Глен Кук
Мрачни времена (16)

15

Параноята за нас се бе превърнала в начин на живот. Станали сме новите Нюен Бао. Нямаме вяра на никого. Не допускаме никой извън Черния отряд да разбере какво вършим, докато не сме сигурни как ще откликнат. В частност предпочитаме да държим Прабриндрах Драх и сестра му, Радишата Драх, нашите работодатели, далеч в плътните тъмни сенки.

Изобщо не бива да им се има доверие, никога, освен когато не са засегнати собствените им най-вътрешни интереси.

Вкарах контрабандно моите пленници в града и ги настаних в един склад близо до реката-рибарник с характерна миризма, собственост на благоприятно настроени към Отряда шадари. Моите войници се пръснаха по семействата си или по местата, където могат да лочат бира. Бях доволен. С едно бързо и гадно мушване бяхме ликвидирали оцелялото ръководство на Измамниците. Без малко да пипнем и онзи злодей Нараян Сингх. Добрах се на педя от бебето на Знахаря. Съвсем честно можех да докладвам, че момиченцето явно е добре.

Тай Дей събори пленниците на колене и набърчи нос.

— Прав си — съгласих се аз. — Но вашето блато вони два пъти по-зле. — Талиос претендира за делтата на реката, но Нюен Бао не са съгласни.

Тай Дей изсумтя. Отбираше от майтап, колкото всеки човек.

Не е кой знае какъв хубавец. Цяла педя е по-нисък от мен. По-тежък съм от него с четирийсет кила. И съм много по-красив. Косата му е окълцана и рошава, стърчи на клечки. Кльощав, с челюст като фенер, мълчалив и намусен, Тай Дей никак не изглежда приятно. Но си върши работата.

Един рибар шадар ни доведе капитана. Знахаря остаряваше. Вече щяхме да го наричаме „шефе“, „вожде“ или нещо подобно. Не можеш да наричаш капитана „Стареца“, когато вече наистина е остарял, нали?

Беше облечен като шадар кавалерист — тюрбан, брада и прости сиви дрехи. Огледа хладнокръвно Тай Дей. Самият той нямаше охранител Нюен Бао. Презираше идеята, въпреки че се налагаше да се предрешва, когато искаше да излезе сам по улиците. Няма такава традиция — охранители. Знахаря е голям инат по отношение на традициите на Отряда.

По дяволите, офицерите на Господаря на сенките до един имат охранители. Някои — по няколко. Не биха оцелели без тях.

Тай Дей понесе безстрастно огледа на Знахаря. Изобщо не се впечатли от присъствието на великия диктатор, все едно казваше „Той е човек, аз съм човек, ние двамата сме равни“.

Знахаря огледа плячката ми.

— Разказвай.

Разказах му.

— Но Нараян ми се изплъзна. На косъм. Копелето има ангел хранител. Няма как да не се е поддал на заклинанието на Гоблин за сън. Два дни го преследвахме, но дори Гоблин и Едноокия не можаха да надушат дирята му.

— Помогнали са му. Може би неговият демон хранител. А може би и новият му приятел, Господаря на сенките.

— Как така те се върнаха в горичката? Ти как разбра, че ще бъдат там?

Помислих си, че ще ми отговори, че му го е казала една голяма черна птица.

Напоследък гарваните не са толкова многобройни, но продължават да го следват навсякъде. Той говори с тях. Понякога и те общуват с него. Или поне той така разправя.

— Трябваше да дойдат някой ден, Мъргън. Роби на религията си са.

Но защо точно на този Празник на светлините? Как разбра?

Не настоях. Не можеш да притискаш Знахаря. От възрастта се е смахнал и е станал потаен. В собствените му Анали той не винаги споделя цялата истина за лични неща, особено за възрастта си.

Той ритна тъкача на сенки.

— Един от галениците шамани на Дългата сянка. Би трябвало вече да са му кът и да не ги хаби така.

— Сигурно не е очаквал да ги сгащим.

Знахаря се опита да се усмихне, но се получи гадно, саркастично ухилване.

— Много още изненади го чакат. — Той изрита Измамника. — Да не ги крием. Да ги отведем в Двореца. Какво има?

По гърба ми полазиха ледени тръпки, все едно вятърът в Свещената гора пак ме брулеше. Не знаех защо, но ме обзе унило предчувствие, че лошо ни се пише.

— Не знам. Ти си шефът. Нещо специално да искаш за Аналите?

— Сега ти си Летописецът, Мъргън. Ти пишеш и си длъжен да пишеш. Аз винаги мога да се заям, ако не ми хареса. — Надали. Изпращам всичко, но не мисля, че го четат много-много.

— Какво му беше особеното на това нападение? — попита той.

— Беше по-студено от задника на копач на кладенци!

— А и тази ходеща торба камилски сополи, Нараян Сингх, пак ни се измъкна. Значи така и ще запишеш. Той и хората му ще се върнат в нашата история, преди да приключим. Тогава ще го изпечем на шиш, надявам се. Нея видя ли я? Добре ли беше?

— Всъщност, видях само вързопа, който Сингх носеше. Мисля, че беше тя.

— Няма какво друго да е. Той никога не я изпуска от очи. — Преструваше се, че не го е грижа. — Отведи ги в Двореца. — Студените тръпки отново ме полазиха. — Ще предупредя стражите, че ще дойдеш.

Спогледахме се с Тай Дей. Можеше да стане напечено. Хората по улиците щяха да познаят пленниците. А пленниците можеше да имат приятели. И със сигурност ги недолюбваха, с хиляди. Можеше да не оцелеят. Или пък ние.

— Предай поздравите ми на жена си. Дано харесва новото жилище — каза Старецът.

— Непременно. — Потръпнах. Тай Дей ме изгледа намръщено.

Знахаря извади сноп листове, свити на тръбичка.

— Докато те нямаше, това пристигна от Господарката. За Аналите.

— Някой трябва да е умрял.

Той се ухили.

— Пооправи го и го снади вътре. Но не го излъсквай прекалено, че да не я издокараш пак прекалено добродетелна. Много се дразня, като ми излиза със собствените ми аргументи.

— Първия път се научих.

— Едноокия каза, че си е спомнил къде е оставил записките от времето, когато си мислел, че ще му се наложи да води Аналите.

— Това сме го чували и преди.

Знахаря пак се ухили и се изниза навън.