьосник нямаше воля или съзнание, което да забележа, но очевидно имаше някакви свои ограничения или задръжки.

Ала, странно, не почувствах нищо, докато не се върнах в реалността на Двореца. Тогава чувствата ме връхлетяха на талази, мощно, и ме оставиха без дъх.

— Истина ли е всичко онова, което виждам там? — попитах.

— Досега нямаме доказателства за противното — предпазливостта на Знахаря означаваше, че има някакви резерви. Нашият вечно подозрителен капитан. — Изглеждаш зле. Нещо гадно ли видя?

— Много. — Едноокия си бе тръгнал, а Удушвачът се беше наакал. Набърчих нос. — Навсякъде ли мога да погледна с помощта на Пушека?

— Почти. На някои места той не може или не иска да отиде. И не може да се върне във всеки момент от времето, преди да изпадне в кома. Сега можеш да допълниш Аналите в стила на очевидец, ако желаеш. Но никога не забравяй да внимаваш, когато го изкарваш прав.

— Брей. — Бях започнал да разбирам приложенията. — Та това е по-ценно от легион ветерани. — Сега знаех, че напоследък сме нанесли наистина стряскащи удари. Ако можеш да кацнеш на рамото на врага, нищо няма да стане така, както той иска.

— Много по-ценно е. И точно затова ще си затваряш устата дори пред своята скъпа любима.

— Радишата знае ли?

— Не. Ти, аз и Едноокия. Може би и Гоблин, ако Едноокия не се е сдържал да не сподели на някого. И край. Едноокия го откри случайно, докато се опитваше да извади Пушека от комата. Пушека е ходил в Наблюдателницата. Влязъл е вътре. Дори се е срещал с Дългата сянка. Искахме да му зададем някои въпроси. Решихме, че могат да почакат. Не казвай на никого, ясно!

— Пак си подозрителен към семейството на жена ми.

— Бих ти прерязал гърлото.

— Разбрах те, шефе. Няма да се хваля пред другарчетата ми по чашка от Измамниците. Мамка му. Това може да ни спечели войната.

— Няма да е зле, стига да остане в тайна. Имам работа с Радишата. Упражнявай се с него. И не се притеснявай, че ще го изтощиш. Не можеш. — Той стисна рамото ми и излезе с решителна, фаталистична походка. Сигурно му предстоеше ново съвещание за бюджета. В зависимост от това дали си Освободителя или Радишата, на военните парите или никога не им стигат, или вечно искат прекалено много.

И така, бяхме само аз, един полумъртъв магьосник и един смрадлив Удушвач, завит с ленен чаршаф. Замислих се дали да не ползвам Пушека, за да разбера какво кроят приятелчетата на смрадливеца в Талиос, но реших, че капитанът нямаше да го разпитва, ако Пушека бе способен да даде полезни отговори. Може би трябваше не само да даваш точни наставления, но и да имаш някаква представа какво търсиш. Човек не може и собствения си лакет да намери, ако не знае пътя дотам.

Смисълът? Старият Пушек беше същинско чудо, но си имаше големи ограничения. Повечето от тях съществуваха в собствените ни глави. Можехме да се възползваме или да станем жертви на собственото си въображение.

Тогава какво да потърся?

Вълнувах се. Бях готов за приключения. Така че, какво толкова, по дяволите? Защо да не се захвана направо с голямата работа? Какво ще кажете да понагледам самия Господар Дългата сянка, номер едно в лайняния списък на Черния отряд?