Глен Кук
Мрачни времена (82)

81

Палатката беше прилична. Сигурно е принадлежала на офицер от сенчестите със среден чин. Почитаха ни като гости. А палатката вървеше с човек, натоварен със задачата да ни настани уютно и да ни донесе вечерята. Изглежда, войските на Кинжала намираха успешно храна. Отдавна не се бях наяждал така добре.

— Това, което искам повече от всичко на света — казах на нашия човек, чието име така и не научих, — е баня.

Сахра пусна усмивка, която можеше да разтопи и броня. Тя много се въодушеви от идеята. — Толкова съм мръсен, че бълхите ми са въшлясали.

По високите етажи сигурно чувстваха доста голяма вина. Само час по-късно дойдоха няколко войници, влачейки оплячкосано отнякъде каменно поило за коне, а няколко мъже мъкнеха кофи с топла вода.

— Сигурно сме умрели и сме се родили като принцове — казах на Сахра.

Палатката ни бе достатъчно голяма, за да се поберат и коритото, и водата, и дори остана място.

Дойде Лебеда.

— Какво ще кажеш, а?

— Ако мои приятели не се биеха и умираха там, щях да помоля за доживотна присъда.

— Не се впрягай, Мъргън. Всичко ще се нареди.

— Знам, Лебед, знам. Но някои от нас няма да са толкова щастливи от начина, по който се нарежда.

— Е, да. Лека нощ.

Лека беше. Още докато се къпехме, Сахра даде да се разбере, че тя възприема нашите отношения точно като такива, каквито другите се бояха или подозираха, че са. Тя ме смайваше със способността си да общува, без да изрича думи, поразяваше ме с това, че сред този безмилостен ад можеше да разцъфти цвете с такава красота и да се опълчи срещу нощта.

Спах толкова дълго и толкова дълбоко, както не бях спал от месеци. Може би нещо вътре в мен просто се предаде и се отпусна.

Събуди ме вода, плисната в лицето.

— Какво? — поотворих единия клепач. И веднага скочих. Сахра също се надигна заедно с мен.

— То Тан? Какво правиш, хлапенце? — Малкият се беше навел над конското поило и пляскаше във водата. Той ме погледна, ухили се и изломоти нещо на бебешки Нюен Бао, което прозвуча като „Тата“.

— Какво става?

Сахра сви рамене. То Тан отново повтори „Тата“ и запълзя към входа на палатката.

Навън ставаше нещо. Грабнах дрехите си, скочих и си подадох главата навън.

— Мамка му! Откъде се взехте, да му се не види? — Тай Дей и чичо Дой седяха навън, положили мечовете си в скута. Слава Богу, прибрани в ножниците. Групи от талианци прииждаха и ги оглеждаха. Сигурно не седяха там от много отдавна, нито пък бяха поискали разрешение да влязат в лагера и да се настанят.

Дойдоха Лебеда и Бесния.

— Само едната група успя да прекоси снощи — съобщи ми чичо Дой. — Чернокожите атакуваха. Доста мъже бяха ранени, много от саловете — повредени. Но техните войници не искаха да се бият и мнозина пожелаха да се присъединят към Бонхардж.

— Кои са тези, по дяволите? — попита Лебеда. — Как са попаднали тук?

— Останалите от семейството. Вероятно са се промъкнали тайно. Много ги бива. Явно патрулите ти не се справят добре.

Кинжала се провикна в далечината.

— Да му се не види — изсумтя Лебеда. — И сега какво? — И се отдалечи тичешком.

Бесния огледа набързо Тай Дей и чичо Дой, сви рамене и последва Лебеда. Чичо Дой каза нещо на Сахра. Тя кимна. Сигурно искаше да разбере дали е добре.

То Тан се катереше по баща си.

— Ти се справи добре и направи повече, отколкото беше длъжен. Знаменосецо — каза ми Дой. — Нашите хора са далече, на сигурно място, а тези мъже не подозират за тях.

— Така ли? Много добре. Ами моите?

— Не пожелаха да дойдат. Магьосниците искат да преследват Могаба докрай. Довечера може и да дойдат.