Глен Кук
Мрачни времена (61)

60

Те бяха спретнали този номер — Господарката и проклетата й банда глупаци. Бяха се промъкнали в лагера, убили Тъкача на сенки и когато ги хванаха, убедиха южняците, че всичко е било предопределено и не можели нищо да направят. Не ставам много-много за свидетел на масовото им приемане на новата вяра — червата ми пречеха на желанието ми да наблюдавам. Вместо това се доизмърлях до уши.

По някое време бившите ни пазачи решиха да ни предоставят на нейното внимание в опит да изкрънкат благоволението й.

Щом ни изведоха от затвора, Кинжала ни разпозна.

Кинжала изглежда така, че вероятно е роден Нар. Също като тях, той е висок, черен и мускулест и по тялото му няма нито грам тлъстина. Говори малко, но има силно присъствие. Произходът му е мъгляв. Избягал с Уилоу Лебеда и Бесния Корди, които го спасили от крокодилите на няколко хиляди километра северно от Талиос. Онова, което всички знаеха със сигурност, а той не полагаше ни най-малко усилие да крие, беше, че мрази свещениците — поединично и групово и без никакви предразсъдъци по отношение на вярата, която изповядват. Някога го мислех за атеист, който мрази самата идея за богове и религия, но след известни наблюдения реших, че мрази само продавачите на религия. Това предполагаше остри сблъсъци в миналото му.

Но в момента това нямаше значение. Кинжала отведе мен и Синдху по-далеч от пазачите ни.

— Вониш, Знаменосецо.

— Извикай придворните дами да ме изкъпят. — Не помня кога се бях къпал за последно. В Деджагор не хабяхме водата за глупости.

Разбира се, сега можехме да се къпем, когато си искаме, макар и в мръсна вода.

Кинжала се сдоби с чисти дрехи, като ограби няколко офицери южняци, и ни накара да се почистим и да посетим некадърните полеви лекари, които Знахаря се бе опитал да обучи за талианските войски.

Те разбираха от спиране на дрисък по-малко и от мен.

Господарката ме видя денем. Вече знаеше, че пленниците са дезертьори от града. Запита ме прямо:

— Защо избяга, Мъргън?

— Не съм дезертирал. Решихме, че някой трябва дойде да ви намери. Аз изгубих изборите… Хм. — Тя беше в мрачно настроение и очевидно самата тя боледуваше. Зарежи майтапите, Мъргън. — Едноокия и Гоблин решиха, че само аз заслужавам доверие и имам някакъв шанс да се промъкна. Те не можеха да напуснат града. Но не успях да се справя.

— Защо сте решили, че е нужно да изпратите някой?

— Могаба се самоизбра за бог. Обкръжен от вода, която държи южняците на разстояние, той няма нужда да се разбира с несъгласните с него.

— Черните мъже вярват, че служат на богинята, Господарке — рече Синдху. — Но тяхната ерес е чудовищна. Станали са по-лоши и от невярващите.

Наострих уши. Може би сега щях да науча нещо за тайфата на Синдху. Имах нещичко да си доизяснявам с тях. Още не бях открил никакви доказателства, че тези, които са ме отвлекли и са се пробвали да убият Могаба, не са били те.

Но още не проумявах защо са си направили труда.

Синдху и Господарката разговаряха. Въпросите й звучаха малко като доктрина. Отговорите на Синдху бяха съвсем безсмислени.

Веднъж Господарката прекъсна разпита, за да повърне. Един кльощав дребосък на име Нараян, който постоянно се навърташе наоколо, изглеждаше безмерно доволен. Забелязах, че Синдху се отнася към него с голяма почит.

Това никак не ме зарадва. От малкото, което знаех за техния култ, бях уверен, че не искам те да влияят на моите капитани.

Разпитът свърши. Приятелчетата на Кинжала ме отведоха. Събрах се с Лебеда и Бесния, което значеше, че има с кого да си говоря на някакъв разумен език. Но скоро се почувствах съвсем забравен.

— Какво правим? — попитах Лебеда.

— Не знам. Ние с Корди само се влачим подир Нейна светлост и се преструваме, че не я следим за Прабриндрах Драх и Радишата.

— Преструвате се?

— Няма смисъл да си шпионин, когато всеки го знае, нали? Но както и да е, всичките тревоги се падат на Бесния. Той е този, дето си играе на наденичка в хлебче с Жената.

— Значи това не е само злобен слух? Той наистина ли опъва Радишата?

— Трудно е да се повярва, а? Тя има лице като… Хей, Корди! Къде са картите? Тук си имаме едно гълъбче, което си мисли, че може да играе на тонк!

— Мисли си, а?! Лебед, ако играеш с мен, ще решиш, че аз съм измислил тая игра!

Бесния беше невзрачен тип с рижа коса, който биеше на очи само заради това, че беше бял в земя, където никой освен жените от харема, невидели слънце още от раждането си, нямаше бледа кожа.

— Езикът на Уилоу пак ли върви пред акъла му? — попита той.

— Може би. Направих цяла кариера като играч на тонк. Хей, ако не можеш да обереш някой скитащ мошеник на карти, те изритват от Черния отряд!

Бесния сви рамене.

— Значи ще извиеш врата на Уилоу така, че главата му да опише пълен кръг. Хайде, раздавай. Ще проверя дали могъщия генерал Кинжала не иска да се включи.

