Глен Кук
Мрачни времена (64)

63

Дали Могаба се радваше да види Гоблин и Едноокия, при това в такава добра форма? Не, повярвайте. Но не показа неудоволствието си, а само си отбеляза нещо наум в списъка с онези, на които трябваше да си връща. Щеше да ме накара да се чувствам даже още по-нещастен, отколкото възнамеряваше. По-късно.

— Можеш ли да седиш? — попита ме той, все едно му пукаше.

— Да, проверих. Отчасти и затова се забавих толкова. А освен това исках да съм сигурен, че няма да загубя разсъдъка си.

— Така ли?

— Повече от седмица страдам от ужасна треска и дизентерия. Снощи ме изкараха навън и ме хвърлиха във водата, за да се охладя. Помогна.

— Разбирам. Ела на масата, моля.

Гоблин и Едноокия ми помогнаха да се наместя на един стол. Чудно представление разиграха.

В залата за съвещания имаше само шестима души — ние тримата и Могаба, Очиба и Синдаве. През прозореца зад Могаба виждах вода и хълмове. И гарвани. Те се караха за място на перваза, въпреки че никой не напираше да влезе вътре. Един албинос ме изгледа с особено злобно розово око.

Сигурно изглеждахме твърде гладни.

За миг видях същата зала по друго време — около същата тази маса бяха скупчени Господарката и някои от същите тези лица. Могаба не беше сред тях, а отвъд задния прозорец се простираше сивота.

Едноокия стисна мекото на ухото ми.

— Хлапе, не му е сега времето.

Могаба ме гледаше съсредоточено.

— Не съм се съвзел чак толкова, колкото си мислех — обясних. Зачудих се какво ли означаваше видението. Видение беше — бе твърде ясно осъзнато, за да е плод на въображението ми.

Могаба се настани на стола срещу мен. Преструваше се на загрижен и гледаше да не проявява обичайната си нападателно ст.

— Сблъскваме се с многобройни сериозни проблеми, Знаменосецо. Те са там, навън, и са безразлични към всякакви вражди, възникнали помежду ни.

По дяволите! Смяташе да ми се прави на разумен ли?

— И те ще продължат да съществуват, независимо дали ни се иска да вярваме, че Лейтенантът или Капитанът са оцелели. Ще ни се наложи да се изправим срещу тях, защото не очаквам скоро да получим облекчение.

Не бих го оспорил.

— Щяхме да сме по-добре, ако Господарката не се беше намесила последния път. Сега сме отрязани от света. Попаднахме в клопка, защото Господарят на сенките бе принуден да намери решение как да се справи на два фронта.

Кимнах. Ние бяхме в още по-тежко положение. От друга страна, виещите орди вече не се трупаха и не лазеха по стената през няколко нощи. Нито пък Могаба щеше да разхвърля войници насам и натам, без да го е грижа за живота им, само за да издразни южняците и да ги накара да извършат някоя глупост.

Могаба погледна през прозореца. Виждахме два патрула на сенчестите, които вдигаха прах сред хълмовете.

— Сега той може да ни умори от глад.

— Може би.

Могаба направи гримаса, ала овладя гнева си.

— Моля?

— Без да имам разумна причина, съм уверен, че приятелите ни ще ни изведат навън.

— Трябва да призная, че този вид вяра за мен си остава непозната. Макар и да признавам, че е важно да поддържам оптимистични възгледи за пред войниците.

Щях ли да го оспоря? Не. По-прав не можеше и да бъде.

— Е, Знаменосецо, как да издържим на продължителна обсада, когато по-голямата част от хранителните ни запаси са изчерпани? Как да си върнем знамето, след като излезем от това затруднено положение?

— Нямам отговор. Въпреки че според мен знамето вече е в приятелски ръце. — Защо се интересуваше? Почти всеки път, когато разговаряхме, той задаваше по някой въпрос за знамето. Дали не беше убеден, че ако го притежава, то щеше да узакони властта му?

— Как така? — учуди се той.

— Създателя на вдовици, който дойде тук първия път, носеше истинското знаме.

— Сигурен ли си?

— Знам го — отвърнах убедено.

— Тогава сподели идеите си относно храната.

— Можем да опитаме да ловим риба. — Да упражняваш остроумието си пред Могаба не беше добра идея. Това само го ядосваше.

— Това не е шега! — сопна се Гоблин. — Тая вода идва тук от обикновени реки. Трябва да има риба.

Това малко лайненце не беше толкова тъпо, на колкото се правеше понякога.

Могаба се намръщи.

— Имаме ли някой, който разбира нещо от риболов? — попита той Синдаве.

— Съмнявам се. — Разбира се, те говореха за своите талиански войници. Нар са воини от десетина поколения насам и не се цапат с недостойни за героя дела.

Проявих нехайство. Забравих да спомена, че Нюен Бао идват от страна, където риболовът вероятно беше начин на живот.

— Добро хрумване — рече ми Могаба. — А и винаги може да опечем някой гарван — и той погледна прозореца. — Но повечето талианци не биха сложили месо в уста.

— Истинска главоблъсканица — съгласих се аз.

— Няма да се предам.

Никакъв отговор не ми се стори уместен.

— И вие ли нямате ресурси?

— По-малко и от вас — излъгах аз. Беше ни останал малко ориз от катакомбите, но не беше много. Устисквахме, както можем, в съгласие с намеците, записани в Аналите. Не изглеждахме като жертви на глада. Все още не.

Забелязах, че нямахме толкова охранен вид като Нар.

— Предложения за намаляване броя на гърлата, които не допринасят с нищо?

— Аз позволявам на своите изтощени талианци и на всички местни, които пожелаят, да строят салове и да напускат града. Но не им позволявам да вземат нищо със себе си.

Той отново овладя гнева си.

— За това е нужен ценен дървен материал. Но и тази идея си струва да се обмисли.

Огледах Синдаве и Очиба. Те си оставаха статуи от черен кехлибар. Струваше ми се, че дори не дишат. Не изразяваха никакви мнения.

Могаба ме изгледа сърдито.

— Боях се, че тази среща ще е толкова безплодна, колкото се оказа. Ти дори не хвърли Аналите в лицето ми.

— Аналите не са вълшебни. Онова, което пише в тях за обсадите, са съвети, продиктувани от най-обикновен здрав разум. Бъдете упорити. Въведете дажби. Не хранете онези, които не допринасят с нищо. Овладейте разпространението на болестите. Не изтощавайте търпението на врага, ако няма надежда да го надживеете. Ако поражението е неизбежно, предайте се, докато врагът все още е склонен да приема условия.

— Врагът не ни е предлагал нищо.

Зачудих се така ли е, въпреки че Господарите на сенките бяха склонни да мислят като богове.

— Благодаря ти, Знаменосецо. Ще обмислим възможностите ни и ще те държим в течение за нашите намерения.

Гоблин и Едноокия ми помогнаха да стана от стола и ме настаниха на носилката. Могаба не каза нищо повече, а аз не се сещах за нещо, което да ми се иска да му кажа. Другите Нар стояха неловко и ни гледаха как си тръгваме.

— Това за какво беше? — попитах, когато вече бяхме далече от тях. — Очаквах крясъци и заплахи.

— Май те баламосваше — рече Гоблин.

— Докато решаваше дали да те убие — додаде весело Едноокия.

— О, това много ме окуражи.

— И той взе решението, Мъргън. И не избра онази възможност, която ти се иска да чуеш. Време е да почнеш много да внимаваш.

Успяхме да се приберем цели и невредими.