Глен Кук
Мрачни времена (36)

35

Дългата сянка можеше да е изскочил направо от моите фантазии. Смъртоносен изрод. Беше висок, кльощав и не го свърташе, изпадаше в безпричинен гняв и получаваше внезапни припадъци, които напомняха на маларични пристъпи. Носеше свободна, дълга до пода черна риза, която скриваше смъртна мършавина. Ядеше нередовно, а и тогава само чоплеше яденето. Можеше да мине за жертва на глада.

Сребърни, златни и лъскави черни нишки, избродирани или втъкани в одеждата му, го пазеха с десетки статични магии. На пръв поглед той изглеждаше хиляда пъти по-голям параноик от Знахаря. Но си имаше основания. Целият свят бе пълен с хора, желаещи да изпекат кльощавия му задник, а нямаше по-близки приятели от Могаба и Кинжала.

Оплаквача не беше приятел, той беше съюзник.

Една от маниите на Дългата сянка беше Черния отряд. Не го разбирах. Врагове като нас не би трябвало изобщо да го тревожат. Ние не бяхме убийци на светове.

Лицето му, винаги маскирано, освен когато беше сам, приличаше на череп. Восъчнобледите му черти бяха застинали в постоянно изражение на страх. Нямаше как да се познае расата му по рождение. Очите му бяха воднистосиви, със зачервени клепачи, но не мисля, че беше албинос. Възползвах се от способностите на Пушека и запърхах назад във времето, за да прегледам набързо всичко интересно. Нито веднъж не спипах Дългата сянка напълно без костюм. Този не се къпеше. Не си сменяше дрехите. И никога не сваляше ръкавиците си.

Последният от четиримата Господари на сенките, сега единствен Господар, той беше безспорния тиранин на града Капан за сенки и полубог вътре в своята крепост Наблюдателницата. И най-малката му прищявка можеше да предизвика стотици ужаси, и десет хиляди човека щяха да се мъчат да му угодят. И все пак той беше затворник до живот без надежда за излизане.

Наблюдателницата е предпоследното най-южно човешко творение. Опитах се да мина по-нататък. Някъде в мъглите отвъд нея е Катовар, градът, към който ние вървим от години. Би било чудесно да успея да му хвърля само един поглед.

Пушека отказа да продължи по-нататък на юг.

Докато беше здрав, Пушека беше луд по Катовар. Катовар бе причината той да изостави Радишата и Прабриндрах Драх преди години. Страхът от Катовар трябва да е пропил в плътта и душата му.

Крепостта на Дългата сянка бе великанска и пред нея всички човешки градежи, които бях виждал, изглеждаха като джуджета, включително чудовищната кула на Господарката в Чар. Строяха я вече от две десетилетия и нейното строителство се бе превърнало в основна промишленост на Капан за сенки — градът, който преди да дойдат Господарите на сенките, се е казвал Киаулун. На местното наречие Киаулун означаваше „Порта на сенките“.

Строителите работеха денонощно. Не знаеха почивен ден. Дългата сянка бе решен крепостта му да бъде завършена, преди враговете да го достигнат. Ако успееше да спечели надпреварата, той бе убеден, че ще стане господар на света. Никоя небесна, земна или адова сила нямаше да може да го докопа вътре, след като Наблюдателницата бъде завършена. Дори и мракът, който всяка нощ го докосваше със своя ужас.

Външните стени на Наблюдателницата бяха високи повече от сто стъпки. Къде ще намериш толкова висока стълба?

Пиринчени, сребърни и златни знаци сияеха върху стоманените плочи, покриващи грубо издялания камък на фасадите. Батальони работници не вършеха нищо друго освен да поддържат руните лъскави и блестящи.

Не можех да ги разчета, но знаех, че съдържат мощни заклинания за защита. Магията на Дългата сянка покриваше всяка една част на Наблюдателницата, пласт след пласт. Ако му отпуснеха достатъчно време, всяка външна повърхност на крепостта щеше да е скрита под и зад непроницаемо преплетени магии.

След като слънцето залезе, Наблюдателницата се превърна в пожар от светлина. На върховете на всички кули имаше ярки кристални зали и крепостта заприлича на гора от фарове. Кристалните куполи бяха поставени, за да може Дългата сянка да води наблюдения, незастрашен от своите ужаси. Мощните светлини не оставяха нито едно местенце, където сенките да се скрият.

Той се боеше от онези, чийто господар беше, повече от всичко на света. И Черния отряд за него беше само един досаден бръмчащ комар.

Дори и недовършена, Наблюдателницата ме слиса. Що за луди наглеци бяхме ние, та да начертаем курс, който минаваше през това укрепление и отвъд него?

Но Дългата сянка имаше врагове, които не се стъписваха така лесно като мен. Защото някои от тях и земните крепости, и дори самото време не значеха много. Те щяха да го погълнат, сега или по-късно, в мига, в който свали гарда.

Той бе избрал да играе с най-големия залог в игра, в която рисковете бяха също толкова страшни, колкото велики бяха потенциалните победи. Беше твърде късно да се оттегли — щеше да бъде или победител, или жертва.

Дългата сянка живееше в кристалната зала на върха на централната кула, най-високата. Рядко спеше — страхуваше се от нощта. Прекарваше часове наред във взиране на юг, в равнината от блещукащи камъни.

Душераздиращ вопъл разкъса въздуха над мрачния град. Населението на Капан за сенки не му обърна никакво внимание. Ако изобщо се замисляха за странния съюзник на своя господар, то вероятно беше с надеждата съдбата да се намеси и да открадне от Дългата сянка мощното му оръжие. Жителите на Киаулун бяха разорени, обезсърчени, изгубили всякаква надежда, по-зле дори и от джайкурите, когато бяха най-зле, по време на обсадата на Деджагор.

Почти всички бяха твърде млади, за да си спомнят времената, когато е нямало Господар на сенките, който да властва над живота им повече и от техните изгубени богове.

Дори и Дългата сянка не можеше да унищожи мълвата. Дори и в сърцето на неговата империя на някои хора се налагаше да пътуват, а пътешествениците винаги разказват истории. А някои от тези истории дори са верни. Жителите на Капан за сенки знаеха, че от север иде гибел.

В сърцето на всеки слух бе името на Черния отряд и това не радваше никого. Дългата сянка бе самият дявол, но мнозина от поданиците му се бояха, че падането му ще бъде само предшественик на още по-мрачни времена.

Мъже, жени и деца, цялото население на Капан за сенки знаеше единствената истинска тайна във вселената: зад сянката, чието лице виждаш, винаги се спотайва още по-тъмна сянка.

Дългата сянка протягаше ръце и сееше болка и страх, защото самият той бе жертва на хиляди ужаси.

Там, навън, бе ужас. Такъв ужас, че поисках да се върна на топло, където има кой да ме прегърне и да ми каже, че в мрака не винаги се спотайват ужаси. Исках моята Сахра, моята светлина в нощта, която владее света.

— Пушек, отведи ме у дома.