Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Черният отряд: Блестящият камък (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Bleak Seasons, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
TriAM505 (2012 г.)

Издание:

Глен Кук. Мрачни времена: Първа книга за Блестящия камък

Американска, първо издание

Превод: Светлана Комогорова

Редактор: Персида Бочева

ИК „Лира Принт“, София, 2009 г.

ISBN: 954–8610–71–0

История

  1. — Добавяне

52

Върнах се в стаята с Пушека и нашия смрадлив любимец Удушвача. Бях гладен и жаден, но и толкова възбуден, че треперех. Не бях разкрил кой знае какво от отекващия в съзнанието ми смисъл, но, богове! Какъв потенциал!

Пих от каната, прочистих гърло и вдигнах ъгъла на кърпата, с която бе покрит пленникът.

— Ей, ти, там вътре! Искаш ли да си пийнеш? А искаш ли да ми разкажеш? — той спеше. — Е, тъй да бъде.

И сега какво? Помощта още не беше пристигнала. Загризах един от камъните на майка Гота. Той позасити глада ми. В този миг това бе единственото ми желание.

И сега какво? Да продължавам така, докато някой не дойде да ме изведе? Да видя Господарката? Да потърся Гоблин? Да издиря Кинжала? А какво ще кажете да открия къде се крие Ловеца на души? Тя трябваше да е някъде там, въпреки че напоследък не се бяхме препъвали в нея. Нямаше място, свободно от гарвани, щом наблизо имаше член на Отряда.

Ловеца на души е търпелива. Това е най-страшното й качество.

Бях като детенце в сладкарски магазин.

Реших да потърся Ловеца на души. В момента тя беше най-старата тайна.

Пушека веднага скочи, но после спря. Колкото повече настоявах, толкова повече се изнервяше неговата душа, или ка, или каквото ще да е там.

— Добре, де. Тя и без това винаги е носела повече неприятности, отколкото искам да си навличам. Хайде да намерим смахнатата й сестра.

Господарката не вдъхваше никакъв страх у Пушека.

Открих я в цитаделата в Деджагор, в залата за съвещания, заедно с четирима мъже, наведени над една карта. Границата беше означена на картата далече на юг от града. Предишните граници също бяха отбелязани и означени с дати.

Трябваше й нова карта. Старата беше цялата изподраскана. Тя беше спечелила твърде много схватки.

Господарката е красавица дори и когато току-що се е върнала от бойното поле. Изглежда твърде млада за Знахаря, въпреки че е много по-стара и от Едноокия. Едноокия никак не го биваше в магиите за младост.

Двама от придружителите й бяха мъже от Отряда, Нар от Геа-Ксле, нахъсани да покажат на света, че Могаба и неговите предатели са мутанти и че такива като тях няма да се появят повече. На мен тези не ми минаваха. Нито пък на Господарката или на Стареца. Бяхме сигурни, че Могаба е оставил някого след себе си. Веднъж Знахаря ми каза:

— Оглеждай се за някой, който ще започне да сочи с пръст. Той ще бъде предателят.

Третият беше Прабриндрах Драх, сегашният владетел на Талиос. За талианец той беше толкова безличен, че не можеше да диша от безличие. Последните четири години се беше посветил на изучаване на военното изкуство. Сега оглавяваше цяла дивизия, дясното крило на армията на бойното поле. Господарката и Стареца положиха големи усилия да го вкарат дълбоко във военната си машина, за да има там лична цел, която да защитава.

Последният беше изумителният Уилоу Лебеда. Когато се съсредоточих върху него, Пушека се изнерви и това ми доказа, че на някакво ниво съзнанието му беше будно. Двамата с Лебеда се разбираха като плъх и мишка.

Сега Лебеда е капитан на Кралската гвардейска част, прикрепена към Деджагор.

Лебеда носи русата си коса по-дълга от черната коса на Господарката, която стигаше до раменете. Понякога я сплита на плитки, но в момента беше вързана на опашка. И косата на Господарката беше вързана на опашка. Обикновено я носи разпусната. Постоянно я реши и мие, когато има възможност.

Станал войник по случайност, Лебеда не искаше да бъде герой. Неговата Гвардия съществуваше извън армията и функционираше главно като военна полиция. Той и неговата част бяха пряко подчинени на принца и сестра му.

