Глен Кук
Мрачни времена (34)

33

Плененият червенорък Измамник ни очакваше в една стая, доказано защитена от шпионаж чрез магия. Едноокия се закле, че така добре е изтъкал заклинанията, че дори и Господарката в най-добрите си дни не би могла да проникне отвъд тях, за да подслушва.

— Не ме интересува какво е можела Господарката навремето — измърмори Знахаря. — В момента ме притеснява Господаря на сенките. Притеснява ме Ловеца на души. Тя си трае, но броди наоколо и иска да знае всичко за всичко! Притеснява ме Оплаквача. Той има голям зъб на Отряда.

— Всичко е наред — настоя Едноокия. — И самият Властелин не би могъл да се промъкне тук.

— На какво да се хванем на бас, че точно това си е мислил и Пушека за неговата защитена от шпиони стая?

Потръпнах. Едноокия също. Не бях очевидец на унищожението на Пушека от звяра, промъкнал се в скривалището му през една иглена дупчица в защитата, но бях чувал доста.

— Какво се случи с Пушека? — попитах. Чудовището не го беше убило.

Знахаря допря показалец до устните си.

— Точно зад ъгъла. — Мислех, че се връщаме в стаята, където Гоблин, Едноокия и Стареца ме събудиха от последния ми припадък. Предположих, че държат червеноръкия Удушвач там, зад завесата. Но не, пристигнахме очевидно на съвсем друго място.

А Измамника не беше сам.

Радиша Драх, сестра на владетеля, облегната на стената, се бе вторачила в пленника и погледът й издаваше убеждението, че Освободителят е твърде мек със злодеите. Дребна, черна и сбръчкана като повечето талиански жени, успели да прехвърлят трийсет, тя беше с твърд характер и може би прекалено умна. Казват, че един-единствен път изгубила самообладание — в нощта, когато Господарката уби всички главни жреци на различните жречески съсловия в Талиос и сложи край на ключовата роля на религиозната съпротива срещу нейното участие във войната.

След това показно̀ интригите станаха доста по-малко. Сега съюзниците ни изглеждат склонни да ни оставят да се унищожим сами.

Ако разпиташ талианските благородници и жречески съсловия, ще откриеш, че по-голямата част от висшата класа е убедена, че Радишата взема владетелските решения. Което е близо до истината. Брат й е по-силен, отколкото предполагат, но предпочита да не се натяга в службата.

Зад Радишата имаше маса. На масата лежеше мъж.

— Пушека? — попитах.

Моят въпрос получи отговор. Пушека беше още жив. И още в кома. Мускулният му тонус беше като на купа лой.

Зад него имаше още една завеса, същата като онази, която видях при събуждането си. Значи това беше същата стая, но стигнахме до нея от друга посока.

Странно.

— Пушека е — потвърди Знахаря и разбрах, че са ме посветили в голяма тайна.

— Но…

— Този тип каза ли нещо интересно? — прекъсна ме Знахаря с въпроса си към Радишата. Тя сигурно се забавляваше с пленника. Вероятно имаше някаква причина Капитанът да не желае тя да обръща особено внимание на Пушека.

— Не, но ще каже.

Удушвачът пусна престорена нагла усмивка. Храбрец, ама глупак. Точно той би трябвало да е наясно до какво довеждат мъченията.

Студената тръпка отново пролази по гръбнака ми.

— Знам. На работа, Едноок. Мъргън ни накара да чакаме достатъчно дълго.

Аналите. Беше предприел това, само за да го запиша в Аналите.

Нямаше защо да си прави труда. Не съм кой знае какъв почитател на мъченията.

Едноокия затананика, после потупа пленника по бузата.

— Трябва да ми помогнеш, сладурче. Ще бъда толкова любезен, колкото ми позволиш. Какви ги вършите вие, Удушвачите, тук, в Талиос? — Едноокия погледна капитана. — Гоблин кога се връща, шефе?

— Залавяй се.

