Глен Кук
Мрачни времена (15)

14

Проклетият вятър хапе. Увили сме се в одеялата, треперим и нямаме никакъв хъс за нищо. Основно, защото никой от нас не искаше да бъде в тази обитавана от духове горичка.

Ала все пак нещо, което не проумявах напълно, някакво изплъзващо се чувство вътре в мен ми подсказваше, че това е от решителна важност и трябва да се направи точно както трябва. От него зависеше повече, отколкото можех да си представя.

Невидими дървета трещяха и скърцаха. Вятърът виеше и стенеше. Лесно беше да изтървеш фантазията си и да се унесеш в мисли за хилядите, измъчвани и убити там. Стоновете им, молбите им за милост, ненамиращи отклик и сега, се носеха по вятъра. Очакваш да видиш осакатени трупове, надигащи се, за да отмъстят на живите.

Правех се на герой, ала не спирах да треперя. Увих се по-плътно с одеялото. И това не помогна.

— Захаросан задник! — ухили се Едноокия, все едно, лайненцето му с лайненце, нямаше също всеки миг да получи пристъп. — Гоблин, тоя тъпоглавец, не спря да пърди! Като си домъкне тук умрелия задник, ще го разгологъзя и ще го закова с пирони за буца лед!

— Влагаш творчество, виждам.

— Не ми се прави на остроумник, хлапе. Ще те…

Не само от студа треперехме, макар че никой не би го признал. А също и заради мястото, заради мисията и заради това, че плътните облаци ни отнемаха дори и мижавата подкрепа на звездите.

Тъмно беше, да му се не види. А тия Удушвачи можеше да са се сприятелили с онзи, който управляваше сенките. Едно птиче ми каза. Всъщност, каза ми го една голяма черна птица.

— Прекалено много време киснем в града — измрънках. Едноокия не отговори. Тай Дей обаче откликна — изсумтя. Но точно за този Нюен Бао това си беше цяла реч.

Вятърът довя скърцането на нечии стъпки.

— Мътните да го вземат, Гоблин! — кресна Едноокия. — Стига си тропал. Искаш целия проклет свят да разбере, че сме тука, а? — Няма значение, че танцът на Гоблин вече не се чуваше на пет стъпки от него. Едноокия отказваше да бъде възпиран от някакви си банални разумни съображения.

Гоблин се примъкна пред мен и клекна. Жълтите му зъби тракаха.

— Всичко е нагласено — измърмори той. — Кажи, като си готов.

— Тогава да се залавяме, преди да ме е връхлетял здравият разум — изсумтях аз и се изправих. Коленете ми изпукаха. Мускулите ми отказваха да се разтягат. Изругах. Вече бях твърде стар за тия простотии, макар, че на 34 години бях бебето на бандата. — Излизайте! — изкомандвах достатъчно силно, че повечето да ме чуят. В тъмното не можеш да правиш знаци с ръце.

Вятърът беше насрещен, а Гоблин си беше свършил работата. Нямаше защо да се тревожим за шума.

Мъжете се заизнизваха, повечето — толкова безшумно, че ми беше трудно да повярвам, че изведнъж останах сам, единствено с охранителя ми. Тръгнахме и ние. Тай Дей ми пазеше гърба. Мракът не му пречеше. Може би имаше котешки очи.

Чувствата ми бяха смесени. За първи път водех нападение. Не бях убеден, че съм забравил Деджагор достатъчно, че да се справя. Сенките ме стряскаха и бях подозрителен до побъркване към всеки извън Отряда, по непонятни ми причини. Но Знахаря настояваше, и ето ме тук — промъквам се през тъмна, страшна гора, от задника ми висят ледени висулки и водя първата операция от години насам, в която участва единствено Отрядът. Само че, като се има предвид, че всички мои хора си имат и охрана, пак не участваше единствено Отрядът.

Преодолях неувереността, като просто се принудих да се размърдам. По дяволите, беше твърде късно да спра каквото и да било.

Престанах да се тревожа за себе си и ме налегна тревогата как ще завърши нападението. Ако се издънехме, не можехме да се оправдаем с талианско предателство, разцепление или некадърност — обичайните песъчинки в машината.

Стигнах билото на нисък хребет. Ръцете ми бяха замръзнали, но под дрехите тялото ми беше потно. Пред нас затрептя светлина. Тия копелета, Измамниците, късметлиите му с късметлии, бяха си запалили огън да се топлят. Спрях и се ослушах. Не чух нищо.

