Глен Кук
Мрачни времена (62)

61

След шест дни Господарката прати да ме извикат. Бях се отървал от диарията, вече се хранех добре и си бях възвърнал няколко от загубените в затвора килограми. Но все още изглеждах като беглец от ада. И точно такъв си и бях. Самата истина.

Господарката не изглеждаше добре. Уморена, бледа, под жесток натиск, очевидно тя още се бореше с болестта, заради която повръщаше онзи ден. Не си губи времето с любезничене.

— Пращам те обратно в Деджагор, Мъргън. Получаваме тревожни новини от Могаба.

Кимнах. Бях чул някои от тях. Всяка нощ все повече салове прекосяваха езерото. Дезертьорите и бегълците винаги с почуда научаваха, че Тъкача на сенки е мъртъв и Господарката е завладяла армията му, макар че и тя се топеше заради дезертьорите.

Но Господарката беше вироглава. Предполагах, че има намерение да остави обсадата, за да държи Могаба в града, въпреки че това щеше да струва скъпо и на Талиос, и на Черния отряд.

— Защо? — Това никак не беше умно. Всички талианци тук имаха роднини у дома. Мнозина бяха заможни хора с високо обществено положение, защото точно такива се бяха записали доброволци, за да бранят Талиос.

— Нужно ми е просто да се върнеш там и да се държиш естествено. Но си води записки. Ошлайфай уменията си. Поддържай Отряда сплотен. Бъди готов за всичко.

Изсумтях. Това никак не ми се щеше да го чувам, като знаех, че обсадата може да се прекрати още сега.

Господарката усети сдържаността ми. Тя се усмихна вяло и направи рязък жест.

— Заспи, Мъргън.

Строполих се на място.

Тя си беше същата гаднярка като едно време.

Мислите ми не можеха да се прояснят. Талианците, които ми помогнаха да напусна Деджагор, бяха като зомбирани. Не разговаряха и изглеждаха така, сякаш са слепи.

— Долу! — измърморих. — Идва патрул.

Изпълниха командата ми, но приличаха на силно упоени.

С всеки изминал ден патрулите намаляваха. Лесно ги избягвахме. А и без това да пречат на хората да отиват нататък не влизаше в тяхната мисия. Стигнахме брега на езерото без никакви неприятности.

— Починете си — наредих. — Изчакайте да се стъмни. — Не бях сигурен защо прекосихме хълмовете денем. Не помня как тръгнахме.

— Да съм се държал странно? — попитах.

По-високият талианец бавно поклати глава — не беше съвсем уверен. Беше по-объркан и от мен.

— Чувствам се така, сякаш съм излязъл от мъгла преди два часа — обясних. — Помня как ни заловиха. Помня, че ни държаха в гадна кочина. Знам, че е имало битка или нещо такова. Но не помня как сме се измъкнали.

— Нито пък аз, господине — обади се по-ниският. — Имам много силно чувство, че трябва да се върнем бързо при нашите другари. Ала не зная защо.

Ами ти?

Високият мъж кимна намръщено. Направо щеше да спука някоя вена, толкова се напрягаше да си спомни.

— Може би Тъкача на сенките е направил нещо с нас и ни е пуснал — предположих. — Струва си да го помним, особено ако изпитате желания, които наистина ви учудват.

След като се стъмни се промъкнахме покрай брега, намерихме сал, качихме се на него и поехме за Деджагор. И веднага открихме, че доникъде няма да стигнем с пръти. Водата беше твърде дълбока. Накрая започнахме да използваме прътите и счупени дъски като гребла, но те не вършеха кой знае каква работа. Докато прекосим, нощта се преполови. А после, естествено, всичко отиде по дяволите.

Едноокия беше на пост и си запълваше времето, правейки любов с едно буре бира. Чул плискане на вода и че някакви хора молят да им се помогне да се качат и заключил, че го нападат всички орди на злото. Поради което започнал да мята огнени кълба накъдето свари, така че всеки средно добър стрелец лесно да ни надупчи.

Магьосникът ме позна чак след като три-четири стрели изсвистяха покрай мен и се провикна да прекратят огъня. Но злото вече беше сторено. Нар, които вардеха Северната порта, ни бяха видели.

Бяхме достатъчно далеч, че да не могат да разпознаят лицата ни. Но вероятността Старата банда да има връзки извън крепостта щеше да заинтересува Могаба.

— Хей, хлапе, радвам се да те видя! — възкликна Едноокия, щом се покатерих върху стената. — Мислехме те за умрял. След няколко дни щяхме да ти правим помен, ако ни останеше време. Аз го отлагах заради това, че ако официално те обявим за мъртъв, то тогава на мен ще ми се наложи да водя Аналите. — И той щедро ми предложи питие от собствената си халба, немита две седмици. Отказах тази чест.

— Добре ли си, хлапе?

— Не знам. Може би ти ще можеш да ми кажеш. — Разказах му онова, което си спомнях.

— Пак ли получи припадък?

— Ако съм получил, тези момчета са го получили заедно с мен.

— Интересно. Ела утре да си поприказваме за това.

— Утре?

— След десет минути сдавам поста и имам намерение да къртя. А и ти трябва да се понаспиш.

Приятелчето ми то. Не знам какво щях да правя, ако си нямах Едноокия да се тревожи за мен.