Глен Кук
Мрачни времена (8)

7

Скапан от умора, както всяка нощ, откакто се помня, отидох да поема поста върху стената. Нямах никакви стремежи, а енергия — още по-малко. Седнал между две бойници, мятах клетви по предците на всичките ми събрани от кол и въже приятелчета от Земите на сенките. Боя се, че ми липсваше творческо вдъхновение, ала го компенсирах със злост. Там, навън крояха нещо. Чуваше се тропот и мърморене, пламтящи факли кръжаха насам-натам.

Всички предвестници на безсънна нощ бяха налице. Тези хора не можеха ли да се държат нормално и да си вършат работата, когато му е времето?

По звука не изглеждаше да са по-въодушевени от мен. Улавях по някоя остра забележка по адрес на мен или на прадядовците ми, все едно аз им бях виновен за цялата тази каша. Сигурно ги подтикваше главно увереността, че никога няма да се приберат, ако не завладеят отново Стормгард.

Може би никой, и от двете страни, нямаше да се измъкне жив оттук.

Изграчи гарван, сякаш се надсмиваше над всички ни. Не си направих труда да го замеря с камък.

Навън беше мъгливо. Вял дъждец ту ръмеше, ту спираше. Мълнии присветваха отвъд хълмовете на юг. Цял ден беше горещо и влажно, а привечер се разрази ужасна буря. Цели езера се появиха по улиците. Доброто отводняване не е било висш приоритет на инженерите на Сянка на бурята, въпреки наличните природни предимства.

Това нямаше да е хубава нощ за атакуване на високи стени. И на тези, които ги пазят, нямаше да им е по-лесно.

И все пак направо ми дожаля за глупаците там, долу.

Свещаря и Червенокосия изкачиха дългата стръмна улица. Пъшкаха. И двамата мъкнеха тежки кожени торби.

— Много съм стар за тия гадости — избуча Свещаря.

— Ако се получи, всички ще можем да остареем.

Двамата се подпряха на бойниците, за да успокоят дишането си. После метнаха торбите в тъмното. Някой долу изруга на наречието на Сенчестите.

— Пада ти се, задник такъв! — изръмжа Червенокосия. — Беж вкъщи и ме остави да спя!

Всички от Старата банда си запълваха времето с мятане на пръст.

— Знам — каза ми Свещаря. — Знам. Но ако си толкова скапан, че вече не ти пука, защо ти е да живееш?

Ако прочетете Аналите, ще разберете, че братята ни са казвали същото нещо от самото начало. Свих рамене. Не можех да измисля нищо вдъхновяващо. В повечето случаи не се и опитваш да оправдаваш или да вдъхновяваш, просто продължаваш.

— Гоблин те вика — измрънка Свещаря. — Ние ще поемем поста ти.

Червенокосия изкрещя надолу на развалено наречие на Сенките:

— Знам го вашето пуешко крякане! Майната ви!

Изсумтях. Това беше моят пост, но можех да го напусна, ако искам. Могаба вече дори не се преструваше, че командва Старата банда. Ние си вършехме работата. Отстоявахме позициите си. Но не можехме да се съгласим с идеите му какво трябва да представлява Черния отряд.

Ала ако Господаря на сенките и неговият цирк някога си хванеха пътя, голямо дърлене щеше да падне.

— Къде е той?

— Долу при третата порта. — Каза ми го със знаци. Използваме често езика на глухонемите, ако говорим по работа на открито. Прилепите и гарваните не могат да го разчитат. Нито пък частите на Могаба.

— Ще се върна — изсумтях пак.

— Сигурно.

Слязох по стръмните хлъзгави стъпала. Мускулите вече ме боляха в очакване на тежестта на торбата, която щях да мъкна на връщане.

Какво ли искаше Гоблин? Вероятно решение за нещо банално. Тоя завързак и другарчето му, циклопа, избягваха поемането на всякакви отговорности с религиозен плам.

Аз командвам Старата банда най-вече защото никой друг не иска да се товари с тая грижа.

Установили сме се в един квартал с високи тухлени постройки близо до стената, югозападно от северната порта — единствената, която все още действаше. Подобрявахме положението си още от първия час на обсадата.

Могаба мисли нападателно. Той не вярва, че една война може да бъде спечелена иззад каменните стени. Иска да посрещне сенчестите върху стената, да ги отблъсне яростно, да изскочи навън и да ги премаже. Постоянно ги дразни с атаки, за да ги изнервя. Не би се подготвил за възможността значителен брой от тях да проникне в града, въпреки че всяка атака вкарва сенчести откъм нашата страна на стената, преди да успеем да се съсредоточим, за да ги отблъснем.

Някой ден, някога, нещата няма да вървят така, както иска Могаба. Някой ден хората на Тъкача на сенки щяха да завземат някоя порта. Някой ден щяхме да видим градска война в целия й мащаб.

Неизбежно е.

Старата банда е готова, Могаба. А ти?

Ще станем невидими, Ваше високомерие. Играли сме тази игра и преди. Чели сме Аналите. Ние ще сме призраците, които убиват.

Надяваме се.

Сенките — в тях е въпросът. Сенките са проблемът. Какво знаят те? Какво ще успеят да научат?

Тези злодеи не се наричат Господари на сенките само защото обичат мрака.