Глен Кук
Мрачни времена (10)

9

Тъкача на сенки не бързаше. Отрядът зае позиции на стената. Талианската сган, която водехме, се подготви, доколкото можеше. Пратих предупреждение на Могаба и на Говорителя Кай Дам. Могаба е мръсник и перко, но не е пълен глупак. Убеден е, че не смесва личните отношения със служебните. Щом Гоблин твърдеше, че сме загазили яката, той се вслушваше в думите му.

Навсякъде звучаха тревожни сигнали. Когато навън забелязаха, че ги очакват, отвъд стените се понесоха сърдити викове.

Цивилното население започна да откликва. Страх изпълни тъмните улици. Това беше по-голям страх от обикновено. Както винаги, старите и патили джайкури си спомняха първото идване на Господарите на сенките. Тогава първата вълна от врагове представлявала смъртоносно трепкащ мрак.

— Едноок, има ли сенки навън?

— Няма да са от тези, Мъргън. Те трябва да излязат от Капан за сенки. Дългата сянка би трябвало да е замесен в това.

— Добре. — Виждал съм на какво са способни тези сенки, в по-малък мащаб. Джайкурите съвсем оправдано се страхуват.

— Но магия ти обещавам. Вече се събира.

— Винаги умееш да ме ободриш, завързако, това е чудесно. — Огледах стените отвъд нашата част. Трудно беше да се види много, но изглеждаше, че всяка атака ще бъде подходящо посрещната. Което нищо не значеше, ако Тъкача беше в добра форма.

— Мъргън!

— Какво?

— Зад теб.

Погледнах.

Кай Дам, Говорителят на Нюен Бао, придружен от един свой син и няколко внуци, попита с жест дали може да се качи на бойниците. Само синът беше въоръжен — набит, безстрастен мъж, за когото се носеше мълвата, че бил майстор на меча. Кимнах.

— Добре дошли на борда.

Говорителят изглеждаше поне с хиляда години по-стар от Едноокия, но беше доста пъргав и се изкачи без чужда помощ. Не, че нещо му тежеше кой знае колко. Косата му бе равномерно разделена на път, но твърде оредяла — само няколко бели кичура, и целият беше в тъмни петна. Кожата му изглеждаше избеляла — беше по-бледен от някои от нас, северняците.

Той се поклони леко.

Аз му отвърнах, като се опитах да докарам досущ същия поклон. Това би означавало поздрав между равни, което би трябвало да ми спечели червени точки, защото, макар да бях по-млад на години, тук по-старшият бях аз: той се намираше на територията на Отряда, а в Отряда аз бях най-големият началник.

Умен съм си аз и полагам всячески усилия да се държа любезно с Говорителя. Освен това постоянно напомням на момчетата да се отнасят уважително и да закрилят всички Нюен Бао, дори и при провокация. Опитвам се да насърчавам гледането в по-дългосрочна перспектива, отколкото е обичайно за обикновените хора.

По тези чужди земи никъде нямаме приятели.

Кай Дам се обърна срещу тъмната равнина. Има силно присъствие. Мнозина джайкури вярват, че той е магьосник. Гоблин и Едноокия твърдят, че би могъл да бъде наречен маг в най-архаичния смисъл на думата — мъдрец.

Дъртият си пое дъх и това сякаш подсили излъчваната от него мощ.

— Тази вечер ще бъде различно. — Той говореше нормален талиански без акцент.

— Техният господар е възстановил силите си.

Говорителят ме прониза с поглед, а после и Гоблин, и Едноокия.

— Аха. Така, значи.

— Точно така — винаги съм искал да направя това, когато някой дъртак издава тайнствени звуци и когато ми се удаде идеалната възможност, не можах да се сдържа.

Огледах с бялото на очите си свитата на Говорителя. Майсторът на меча ми се стори твърде едър и набит за славата, която му се носеше. Така си е. Отвъд културната граница проникват твърде малко неща.

Внуците изглеждаха като повечето мъже Нюен Бао в разцвета си — сякаш ако се усмихнат или изобщо изразят някакво чувство, ще загубят душата си. Все едно имат тапи от кактус в задника, по думите на Гоблин.

Продължих с работата си, докато Кай Дам обмисляше нощта. Свитата му не ми пречеше.

Кофата дойде.

— Всичко е готово, шефе.

Съдейки по шума, вдиган от войниците на Господаря на сенките, те бяха готови за игра. Тръбите им зареваха като разгонени бикове.

— Няма да чакаме дълго — измърморих аз. Но те можеха да си протакат още двайсет години. Нямах нищо против. За никъде не бързах.

Откъм улицата се зададе талиански вестоносец, спря да си поеме дъх и изхъхри, че Могаба искал да отида при него.

— Тръгвам. След по-малко от пет минути — отвърнах и се взрях в мрака. — Дръж крепостта, Кофа.

— Само това му трябваше на този отряд. Още един смешник.

— О, ще ги разбия!

Кай Дам каза нещо. Майсторът на меча се загледа вдясно. Докато сърцето отмери един удар, над хълмовете блесна призрачно сияние. Звезда? Отражение на звезда? Не. Нощта бе хладна, мокра и облачна.

— Може би се случва нещо повече от онова, което е видимо за очите, Кокален воине.

— Може би. — „Кокален воин“? Ала за разлика от Нюен Бао, ние не сме воини. Ние сме войници.

Старецът бързо го проумя.

— Както кажеш, Каменни войнико. Всичко може и да е не каквото изглежда — Дали тези прякори просто му хрумваха?

Като че не беше доволен от извода си. Обърна се и заслиза припряно по стълбите. Внукът му едвам успяваше да го настигне.

— Какво беше това? — попита Кофата.

— Понятие си нямам. Негово светейшество, Принцът на отряда ме извика. — Щом стъпих на стъпалото, погледнах Едноокия. Дребният магьосник се беше втренчил в хълмовете, горе-долу в същата посока, накъдето се взираше и Кай Дам. Изглеждаше и озадачен, и нещастен.

Нямах време да го разпитвам. Нито пък желание.

Вече бях получил достатъчно лоши новини.