Едноокия направи нещо. Удушвача се загърчи в оковите си и нададе не писък, а по-скоро немощно църкане.

— Но аз му намерих идеалната жена, шефе — рече Едноокия. — Не е ли така, хлапе? — Той се ухили злорадо и се наведе над Удушвача. Единственото облекло на мъжа, подобен на кафява стафида, беше мръсна набедрена препаска.

Значи ето защо Майка Гота вълнуваше толкова Едноокия. Искаше да погоди номер на Гоблин с нея. Сигурно би трябвало да се разсърдя, може би заради Сахра, но не можах да предизвикам у себе си никакво възмущение. Тази жена си просеше гаврите.

— Нали разбираш положението си, сладурче? — измърка Едноокия. — Когато те хванахме, ти беше с Нараян Сингх. Имаш червена ръка. Тези неща ми подсказват, че ти си тъкмо от онези твърде важни Измамници, които много трябват на капитана. — Той посочи Знахаря. Думата за „капитан“ която използва, беше „джамадар“, която за Измамниците има силно религиозно значение.

Те бяха пленили Господарката, но тя ги наказа, като беляза незаличимо най-личните сред тях с червената длан. Това в днешно време ги караше да бият на очи сред тълпата.

Едноокия всмука слюнка между изпочупените си зъби. Човек, който не го познаваше, можеше да се заблуди, че той мисли.

— Обаче аз съм готин и мразя да гледам как хората се мъчат — продължи той. — Затова ще ти дам шанс да не свършиш като оная хлебарка там. — И той посочи Пушека с показалец. Между пръстите на другата му ръка изпращяха искри. Удушвача нададе писък — от онези писъци, които ти ожулват нервите и сипват сол върху окончанията им. — Можеш да проточиш това довека или да приключиш с него набързо. Всичко зависи от теб. Говори ми за това какво кроят Измамниците тук, в Талиос. — Той се наведе ниско над него и прошепна: — Дори мога да ти уредя да се махнеш.

Пленникът зяпна. Потта потече в очите му и те засмъдяха. Той се опита да я изтръска.

— Бас ловя, че Гоблин ще й се стори сладък като дървеница — рече Едноокия. — Ти как мислиш, хлапе?

— Мисля, че е най-добре да продължиш! — сряза го Знахаря. Не обичаше да се занимава с мъчения, а търпението му спрямо игричките, които Гоблин и Едноокия си играят помежду си, се беше изчерпало.

— Ох, я не се коркай, шефе. Този никъде няма да избяга.

— Но приятелите му кроят нещо.

Погледнах чичо Дой, за да разбера какво мисли за счепкването им. Лицето му бе каменно. Може би вече не разбираше талиански.

— Щом не ти харесва как си върша работата, свърши си я сам! — сопна му се Едноокия и ръгна пленника. Измамника се напрегна в очакване. — Ти! Какво се крои тук, в Талиос? Къде са Нараян и Дъщерята на нощта? Помогни ми.

Аз самият се напрегнах. Усетих силен студ. Какво беше това?

Пленникът преглътна. Целият се беше изпотил. Не можеше да спечели. Ако знаеше нещо и си кажеше всичко, после неговите хора нямаше да го пожалят.

— Достатъчно е да разкажеш за злото онзи ден — му рече Знахаря. Беше усетил мислите му.

Съчувствието ми бе изцяло на страната на Стареца. Дори и някога да си върне дъщерята, той няма да намери онова, което търси. Тя беше Измамница още от деня на раждането си, бе отглеждана като Дъщерята на нощта, която ще доведе Годината на черепите на Кина. По дяволите, те я бяха посветили на Кина още докато беше в утробата! Тя щеше да е такава, каквато те искаха да бъде. И това щеше да е мрак, който ще сломи сърцата на родителите й.