Откъде Старецът знаеше, че водачите на Удушваческите банди ще се съберат точно на този празник? Беше направо стряскащо как понякога той научава за разни неща. Може би го беше прихванал от Господарката. Може би притежаваше някаква магическа дарба, за която никога не бе споменавал.

— Да разберем дали Гоблин още притежава дарбата — отбелязах аз.

 

 

Тай Дей не ме удостои с безценното си изсумтяване. Мълчанието беше достатъчен коментар.

Там трябваше да има трийсет-четирийсет високопоставени Измамници. Преследвахме ги безмилостно — така беше, откакто Нараян открадна бебето на Господарката и Знахаря. Старецът бе премахнал думата „милост“ от речника на Отряда. А това идеално пасва на философията на Измамниците, макар и да бях готов да се обзаложа, че онези там, отпред, след малко вече нямаше да мислят така.

Гоблин все още му знаеше цаката. Стражите дремеха. Разбира се, не всичко мина по план.

Бях на петдесет крачки от огъня и се промъквах покрай един особено голям и грозен заслон, когато някой изскочи от единия му край, все едно го бяха погнали всички дяволи от Ада, приведен под тежестта на голям вързоп. Вързопът се гърчеше и хленчеше.

— Нараян Сингх! — познах го веднага. — Спри!

Така, Мъргън. Смрази го с гласа си.

И останалите го разпознаха. Надигна се врява. Не можехме да повярваме на късмета си, макар и да бях предупреден, че там може и да докопаме голямата награда. Сингх беше Измамник номер едно, разбойникът, който Господарката и Капитанът искат да убиват дълги години, малко по малко.

Вързопът трябваше да е дъщеря им.

Изкрещях заповед. Вместо да ме послушат, войниците вършеха каквото им скимне. Повечето се втурнаха след Сингх. Шумотевицата събуди останалите Измамници. Най-бързите се опитаха да побегнат.

За щастие други си останаха по местата.

— Сега топло ли ти е? — попита Гоблин. Изпухтях мощно, докато наблюдавах как Тай Дей заби тънко острие в окото на сънен Удушвач. Тай Дей не прерязва гърла — не обича да цапа.

Бяхме приключили.

— Колко хванахме? Колко се измъкнаха? — Взирах се в посоката, в която беше побягнал Сингх. Тишината там никак не беше обещаваща. Ако го бяха хванали, войниците щяха да нададат мощно „Ура!“.

Проклятие! Доста се бях развълнувал. Само да можех да го замъкна обратно в Талиос! Ех, мечти.

— Запазете неколцина живи. Ще поискаме някой от тях да ни разкаже приказка за лека нощ. Едноок, как така изведнъж Сингх разбра, че сме тук?

Дребосъкът сви рамене.

— Не знам. Може неговата богиня да му е пошушнала да си разкара задника оттук.

— Я стига. Кина няма нищо общо. — Но не бях толкова сигурен. Понякога е трудно да не повярваш.

Тай Дей размаха ръце.

— Да — отвърнах аз. — Точно както си мислех.

Едноокия изглеждаше озадачен.

— Какво? — измрънка Гоблин.

Магьосниците ми те. Капакът на всичко.

— Пичове, понякога се чудя дали можете да си намерите пишките без карта. Заслонът, старчета. Заслонът. Не ви ли се струва, че е твърде грамаден за един ситен-дребен убиец и едно хлапе, което едвам би успяло да ви ухапе по коляното? Малко големичък — дори за жив светия и дъщеря на богиня?

Едноокия се ухили гадно.

— Никой друг не излезе оттам, нали? Да запаля пожар, ако искаш?

И преди да съм успял да му отговоря, Гоблин писна. Обърнах се рязко. Безформен мрак, видим само защото бе осветен от огъня, се измъкна от входа на заслона, а после аз се зарових в земята, повален от Тай Дей. Огънят се разгаряше над главата ми. Пращяха светкавици. Огнени кълба се стрелнаха от всички посоки.

Убийственият мрак придоби вид на изяден от молци, а после се разпадна.

Тъкмо заради този мрак толкова много от нас трепереха преди атаката. Но бяхме спечелили този рунд.

Седнах и ги повиках с пръст.

— Да видим какво сме хванали. Сигурно е интересно. — Моите хора разрушиха заслона. И, разбира се, вътре откриха половин дузина дребни сбръчкани старци, кафяви като кестени. — Тъкачи на сенки. Бягат заедно с Удушвачите. Ама че интересно!

