Глен Кук
Мрачни времена (41)

40

— Добре ли си, Мъргън?

Поклатих глава. Чувствах се като дете, завъртяло се двайсетина пъти нарочно, за да му се завие свят, преди да се втурне в някоя глупава надпревара.

Намирах се в някакъв сокак. Дребосъкът Гоблин беше до мен и изглеждаше много стреснат.

— Добре съм — осведомих го.

После паднах на колене и протегнах ръце да се подпра на стените, за да спра да се въртя.

— Добре съм! — настоях.

— Много ясно, че си. Свещар, дръж под око тоя малоумник. Ако се опитва да те придума, оглушей. Нежна душица е той.

Помъчих се да спра егото си да се намесва в това. Може би бях твърде нежен и прекалено голям будала. Светът несъмнено не е любезен към хората, които се опитват да проявяват внимание и загриженост.

Скоростта на въртенето на този свят започна да намалява и накрая вече можех да не подпирам стената. Пред нас избухна свада. Някой изруга носово и напевно. Друг изръмжа:

— Голям бързак е тая гад!

— Ей, я по-кротко! — провикнах се. — Оставете човека на мира! Нека дойде тук.

Свещаря нито ме тресна по главата, нито ми възрази. Ниският и набит Нюен Бао, който ме бе придружил до скривалището на Кай Дам, дойде при мен. Пръстите на дясната му ръка докоснаха дясната му буза. Изглеждаше напълно смаян, че някой му е посегнал. Самочувствието му отново пострада, когато заговори на Нюен Бао, а аз му отвърнах:

— Извинявай, старче, не го приказвам. С мен трябва да говориш на талиански или грогорски. — И додадох на грогорски, който баба ми по майчина линия говореше, защото дядо ми я беше отмъкнал от този народ — Какво става?

На грогорски знаех сигурно двайсетина думи, но те бяха с двайсет повече от всеки друг в разстояние на седем хиляди мили.

— Говорителя ме праща да те отведа там, където нашествениците са най-уязвими. Наблюдавахме внимателно и знаем.

— Благодаря ти. Признателни сме. Води ме. — После смених езика и отбелязах. — Чудно как тези изведнъж проговарят на наречието, когато искат нещо. — Свещаря изсумтя.

Гоблин, който се беше промъкнал напред да огледа, се върна тъкмо навреме, за да ме напъти към същото слабо звено, което имаше предвид Нюен Бао. Набитият като че малко се изненада, че можем да напипаме задниците си със собствените си ръце, май дори се поразсърди.

— Имаш ли си име, нисък и набит? — попитах. — Ако си нямаш предпочитано име, гарантирам ти, че тези ще ти лепнат някое и ти обещавам, че няма да ти хареса.

— Тъй, тъй — изкиска се Гоблин в знак на съгласие.

— Дой се казвам. Всички Нюен Бао ме наричат чичо Дой.

— Добре, чичо. Ще се качиш ли там с нас? Или дойде тук само да ни напътиш? — Гоблин вече шепнеше нареждания на мъжете, промъкващи се зад нас. Несъмнено бе метнал сред южняците няколко меки заклинания за съненост и обърканост, докато разузнаваше.

Спор нямаше — щяхме да ги ударим по слабото място, да избием всичко, що мърда, да ги разцепим на две, да заколим онези, които не са избягали, и да се оттеглим, преди Могаба да добие прекалено голяма увереност.

— Ще ви придружа, въпреки че това почти надхвърля наставленията на Говорителя. Вие, Кокалените воини, непрекъснато ни изненадвате. Искам да ви гледам как работите.

Никога не бях смятал убийството на хора за своя професия, но не му възразих.

— Много добре говориш талиански, чичо.

Той се усмихна.

— Но много забравям, Каменни войнико. След тази вечер може и думица да не си спомням. — Освен ако Говорителя не му сръчка паметта, предполагам.

Чичо Дой свърши много повече от това само да ни гледа как ръгаме и посичаме южняците. Той се превърна в човек-циклон, който поваляше наред с меч-светкавица. Нападаше мълниеносно, но бе грациозен като танцьор. Колчем помръднеше, някой южняк се строполяваше.

— По дяволите — рекох на Гоблин малко по-късно. — Напомни ми да не се карам с този тип.

— Ще ти напомня да вземеш арбалет и да го застреляш в гърба от трийсет крачки, това ще ти напомня. След като му туря едно заклинание за глухота и тъпота, че да ви поизравня силиците.

— Не се учудвай, ако някой ден те забаламосвам, докато Едноокия ти се промъква отзад, за да ти предложи кактусова свещичка за дупе.

— Като спомена тоя дребосък, я ми кажи кой напоследък бие на очи непрекъснато с отсъствието си?

Изпратих съобщения на различните отряди с предложението, че сме си свършили работата по облекчението на войските на Могаба. Всички трябваше да се върнем в нашия район, да се позакърпим, да подремнем, такива работи. Казах на старейшината Нюен Бао:

— Чичо Дой, моля те, съобщи на Говорителя, че Черния отряд му поднася благодарностите и приятелството си. Кажи му, че може да се обърне към нас по всяко време — ще направим, каквото е по силите ни.

Ниският набит мъж се поклони толкова ниско, че това движение явно значеше нещо. И аз му се поклоних в отговор, почти също толкова ниско. Явно съм уцелил, защото той леко се усмихна, поклони се едва-едва на себе си и офейка.

— Тича като патка — отбеляза Свещаря.

— Обаче се радвам, че тая патка е на наша страна.

— Я повтори.

— Радвам се, че тая патка… Ааа! — Свещаря ме беше стиснал за гърлото.

— Някой да ми помогне да му запушим устата!

Това бе само началото на щурата нощ, в която изпуснахме натрупалото се напрежение. На самия мен не ми се удаде да участвам, но чух, че джайкурските проститутки са ударили голямата печалба.