— Говори ми, сладурче. Кажи ми онова, което трябва да науча. — Едноокия се опитваше да поддържа разговора очи в очи, само той и клиентът му. Той даде на Удушвача малко време за размисъл. Останалите наблюдавахме безизразно, може би с мъничко жалост помежду ни. Този Удушвач носеше черна кърпа. Според понятията на Удушвачите това най-общо казано означаваше, че е виновен за повече от трийсет убийства, без никакви угризения — освен ако не е удушил друг с черна кърпа и така не е спечелил признание по най-прекия начин.

Кина е върховният Измамник. Понякога тя с удоволствие предава и своите.

Аргумент, който Едноокия не се сети да представи на нашия галеник Измамник.

Удушвачът отново изпищя и се опита да изгъргори нещо.

— Трябва да говориш — нареди му Едноокия.

— Не мога. Не зная къде са.

Вярвах му. Нараян Сингх не беше оцелял, като огласява маршрутите си в свят, в който буквално всеки го дебне.

— Жалко. Така че ни кажи само защо Измамниците са тук при нас, в Талиос, след толкова време.

Зачудих се защо ли непрекъснато се връща към това. Удушвачите не бяха посмели да стъпят в града години наред.

Едноокия и Стареца сигурно знаеха нещо. Но как?

Пленникът изпищя.

— Тези, дето ги хващаме, вечно нищо не знаят — отбеляза Радишата.

— Няма значение — отвърна Знахаря. — Аз знам точно къде се намира Сингх. Или поне къде ще бъде, когато спре да тича. Стига той да не го разбере, аз знам, че той винаги ще бъде точно там, където аз го искам.

Веждата на чичо Дой потрепна. Сигурно и на него почваше да му става интересно.

Радишата погледна сърдито, намръщи се и се втренчи. Харесваше й да вярва, че нейният мозък е единственият работещ в целия дворец. За нас от Черния отряд се предполага, че сме просто наети мускули. Направо се чуваше как умът й скърца и пъшка, докато се върти. Как можеше Знахаря да знае подобно нещо?

— Къде е той?

— Точно в момента си скъсва задника да убеждава Могаба да се присъедини към него. Тъй като не можем да го спрем, защото той се движи по-бързо от всяка вест, която можем да изпратим подире му, да го забравим.

Замислих се дали да не изляза с предложение за гарваните. Знахаря говори с гарваните. А те летят по-бързо дори и от бягащ Измамник. Но не ми плащаха да мисля и не бях тук, за да говоря.

— Да го забравим? — това като че стресна Радишата.

— Само засега. Нека разберем какво са намислили приятелчетата му тук.

Едноокия се залови отново за работа. Погледнах чичо Дой, който мълчеше, без да се намеси, по-дълго, отколкото си мислех, че е възможно. Той забеляза погледа ми и попита на Нюен Бао:

— Може ли аз да го разпитам?

— Защо?

— Ще изпитам вярата му.

— Не говориш достатъчно добре талиански. — Малка проба.

— Тогава превеждай.

На майтап, може би, за да подтикне чичо Дой, Знахаря се съгласи:

— Нямам нищо против, Мъргън. С нищо няма да навреди. — Забележката му ясно показа, че е запознат с наречието на Нюен Бао. В това трябваше да има послание, предназначено най-вече за чичо Дой и свързано с по-ранните му наблюдения за произхода на Пепелния жезъл.

Какво ставаше, по дяволите? Бях объркан. Параноята беше почнала да ме хваща сериозно. Дали след последния припадък се бях върнал в собствения си свят?

На неговия талиански — дотолкова сносен, колкото си го спомнях, чичо Дой изстрелваше бързи и дружелюбни въпроси към Измамника. Въпроси от онези, на които повечето хора отговарят, без да мислят. Научи, че мъжът има семейство, но жена му умряла при раждане. После мъжът се усети, че го манипулират, и започна да сдържа езика си.