Смотаняците заобясняваха, че са готови да се предадат.

И друг път бяхме попадали на такива като тях. Личното геройство никога не е било силната им страна.

Един войник на име Ядеца каза:

— Тия, сенчестите, много са задобрели в това „Предавам се“. — Той се ухили. — Сигурно там, долу, всички упражняват полезни фрази на талиански.

— Освен Дългата сянка — напомних му аз и благодарих на Тай Дей.

Той сви рамене — жест, чужд на Нюен Бао. Светът все пак го бе докоснал.

— Сахра би го очаквала.

Това беше типично за Нюен Бао. По-скоро би оправдал своите действия с очакванията на сестра си, отколкото с някаква идея за дълг, отговорност или дори приятелство.

— Какво да правим с тези? — попита Ядеца. — Можем ли да ги използваме за нещо?

— Пощадете двама. Най-стария и още един. Гоблин, още не си казал колко се измъкнаха.

— Трима, в това число Сингх, без да броим детето. Но един от тия тримата ще го хванем, защото се крие в храстите ей там.

— Хванете го, ще го предам на Стареца.

— Дай им малко власт и се превръщат във фелдмаршали! — сопна се Едноокия. — Помня това хлапе толкова младо-зелено, че още имаше овчи барабонки между пръстите на краката! Не знаеше за какво служат обувките! — Но очите му не гледаха шеговито. Наблюдаваше всяко мое движение като ястреб. По-точно като гарван, въпреки че тази вечер гарваните не се въртяха край нас. С каквото и да си играеха Гоблин и Едноокия в тази област, този път им се получаваше.

— Я се отпусни, Мъргън — предложи Гоблин. — Ще свършим работата. Ей, мързеливци, какво ще кажете да хвърлите някой пън в огъня? — Той започна да заобикаля скрития Измамник по посока, обратна на онази, в която бе поел Едноокия.

Прави бяха. Когато съм под напрежение, ставам прекалено сериозен. Вече бях на хиляда години. Не беше лесно да оцелееш в Деджагор. Но и всички останали тук бяха минали през същото. Видяха как Могаба изтребва невинни хора. Изтърпяха чумата и болестите. Наблюдаваха канибализъм и човешки жертвоприношения, измени и предателства от всички останали. И оцеляха, без да позволяват на кошмарите да ги завладеят.

Трябваше и аз да се справя. Да се откъсна, да погледна нещата отстрани. Но вътре в мен става нещо, което не мога нито да овладея, нито да проумея. Понякога ми се струва, че в мен живеят няколко души, всичките омесени накуп, и понякога те седят зад мен, истинския, и гледат, гледат. Може би никога няма да успея да възстановя напълно разума и стабилността си.

Гоблин доприпка обратно. Двамата с Едноокия водеха мъж, само кожа и кости. В днешно време малцина Измамници са в добра форма. Те никъде нямат приятели. Преследват ги като вредители. Огромно бреме тегне на гърба им.

Гоблин се ухили като жабок.

— Пипнахме червенорък, Мъргън. Истински черен майстор на румела с червени длани. Какво ще кажеш?

Тази мисъл разведри душата ми. Плененият наистина бе от висшестоящите Удушвачи. Червената длан означаваше, че е бил там, когато Нараян Сингх е подвел Господарката да мисли, че я посвещават в култа на Удушвачите, докато всъщност са почитали нероденото й дете като дъщеря на тяхната богиня Кина.

Но Господарката също им бе излязла с номер и бе белязала всеки присъстващ Удушвач с червена длан, която по-късно той не би могъл да скрие. Каквото и да опитваха, нищо не можеше да премахне цвета, освен отрязването на ръката. А еднорък Удушвач не можеше да борави с румела — кърпата за удушване, оръдието на свещения занаят на Измамниците.

— Старецът ще е доволен. — Един червенорък трябва да знае какво се случва вътре в сектата му.

Примъкнах се по-близо до огъня. Тай Дей, след като ми помогна да се отърва от останалите тъкачи на сенки, се отпусна до мен. Доколко го бе променил Деджагор? Не можех да си го представя по-различен, освен намусен, мълчалив, безжалостен и безпощаден, дори и като малчуган.

Забелязах, че Гоблин отново прави онова, което правеше напоследък — наблюдаваше ме с ъгълчето на окото си и се преструваше, че върши нещо друго. Какво бяха намислили тези двамата с Едноокия?

Завързакът протегна ръце напред.

— Хубаво нещо е огънят.