Глен Кук
Мрачни времена (33)

32

Аналите на Едноокия бяха точно толкова ужасни, колкото очаквах. И даже още повече. Водата, мухълът, вредителите и престъпното нехайство бяха направили повечето му спомени недостъпни. Но едни скорошни мемоари бяха оцелели, освен една страница по средата, която просто липсваше. Което иде да покаже какво Едноокия смяташе за задоволителна хроника.

Правописът на повечето наименования на места той най-често си измисляше. Поправях го на стандартния, където можех — от карти, стига изобщо да схванех къде е бил.

„През есента на третата ни година в Талиос капитанът реши да изпрати Кусавирския полк в Прехбелбед, където Прабриндрахът Драх воюваше срещу куп дребни князе от Земите на сенките. На мен и още няколко другари от Отряда ми възложиха да отида там и да ударя едно рамо на новия полк. Кинжала, предателят, също беше някъде там.

Полкът мина през Ранджи и Годжа, Джайкур и Кантил, после през Бхакур, Данджил и други наскоро завоювани градове и най-сетне, след два месеца, настигнахме принца в Праипхурбед. Половината полк се отдели, за да придружи военнопленниците и плячката обратно на север. Останалите продължихме на запад за Ашаран, където Кинжала ни изненада и се наложи да барикадираме портите и да изхвърлим много местни от стената, защото можеше да са шпиони. С моята дарба успяхме да издържим, макар че войската беше съвсем зелена и се ужаси.

В Ашаран открихме голям запас с вино и с него си запълвахме часовете на обсадата.

След няколко седмици студът и гладът погнаха хората на Кинжала и те започнаха да дезертират. Той реши да се оттегли.

Зимата беше много студена. Много страдахме и често се налагаше да заплашваме туземците, за да получим достатъчно храна и дърва за огрев. Принцът ни държеше в движение, предимно далече от тежките битки, защото полкът нямаше опит. В Мелдермхай аз и още трима се натряскахме и пропуснахме изтеглянето на полка. Наложи се да изминем почти сто мили, разчитайки единствено на себе си, за да ги настигнем. Веднъж взехме четири коня от един местен благородник, след като преспахме в имението му. Взехме му и ракията. Благородникът се оплака на принца и се наложи да върнем конете.

Останахме една седмица във Форнгоу, но после принцът ни нареди да поемем на юг към Висок Нангел, където трябваше да се присъединим към Четвърти кавалерийски в опит да вкараме разбойниците на Кинжала в каньона Рудерал. Но когато стигнахме там, в цялата област намерихме само една старица и нямаше нищо за ядене, освен гнили зелки, повечето от които селяните бяха закопали в земята, преди да избягат.

После отидохме в Силур през Балихор и там, в гората, намерихме кръчма, почти като тези на север. Докато се въргаляхме пияни, някаква вражеска вещица ни прати пълчища от отровни жаби.

На другия ден се наложи да вървим няколко мили през блата, топящ се сняг и студена кал до една долчинка, където от земята извира топла вода и пречи на всичко да замръзне. След няколко левги стигнахме крепостта Трасил, където един полк от бивши войници на сенчестите, минали на наша страна, обсаждаше трасилските си братовчеди. Бяха тук отдавна и затова провизии наблизо се намираха трудно, дори и след като предложихме да платим.

Там работих три дни в полевата болница, в която лекуваха много замръзвания, заради студа. Студът уби повече войници от врага.

От Трасил продължихме до Мелопил с гвардията на принца и обсадихме крепостта на местния крал, която се намира на остров сред едно езеро. Езерото беше замръзнало. Беше много студено, ледът беше много дебел и всеки път, когато искахме да атакуваме врага, снарядите му връхлитаха и започваха да подскачат върху леда.

Сенчестите бяха изтрепвани с голям хъс, наред с нашите, от машини, разположени върху стените, докато гарнизонът вътре не затвори портите. Тогава Оплаквача долетя от Капана за сенки на летящото си килимче и магиите се разхвърчаха наоколо като светкавици в буря, и трябваше да бягаме. Врагът плени мнозина.

След две седмици дойде заповед да се присъединим към обсадата на Рани Ортал. По пътя намерихме вино и това доведе до катастрофа, защото, докато спяхме, местните ни откраднаха припасите.

Отвсякъде се събираха войски — и от двете страни, и започнах да се боя, че предстои голяма битка. Това щеше да доведе Оплаквача в Рани Ортал.

След като градът бе обкръжен, врагът предприе няколко нападения над нашите укрепления и окопи, които доведоха до тежки загуби за тях. След две седмици, когато вече се запролетяваше, подхванахме изненадваща атака и тя закара укрепленията ни чак до каменната стена. Войниците убиха всички — толкова разярени бяха и така ги беше страх, че се бият нощем. Щом стигнаха върха на стената, те нахвърляха всички долу, дори жените и децата.

После Оплаквача дойде от Капана за сенки, а заедно с него — малко ято сенки, и се наложи да изоставим всичко, което бяхме пленили.

Оплаквача и сенките си отидоха, когато слънцето изгря и самият Прабриндрах Драх отиде да съобщи на врага, че вечерта ще нападнем и този път няма да проявим никаква милост. Но нападението така и не се състоя, защото вражеският крал реши да се присъедини към Талиос. Отвориха портите и градът бе предаден на войниците за една нощ, но не позволиха на мъжете да вземат никакви оръжия освен камите си.

Почвата по тези краища е много неплодородна. Посевите не са от най-благородните. Ядат се много зеле и корени, а най-разпространената житна култура е ръжта.

Когато бяхме за месец в гарнизона в Трутелвар, аз се сприятелих със сина на хазаина, около единайсетгодишно момче — беше интелигентно, но невежо, нито познаваше религията, нито умееше да чете и пише. Баща му ни съобщи, че Господарите на сенките са забранили всякакви религиозни обреди и всякакво образование из цялата си империя и давали награди за книги, особено стари книги, които бивали изгаряни още при предаването им. Това правило сигурно много е зарадвало Кинжала.

След един месец в гарнизона дойде заповед полкът да се завърне в Джайкур, където Господарката събираше войска за лятна кампания на изток. В Джайкур напуснах полка и се отправих на север за Талиос, където старите ми другари от Черния отряд ме посрещнаха с голяма радост.“

Описанието на тази кампания е най-внимателното и подробното описание, направено от Едноокия. Оцелелите фрагменти съдържаха много по-несвързани истории.