Чичо Дой тропаше наоколо като весел трол, бърбореше и успя да изкопчи почти цялото минало на пленника, но дори не се доближи до фактите за нововъзникналия интерес на Удушвачите в града Талиос. Забелязах, че Знахаря обръща повече внимание на чичо Дой, отколкото на пленника. Капитанът, разбира се, живее в центъра на торнадо от параноя.

Знахаря се наведе към мен и прошепна с полунощен шепот:

— Остани, когато другите си тръгнат.

Не ми каза защо. После рече на Едноокия нещо на език, който не разбирах.

Той говореше поне двайсет езика, от толкова отдавна бе в Отряда. Едноокия вероятно поназнайваше още повече, но тях освен Гоблин никой друг не ги разбираше. Магьосникът кимна и продължи да си върши работата.

Не след дълго дребосъкът затика чичо Дой и Радишата към вратата, но толкова леко и внимателно, че те изобщо не се оплакаха. Първо на първо, чичо Дой беше гост, а Радишата имаше належащи задачи другаде. Едноокия заговори за това така неприсъщо за дразнещата му природа, че успя да им внуши, че хрумването си е лично тяхно. Във всеки случай, те тръгнаха.

Знахаря потегли с тях, което помогна, но той се върна след пет минути.

— Знаеш ли — казах му, — вече всичко съм видял. Не останаха чудеса по света. Мога да си подам оставката и да се посветя на планове да си направя ферма и да садя репи.

И това беше поза само наполовина. Където и да се установеше Отрядът, момчетата започваха да си правят подобни планове. Но такава е човешката природа, предполагам.

Тук ряпата е непозната, но съм виждал големи площи пустееща земя, идеални за отглеждане на ряпа, пащърнак и захарно цвекло. А Мускуса и Хагоп трябва вече да са близо, значи, семена ще се намерят. Може би ще донесат дори и картофи.

Знахаря се ухили и каза на Едноокия:

— Тоя пор няма да ни каже нищо, което да ни е от полза.

— Знаеш ли какво, шефе? Бас ловя, че той вече сдава. Има нещо, в което ще се мъчи да се вкопчи още малко време. И това му се върти в ума всеки път, когато му причиня болка. Според него би издържал още само веднъж. И после пак още само веднъж.

— Оставете го да ожаднее. — Знахаря избута стола на Измамника до стената и метна отгоре му оръфан чаршаф, все едно беше захвърлена мебел. — Слушай, Мъргън, настават мъчни времена. Ще започнат да се случват разни неща. Трябваш ми в първата редица, независимо дали си се излекувал или не.

— Не ми харесва как звучи това.

Стареца не беше в настроение за шеги.

— Открихме някои интересни неща за Пушека. — Той изведнъж заговори на наречието на Градовете на скъпоценните камъни, което тук не знаеше никой извън Отряда, освен ако Могаба не се навърташе наоколо. — Изчаквахме заради твоите припадъци и предполагаемото им значение, но трябва да продължим. Време е да рискуваме. Има някои нови номера, които трябва да научиш, старо куче.

— Опитваш се да ме плашиш ли?

— Не. Това е важно. Внимавай. Нямам време да продължа да обработвам Пушека. Едноокия също. Арсеналът изяжда цялото му време. Нямам доверие на никой друг, освен на теб, за да ни помогне в това.

— А? Много бързаш, не ти разбирам.

— Внимавай. С което искам да ти кажа да си отвориш ушите и да си затваряш устата. Може би нямаме много време. Радишата може да реши да се върне и пак да измъчва Измамника. Тя ги обича тези работи. — После се обърна към Едноокия: — Напомни ми да проверя дали не можем да привлечем Бесния Корди тук за постоянно. Когато той е наоколо, тя не ни се пречка под краката.

— Той скоро трябва да се върне в града, ако не е пристигнал вече.

— И този е шефът на разузнаването ми — Знахаря посочи Едноокия и поклати глава. — Сляп с едното око, а с другото нищо не вижда!

Погледнах завития с плат злодей. Беше захъркал. Добрият войник си почива винаги, когато може.