Глен Кук
Мрачни времена (69)

68

Започна като добре отрепетирана пиеса, в която героите на Могаба отчаяно се мъчеха да угодят на публиката. Говоря за бунта. Чичо Дой и аз сформирахме работни отряди, за да се възползваме. Проникнахме в складовете без никакви затруднения — десет души от Старата банда и десет Нюен Бао. Започнахме да влачим чували с ориз и брашно, захар и боб. Бунтовете бяха страшни от самото начало и пометоха цялата южна половина на Деджагор. Всеки мъж под властта на Могаба беше навън и помагаше за смазването на въстанието. А всички джайкурски мъже и момчета като че искаха да докопат Нар, та ако ще да се наложеше да изтрепят целия Първи легион, за да се доберат до тях.

Моите хора се вдигнаха по тревога и заеха силни позиции дълго преди смрачаване. По същия начин постъпиха и Нюен Бао, които си нямаха належащи неприятности. Причакахме в засада едната тълпа. Дъждът от копия и стрели отпред, отстрани и отгоре бързо ги накара да размислят.

Хората на Могаба имаха повече проблеми. Не бяха подготвени. Още по-зле, бяха разпръснати, често в трудови отряди и патрули без връзка помежду си.

Отначало всички се майтапеха, пускаха лафове и сипеха предположения какви ли ще са първите му думи на Могаба, когато боят приключи и той открие, че складовете му са оплячкосани.

При второто ми връщане се сблъсках с Кофата.

— Боб — казах му и пуснах грамадния чувал. — Смяна на диетата ще ни е от полза.

— Мъргън, този път навън наистина се лее кръв. Могаба два пъти помоли за подкрепа. Казахме му, че не можем да те намерим.

— Добре, продължавайте да не можете. Освен ако изникне вероятност, ако не му помогнем, да загазим още повече.

— Надали. Повечето оръжия са у него. Войниците му хвърляха стотици хора от стената, когото сварят, независимо дали се бунтува или не — мъже, жени и деца.

— Могаба си е такъв. Ами онези пожари? — Горяха няколко. Винаги, когато възникнат безредици, някой почва да пали нещо.

— Палят своите къщи.

— Значи всичко върви чудесно. Но бъди нащрек.

И продължих да плячкосвам, щастлив до немай-къде. Тази нощ може би щеше да сложи край на върховното досадничество на Могаба.

По-късно чичо Дой ме хвана в склада.

— Някои талиански войници напускат постовете си и обезопасяват цитаделата. Ако продължим да влачим, ще ни хванат.

— Да. Ако минем незабелязано, Могаба ще обвини туземците, които са знаели за проходите. — Това оплячкосване щеше да ни струва възможността да шпионираме и други срещи на командния състав.

Струваше си.

Дали щях да си мисля същото и утре, на пълен корем, когато Могаба започнеше да издирва запасите си?

— Има един малък проблем, Знаменосецо — рече чичо Дой малко по-късно. И двамата залитахме под последните чували с ориз. Всички други разбойници бяха вече навън.

— И какъв е той?

— Новината за успеха ни несъмнено ще изтече навън.

— Защо? Знаят само неколцина и е в техен интерес да си траят.

— Някой говореше за онова, което ти показах по-рано.

— А?

— За мрачните обреди. Някой говореше. Слуховете са подбудили тазвечершните бунтове.

— Не вярвам. Бяха твърде организирани.

— Да, имаше организиран авангард, но въстанието е било по-мащабно. Сега вече е неконтролируемо.

— Както кажеш. — Той бе прекарал вечерта с мен. Нямаше как да е наблюдавал някакви бунтове.

Преди чичо да успее да отговори, от мрака изскочи Тай Дей и задърдори. Беше толкова развълнуван, че стаята не го побираше. Ако угасеше свещта ми, щях да го удуша. Веднага щом го намеря.

— Какво става?

— Чернокожите се опитват да разбият северната порта и да наводнят града.

— Какво? — Да, това би потушило бунтовете, ясно. Но дори и Могаба не можеше да отиде толкова далеч. Дали?

С чичо Дой отчаяно се мъчехме да тичаме с чувалите ориз на гръб. Бас ловя, че сме изглеждали много тъпо.