— Оплаквача спря да атакува постовете ни — каза Господарката.

— Ти каза, че той не бил глупав — отвърна Лебеда.

— Когато не го улучих, бях твърде близо до него. Това го наплаши завинаги.

— Нашите нападения явно ги тревожат — отбеляза единия Нар.

— Те тревожат мен, Иси. А аз ги разреших. — Господарката потръпна.

— Те са успешни.

— Няма съмнение.

— Но дали Освободителят ще ги одобри? — попита принцът.

Усмивката на Господарката разкри блестящи бели зъби, може би прекалено съвършени. Тя отрано бе овладяла козметичната магия.

— Не ги одобрява. Определено. Но няма да се намесва. Тук действам аз и разчитам на собствения си опит.

— Дали Дългата сянка ще пусне Могаба да се развихри? — попита принцът. Бригадните командири Нар се напрегнаха. Могаба ги беше посрамил много, като позволи на горделивостта и суетата да го изкушат да изостави древните идеали на Нар. Да не споменаваме, че в битка той щеше да им посини задниците. Щеше да е същински ад.

— Вие там, долу вземате ли пленници? — попита Лебеда.

— Да. И онова, което знаят те, се побира в напръстник и ще остане място и за щъркелово гнездо. Никой на по-отговорна позиция там, долу не седи около лагерния огън да си разменя тайни с войската.

Когато нейният поглед бе насочен надругаде, Лебеда я зяпаше. Виждаше жена, висока метър и шейсет и пет, синеока, 55 идеално подредени килограма. За тези краища на света тя беше едра и на вид скоро щеше да навърши двайсет. Старата черна магия. Лебеда изглеждаше съвсем прозрачен.

Господарката е студена, твърда, отдадена и по-смъртоносна от меч, притежаващ свободна воля, но тия момчета явно просто не могат да се сдържат. Започна се със Стареца, много отдавна, но парадът продължава. Любовната треска струва много на Кинжала.

Въпреки всичко, което би могло да се случи с Кинжала, аз съм убеден, че Господарката е жената на Капитана и на никой друг. Но каквото и да се беше случило, Знахаря го бе взел присърце. Прогони един свестен човек при врага и донякъде стана студен като самата Господарка. Сега през половината време, че и повече, Знахаря е същинско бойно куче, толкова свирепо, че когато се разлае, дори принцът и Радишата подскачат. Господарката се зачуди на глас каква ли е целта на нападенията на Оплаквача. Лебеда изломоти отговора на Кофата:

— Иска да изтреби хората от Черния отряд. Това беше очевидно.

— Така ли? — попита Господарката. — А има ли още нещо?

Единият Нар отговори:

— Могаба не би се пробвал срещу по-слаб противник. Дългата сянка може би иска да ги премахне, за да успее да манипулира по-добре натрапчивите идеи на Могаба. Или пък се опитва да предизвика последната битка, като непрекъснато ни дразни.

Принцът кимна. Сега той наблюдаваше Господарката със светнали очи.

Дали бе фаталният чар на злото?

— Може би той иска да докара Знахаря на фронта.

Колко пъти през вековете Господарката е стояла така, готова да се развихри с огън и меч?

— Трябва да преместим щаба по-близо до действията — рече тя. — Забавянето на връзките вече е неприемливо. Лебед, подай ми картата.

Лебеда взе от един шкаф карта, покрита с мистични драскулки. По предпазливостта му личеше, че тези неща му бяха мътни и той искаше така и да си остане.

Картата изобразяваше далечния юг. Голямото празно пространство отляво бе наименовано Шиндаи Кус — това беше пустиня. Под некартографирания долен край на пустинята също имаше празно пространство с надпис „Океан“.

От Шиндаи Кус започват планините, които най-общо наричат Дандха Преш — оттам те тръгват на изток и завиват на север. Докато лъкатушат, планините стават все по-сурови и по-сурови и представляват източната граница на талианските територии. Планинската верига често сменя местното си име. На изток от Шиндаи Кус тя се смята за непроходима, освен през високопланинския проход при Чарандапраш.

