Глен Кук
Мрачни времена (65)

64

— Не си правете труда да ме влачите догоре, докато не разберем какво иска чичо. — Гоблин и Едноокия бяха в подножието на стълбището към бойниците. Чичо Дой беше горе и гледаше надолу.

— Нямах никакво намерение да влача повече умрелия ти задник накъдето и да било — заяви ми Едноокия. — Доколкото разбрах, това упражнение беше само за маскировка.

Чичо Дой заслиза надолу.

Втренчих се в стената. Покриваха я ситни капчици влага, но това беше, защото камъкът беше по-студен от въздуха, а не защото водата беше почнала да се просмуква отвън.

Господарите на сенките бяха добри строители.

— Каменни войнико, добре ли си?

— Не е зле за човек с диария. Готов съм да танцувам на гроба ти, здравеняко. По някаква работа ли?

— Говорителя желае да те види. Пътешествието ти неуспешно ли беше? — и той кимна с глава към хълмовете навън, откъдето се бях завърнал.

— Ако наричаш две седмици гостуване на Господаря на сенките успех, направо ги разбих, чичо. Инак само успях да се разболея, да отслабна и да ми остане здрав разум колкото да избягам, когато някакви талианци нападнаха лагера на Тъкача на сенки, за да го дразнят. Всичко е наред, мога да стигна дотам пеша. — Само не ме оставяй да пропадна в някоя заешка дупка.

Лесно можех да стигна пеш до дома на Говорителя, но защо да се отказвам от преструвката, че съм твърде слаб, ако можеше да ми е от полза?

Обкръжението на Говорителя не се беше променило, само дето този път една миризма липсваше. Забелязах го още щом влязох вътре. Но не можех да определя кой точно мирис го няма.

Говорителя беше готов. Хон Трей седеше на мястото си. Красавицата вареше чай.

Кай Дам се усмихна.

— Тай Дей ни предупреди, че идваш. — По погледа и трепкането на ноздрите ми той разбра, че съм любопитен. — Дан се изправи пред небесния съдия. Най-сетне. Свърши едно мрачно време за тази къща.

Не можах да се сдържа — погледнах младата жена и забелязах, че и тя ме гледа. Погледът й мигом се отклони, но не толкова бързо, че да не се почувствам виновен, когато отново се обърнах към Говорителя.

Старецът не бе пропуснал нищо. Но не се развълнува заради нещо, което беше най-добре да не засяга изобщо. Мъдър беше този Кай Дам.

Бях почнал страшно да го уважавам това крехко старче.

— Трудните времена дойдоха, Знаменосецо, и ще доведат до още по-ужасно утре. — И той изкоментира разговора ми с Могаба достатъчно добре, за да ме убеди, че някой ни е наблюдавал.

— Защо ми го казваш?

— За да подкрепя твърдението си, когато ти казвам, че шпионираме чернокожите. След твоето заминаване те говореха само на родния си език, докато не изпратиха вестоносци до трибуните на кохортите и другите високопоставени талианци. Ще се съберат по времето за вечеря.

— Звучи мащабно.

Старецът се поклони леко.

— Бих искал да видиш нещо сам. Ти несъмнено познаваш тези хора по-добре от мен и можеш да определиш дали моите подозрения са основателни.

— Искаш да шпионирам това събрание?

— Нещо такова. — Старецът не ми каза всичко. Не и тогава. Искаше да бъда непредубеден. — Дой ще те заведе.