— Това ще го откъсне от очите на Господарката — измърмори Лебеда. Комай за него гроздето беше кисело. Бесния му се ухили и това потвърди предположенията ми.

— Какво толкова има в нея? — попитах. — Всеки мъж, който обикаля на задни лапи около нея за пет минути, почва да се върти наоколо с изплезен език и да се блъска в разни неща, да му се не види! Но аз съм около нея от години. Виждам, че си има всичко на нужните места, сглобено по възможно най-добрия начин, но не мисля, че бих се възбудил, дори и да не беше Господарката и да не беше женена за Стареца. — Не, че това беше вярно в буквален смисъл. Те не си бяха направили труда дори да се оженят.

Лебеда се размърда неспокойно.

— Цепи.

Цепих. Винаги цепя аз. Едноокия ме научи.

— Тя наистина ли не ти действа? — попита Лебеда. — Човече, щом ме доближи, и почвам да мисля с другата глава! А сега вече е вдовица и…

— Не мисля.

— Какво?

— Не е вдовица. Знахаря е още жив.

— Мамка му. Такъв си е моят късмет. Искаш ли да раздадеш такава ръка на Бесния, да го накараш да си помисли, че ще победи, и после да го прецакаме? — Поклатих глава и той веднага се поинтересува защо си мисля, че Знахаря е жив. Няколко минути успях да увъртам и да избягвам точен отговор, докато Бесния се върне.

— Кинжала е твърде зает да се чуди как точно да подходи, когато е близо до магията. Пак ли ме натовари, Уилоу? Не си? Глупости. Да ги съберем и да ги раздадем отново.

— Целият ми живот е такъв! — измрънках. — Я вижте! — Имах две аса, чифт двойки и тройка. Автоматичен победител, тия карти просто нямаше как да бъдат бити, по дяволите. — И то съвсем естествено, без никаква помощ!

Лебеда се ухили.

— Няма значение. И без това си нямаш друга работа.

— Прав си. Защо не дойдете в Деджагор, хора? Ще ви черпя по халба от домашната бира на Едноокия.

— Ха! Конкуренция, значи? — Когато Лебеда и Бесния дойдоха в Талиос, се заловиха с пивоварство. Сега вече не бяха в занаята, като едната от причините за това беше, че жреците на всички местни религии заклеймяваха употребата на алкохол.

— Съмнявам се. Единственото хубаво нещо на тяхната бира е, че с нея можеш да се натряскаш.

— Това й беше единственото хубаво нещо и на пикнята от плъхове, която варяхме ние — рече Бесния. — Скъпия ми стар татко пивовар се е обръщал в гроба всеки път, когато сме запечатвали поредното буре.

— Но бирата ни никога не залежаваше — възрази Лебеда. — Веднага щом узрееше, й махахме пяната и я изливахме в талианските гърла. И недей да му вярваш на тия глупости за татко му. Стария Бесен беше бирник, толкова тъп, че не взимаше рушвети!

— Млъкни и раздавай! — Бесния грабна картите си. — Той сам си вареше бирата, а дъртият на Лебеда разнасяше тухли.

— Само че беше хубавец, Корди. И голям любовник. Наследил съм хубостта му.

— На майка си си се метнал. И ако не направиш нещо с тая коса в най-скоро време, ще попаднеш в нечий харем.

Точно тази черта на момчетата не бях забелязал досега. Но пък и не се бях мотал много време с тях. Те не бяха от Отряда. Държах си устата затворена, съсредоточавах се върху картите си и ги оставих да ми разказват какви са били, преди скиталческият прах да се наслои по обувките им и да ги погне по друмищата напук на всичко.

— Ами ти, Мъргън? — попита ме Лебеда, след като забеляза, че печеля повече, отколкото ми се полага. — Откъде идваш ти?

Казах им, че съм израснал в чифлик. В живота ми нямаше нищо вълнуващо, докато не реших, че селскостопанската работа не е онова, с което искам да се занимавам. Записах се в една от армиите на Господарката, открих, че там не ми харесва, дезертирах и се присъединих към Черния отряд — единственото място, където можех да се скрия от военната полиция по петите ми.

— Съжаляваш ли понякога, че си напуснал дома? — попита Корди.

— Всеки ден, Бесен, да му се не види. Всеки проклет ден. Да отглеждаш картофи е скучно, но никога нито един компир не се е опитвал да ме наръга с нож. Никога не бях гладен, почти никога не ми беше студено, а чифликчията беше свестен. Грижеше се селяните му да получат достатъчно и чак тогава вземаше своя дял. Не живееше кой знае колко по-добре от нас. А единствената магия, с която си имахме работа, бяха номера, каквито скитащите фокусници показват по градските панаири.

— Защо тогава не се прибереш у дома?

— Не мога.

— Ако внимаваш, нямаш вид на преуспял и не ядосваш хората, можеш да стигнеш здрав и читав почти навсякъде. Ние успяваме.

— Не мога да се прибера у дома, защото домът ми вече го няма. Войска на Бунтовниците мина оттам две години след като напуснах. — Още по-късно и Отрядът прегази оттам, на път от някое неприятно място към друго, също необещаващо радост. Цялата страна бе превърната в пустиня в името на освобождението от тиранията на Господарката.