Дългата сянка, Капан за сенки и Наблюдателницата се намираха от другата страна на Дандха Преш. Армията на Могаба бе тапата в прохода, който се стесняваше като гърло на бутилка по пътя на юг. Често обсъждана тема кажи-речи от цяла вечност, когато офицерите не слушат, беше колко зле ще си изпатим, ако се пробваме срещу Могаба.

Явно навън настана някаква тупурдия, защото Лебеда се втурна към прозореца.

— Куриер — съобщи той. Аз не чувах никакви звуци извън стаята. А погледнех ли през прозореца, не виждах нищо освен сивота. Странно.

Господарката избута с лакет Лебеда настрани.

— Няма как новината да е добра. Хванете го, преди да се е разприказвал.

Уилоу се върна бързо.

— Не е чак толкова лоша. Изглежда, грамадна тълпа от фанатици шадари и ведна преследвали Кинжала и са имали лошия късмет да го хванат.

Какво? Та това не беше новина. Аз го знаех. Господарят на сенките също го знаеше… Разбира се. Господарката си нямаше Пушек или смахнато ревливо приятелче с летящо килимче. А и аз го научих съвсем скоро. Може би ми се струваше, че е по-отдавна, защото го бях разбрал толкова далече оттук.

— Какви ги дърдориш? — попита Господарката.

— Кинжала изтрепал над пет хиляди религиозни откачалки, които го преследвали, за да го накажат за религиозните му изстъпления. — Кинжала се отнасяше доста сурово с храмовете и свещениците при всяка изпаднала му възможност.

Отношението му към религията беше силно свързано и с бягството му. Преди да се сдърпа със Стареца, той бе превърнал всички талиански свещеници в свои заклети кръвни врагове. Вярващите смятаха изпадането му в немилост за дар божи.

Сигурен бях, че свещениците тайно с нетърпение очакваха съдбата на всеки от нас да стане дар за ангелите.

— Пет хиляди?

— Може би и повече. Може би към седем хиляди.

— И се вихрят свободно? Как е могло да се случи? — Нито на управляващото семейство, нито на нас ни харесваше големи групи неподвластни на нас въоръжени мъже да се скитат наоколо и да поправят несправедливости. — Вън. Всички вън. Върнете се след два часа.

В мига, в който остана сама, Господарката започна да мърмори.

— Проклетият Знахар! — Тя грабна някакви магически неща от шкафа. — Съвсем е откачил.

Разбрах, че когато скиташ с Пушека, трябва дяволски много да се съсредоточаваш. Ако си позволиш да се вглъбиш, времето лети.

Частици от всичко, което ми се случваше, идваха при мен без никакъв разумен ред, и почти се загубих в опитите си да подредя пъзела.

Осъзнаването на това и ужасът, до който доведе то, колкото и слабо да го усещах там, ме върнаха в настоящето, на мястото, което наблюдавах, преди да се разсея. Бяха изминали часове.

Господарката продължаваше да се оплаква от Стареца.

— Какво му става? Как е могъл да повярва на проклетите слухове?

Беше сърдита. Бе успяла по мистичен начин да огледа далечното бойно поле след битката. Осеялите го трупове я разстроиха още повече.

— Проклет глупак! — Това бе най-тежкото поражение за талианските войски след Деджагор.

От някаква закътана ниша в шкафа тя извади черна кърпа. Стреснах се, въпреки че най-внимателно бях изчел нейните Анали. Това беше копринен румел на майстор Удушвач. Тя започна да се упражнява с кърпата убиец.

Може би това й помагаше да се отпусне.

Беше разстроена, защото я бяха изолирали от нещо. Обикновено тя беше партньор на Капитана.

„Това трябва да ти подскаже нещо, жено — помислих си аз. — Напоследък той отрязва всички.“

Кърпата трепкаше в ръцете й. Беше добра. Зачудих се — дали все още съществуваше някаква връзка с Кина?

Дали Знахаря не се боеше, че би могла да съществува?

Не току-така бяха нарекли тези хора Измамниците.

Тя се успокои и прати да извикат съветниците й. След като се събраха, тя заяви:

— Има оцелели от тази битка. Някои все още са там — погребват мъртвите. Хванете ми неколцина.