Глен Кук
Мрачни времена (77)

76

Нямаше да видя слънцето още доста време. Сахра подаде То Тан нагоре през капандурата. Пак беше заспал. Когато си бебе и умираш от глад, сигурно много спиш.

Беше денем, но валеше като из ведро. Хагоп беше яхнал един обърнат обратно стол, сключил ръце върху облегалката, и се взираше навъсено в дъжда.

— Откога е така? — попитах.

— От два-три дни.

— Събираме ли прясна вода?

— Колкото можем да съберем, докато се крием.

— Какво правят ония двамцата? — Гоблин и Едноокия седяха на пода със скръстени крака в средата на стаята, възможно най-далече от влагата, която вятърът довяваше вътре. Не ме и погледнаха.

— Магьоснически работи. Не ги пипай, ще ти отхапят крака.

— Някой май ще си изгуби ушите, ако не спре да кряка — обади се Едноокия.

Ние с Хагоп похарчихме по една бройка от намаляващия ни запас поздрави със среден пръст. Едноокия не се трогна от почитанията.

Наблюдателницата имаше прозорци във всички посоки. Отидох до най-големия.

Дъждът не беше точно онова, което у дома наричахме „Копача на дерета“, но беше силен и не намаляваше. Едва различавах размитите очертания на околните хълмове. По-наблизо виждах водната повърхност, която спадаше, въпреки дъжда. Сивият й цвят намекваше за болести.

Видях някъде там един джайкурски сал, толкова претоварен с хора, че водата го заливаше. Мъжете използваха къси дъски за весла и внимателно и упорито гребяха към брега.

Обиколих и другите прозорци и огледах града. Останах доволен, че нашите талианци стоят на своите постове, както са ги учили.

— Изнасят се с купища — потвърди Хагоп. — И точно затова не ги закачат.

— Могаба ли?

— Всички. Битките не спират.

Улиците и алеите се бяха превърнали в канали. Виждах навсякъде да плуват трупове. Вонята беше непобедима. Нивото на водата обаче беше по-ниско, отколкото очаквах. От източния прозорец виждах цитаделата. На върха й, въпреки лошото време, Нар обикаляха около парапета и оглеждаха нашия квартал.

Хагоп ме забеляза, че ги наблюдавам.

— Тревожат се за нас. Мислят си, че по някое време можем да изскочим и да се разправим с тях.

— Разбира се.

— Те имат суеверен страх от хора като Гоблин и Едноокия.

— Което показва колко опасно може да бъде даже малкото невежество.

— Чух те! — измрънка Едноокия. Двамата с Гоблин, доколкото виждах, играеха някаква неизвестна игра със зарове. Повече ми харесваше, когато пускаха светкавици и те се мятаха наоколо, чупеха предмети и ги палеха. Разрухата я разбирам.

Сахра изглежда, се беше уморила от дундуркането на То Тан и го поех аз. Тя ми се усмихна с благодарност и усмивката й озари цялата наблюдателница.

Едноокия и Гоблин се спогледаха помежду си, а после и с Хагоп.

— Какви ги вършите? — попитах ги.

— Разбрахме, че сме били прави.

— Така ли? За пръв път ви се случва, май! И за какво сте били прави?

— Че някой ти е бърникал в главата.

Разтресе ме внезапен студ. Такова нещо не би зарадвало никого.

— Кой? Как?

— Как, все още не сме разбрали със сигурност. Може да се постигне по няколко начина. Но по-интересно е кой и какво.

— Давайте тогава.

— „Кой“ е Господарката. А „какво“ беше знанието, че тя е там, отвъд водата.

— Моля?

— Оттук е малко трудно да се определи, особено с тези туристи и гаджетата им, които се мотаят из работното ни място, но май там управляват Господарката и талианците. Лагерът им е отвъд хълмовете, нагоре по северния път. Южняшките патрули, които виждаме, са помощници, които рапортуват пред Господарката.

— Я пак?

Гоблин повтори.

— Продължавайте, момчета — казах. — Аз ще постоя тук в ъгъла и ще си помисля.