Глен Кук
Мрачни времена (81)

80

— Мамка му! — измърмори Лебеда, когато застанах там, където можеше да ме вижда. — Нищо чудно, че си се върнал.

Долу ръцете, хубавецо. Здравейте, Нюен Бао! Ако ще излизате, идете при Тари Дак. Важно е. Талианци, вървете при Червенокосия от Отряда. — Обърнах се отново към Лебеда. — Готово. Имаме и няколко стрелци. За всеки случай.

Той престана да зяпа Сахра.

— Извинявай. Здраво си хлътнал, а? — Прояви любезността да прави забележките си на наречието на Защитника.

— Вярно си е. Какво става? Онзи ден се събуждам, след като моите магьосници правиха някакви опити с мен, и разбирам, че някои ми е ровил в главата и е бърникал в спомените ми. Разбирам, че съм бил в кухнята на ада, ловил съм плъхове и съм се бил с канибали, а през цялото това време моите така наречени приятели са кибичили тук и дори не са ми казали, че Господарят на сенките е мъртъв.

Лебеда ме изгледа тъпо.

— Ама… Мъргън, та ти го знаеше. Ти беше тук, когато убихме копелето. И стоя още седмица след това.

— Убили сте го?

Почна да ми просветва.

— Не си ли настоявал да се върнеш? Тя каза, че ти…

— Не, не съм. Когато се осъзнах, вървях нататък и реших, че бягам от Тъкача на сенки. Наистина бях убеден, че не съм се добрал до вас. Поне така мисля. — Колкото повече се опитвах да го проумея, толкова повече се обърквах.

Някой извика нещо на Нюен Бао. Войските ми не се бяха подчинили на заповедта. Друг се провикна на талиански:

— Господин Мъргън, може ли да дойдете тук, моля?

— Не знам какво става — казах на Лебеда. — По-добре стой и не мърдай. Тия са много докачливи.

— Нямам какво друго да правя в тоя живот.

— Сериозно ти говоря. Яка параноя ги тресе. Ако беше прекарал последните няколко месеца с тях, щеше да ме разбереш. — Изкачих се по стръмния склон, където талианец беше коленичил сред едни рехави храсти заедно с петнайсетинагодишен Поен Бао.

Момчето сочеше, нетърпеливо първо да съобщи лошата новина.

Над Деджагор се виеше дим. Доколкото можех да определя от северната стражева кула. Като че там се водеше бой.

Бледоморав проблясък ми съобщи, че Едноокия или Гоблин участват в него.

Могаба сигурно се опитваше да си върне кулата.

Забелязах проблясъци и около западната порта.

— Проклетият Могаба. Благодаря, момчета. Но нищо не можем да направим. — Надявах се Едноокия и Гоблин да изрежат нова дупка в задника на Могаба. — Хайде, връщайте се в лагера. Има работа за вършене.

Господарката си беше отишла. Кинжала бе поел командването — седеше и събираше бегълци от града, и им пречеше да се върнат и съобщят новината за Тъкача на сенки. Сам си го призна.

— Тя така иска. — Сахра като че не го вълнуваше, за разлика от всички останали мъже в лагера.

— Има късмет, че не е тук — измърморих. — Щях да я метна на коляно.

Тъй като нищо не ставаше, поседнах с него. Лебеда и Бесния, докато се стъмни. Някой намери на То Тан кученце, с което да си играе. Когато стана късно, казах:

— По-добре да се връщаме при нашите, че ще се изнервят.

— Няма да стане, приятел — отряза Бесния.

— Тя каза без изключения — подкрепи го Кинжала.

Изведнъж топлината във въздуха изчезна. Обясних на всеки какво мисля за тях с погледа на Нюен Бао. Лебеда и Бесния се извърнаха. Кинжала издържа, ала трепна.

Сахра като че не се безпокоеше. Предполагам, че след Деджагор й беше трудно да си представи, че има и по-лошо. Дори се усмихваше.

— Предполагам, че затворническият лагер е там, където го оставих? — Тази част от предишното ми посещение си я спомнях идеално.

— Ще те настаним по-удобно — обеща Кинжала.

— Ще ти покажа леглата — предложи Бесния.

Когато според Лебеда се бяхме отдалечили достатъчно, че да не можем да чуем, той каза на Кинжала:

— Огледа ли я добре? Тази жена е обладана от духове.

Погледнах Сахра. Предполагах, че и тя го е чула, но изражението й не ми казваше нищо.

Ако Кинжала е отговорил на Лебеда, то е говорел по-тихо.

Продължих да разглеждам Сахра, чудейки се какво ли е видял Лебеда.