Глен Кук
Мрачни времена (66)

65

Дой ме заведе. Пътят минаваше през мазета, свързани също толкова сложно като нашите, но тунелите бяха построени не толкова грижливо. Хората, които са ги изградили, са искали само да могат да се измъкват, без намерението да се крият. Сигурно са били джайкури-сътрудници на администрацията на Сянка на бурята, които са действали в неин интерес. Тя би пожелала да разполага с авариен изход.

— Изненадан съм от теб — казах на чичо Дой. — Не бих се досетил, че хората от блатата ще се сетят за подземията. Не съм убеден, че в делтата има много тунели.

— Не са много — усмихна се той.

Предполагах, че са намерили изхода за бягство с чист късмет, може би с малко съобразяване как точно работи умът на Сянка на бурята. Накратко, да се промъкнеш в цитаделата се оказа проста работа, ако не броим това, че на някои места се наложи да пълзим. Строителите явно не са взели предвид достойнството на Сянка на бурята. Видях зор. Все още не бях в най-добрата си форма.

Стигнахме до малка открита площадка под една стълба, която се губеше нагоре в безкрая, доколкото виждах на мижавата светлина на една свещ. Имах чувството, че свещта е лукс, предоставен специално на мен, а Нюен Бао обикалят из тези тунели в пълен мрак.

Аз не бих го понесъл. Много мразя затворени пространства, въпреки че съм живял в такива. Затворени пространства, мрак, повтарящи се припадъци и видения — това не беше съчетание, което бих искал да предизвиквам.

Напоследък наистина изглеждах по-стабилен, отбелязах си. Поставих крак на стълбата и се захванах за нея.

Чичо Дой ме стисна за китката и поклати глава.

— Какво? Не е ли това пътят до залата на съвета? — Шепотът ми изтрополи като крачета на бягащи мишки.

— Там не е онова, което Говорителя иска да видиш. — Дой почти не дишаше, когато шепнеше. — Ела.

Този път нямаше пълзене, само много промъкване по коридори — пролуки, твърде тесни за чичо. От търкането в камъка сигурно ще го заболи коремът.

Научих, че цитаделата на Сянка на бурята е много по-голяма, отколкото бях видял за краткото време, което бях прекарал в нея през последните няколко месеца. Тук долу, под околните площади, бяха разположени безбройни складове и тъмници, арсенали и казарми, резервоари и ковачници, за чието съществуване не подозирахме.

— Тук има запаси, с които могат да изкарат години — прошепнах аз. Говорех за Нар и техните любимци, затворени в цитаделата. Сянка на бурята беше натрупала големи запаси за черни дни.

Могаба ме беше излъгал — само се беше опитал да разузнае доколко заможни сме ние, Старата банда.

Това ли искаше старецът да разбера?

Затова ли Нюен Бао явно благоденстваха, докато всички останали измършавяваха? Дали гризкаха от тези запаси като мишки — по мъничко оттук, по мъничко оттам — така че грабежите им да не се забелязват?

Чичо Дой ми махна.

— Побързай.

Скоро дочух далечни напеви.

— Може да не стигнем навреме, Кокален воине. Побързай.

Не го фраснах най-вече защото тупурдията щеше да накара пеещите мъже да застанат нащрек.

Познах, че са Нар, още преди да съм видял каквото и да било. Бях чувал и преди тези ритми и това пеене, макар и не точно с този текст. Но преди винаги присъстваше радост — и в трудовите им песни, и на празненствата им. Тази песен беше мрачна и студена.

Чичо Дой остави свещта и ме подръпна за лакета. Продължихме да вървим настрана, докато изведнъж не попаднахме в обикновен коридор, а не в тесен таен тунел зад някоя стена. Нищо не прикриваше входа към тайните пътища. Имаше само един засенчен ъгъл, който надали би привлякъл по-внимателен поглед.

Там имаше светлина — тя идваше от свещи, поставени в разположени нарядко свещници. Хората, които се разпореждаха тук, икономисваха, въпреки големите запаси.

Чичо Дой допря пръст до устните си. Намирахме се близо до опасни хора, които можеха да ни забележат всеки миг. Той коленичи и ме въведе в голяма зала, където се бяха събрали повечето Нар. Осветление нямаше, освен там, където се намираха те. Дой застана зад една колона. Аз приклекнах зад ниска прашна маса току до входа. Ужасно ми се искаше да съм черен като Нар. Челото ми сигурно лъщеше като малък полумесец.

Животът те закалява. Много скоро вече си виждал толкова много неща, че когато се сблъскаш с поредния ужас, не надаваш вой и не тичаш в кръг, плющейки с опашка. Ала повечето от нас все още оценяват ужаса, когато го видят. А ужасът го имаше.

Там имаше олтар. Могаба и Очиба изпълняваха някакъв обред. Над олтара бе поставена малка статуя от черен камък — четириръка танцуваща жена. Намирах се твърде далече, за да различа някакви подробности, но бях почти сигурен, че има вампирски зъби и три чифта гърди. Може би беше с огърлица от бебешки черепчета. Нар можеше да са й дали друго име, но тя беше Кина. Ала жертвата, която принасяха Нар, не бе описана в джайкурските писания.

Измамниците не проливат кръв. Затова им казват Удушвачи.

Нар не само проливаха кръв в чест на своята богиня, те я пиеха. И като че я пиеха от доста време тук, долу. Изцедените трупове висяха от едната страна. Последната жертва, някакъв злочест джайкур, я окачиха при тях малко след като пристигнах.

Нар бяха практични по отношение на религията си. След като зловещият обред приключи, те се заеха да разфасоват един от труповете.

Сниших се и изпълзях навън. Изобщо не ми пукаше какво си мисли чичо Дой.

Бях видял какво ли не с Отряда, включително мъчения и жестокости, които човек не може да си представи, и зверства, които не бих могъл да проумея, ала никога не се бях сблъсквал с обществено позволен канибализъм.

Не повърнах, нито кипнах от възмущение. Щеше да е глупаво. Просто поставих преграда между себе си и всичко онова, докато можех да говоря, без да се притеснявам, че някой ще ме чуе.

— Видях достатъчно. Да се махаме оттук.

Чичо Дой отвърна с тънка усмивчица и повдигната вежда.

— Трябва да разкажа това. Трябва да го запиша. Може и да не оцелеем в тази обсада. Те ще оцелеят. Трябва да оцелее и някакво описание какви са те. — Той ме гледаше внимателно. Може би се чудеше дали и останалите от нас от време на време не си организират подобни празненства с „дългите прасета“?

Вероятно се чудеше.

Тези неща можеха да обяснят донякъде двусмисленото отношение към нас по тези краища.

Могаба не можеше да чете. Щом на него не му хрумваше, че тъмната страна на Нар вече не е тайна, аз можех да запиша това в моите Анали, за да бъдат спасени те от Господарката или от Стареца.

— Всички са долу — рече чичо. — Затова ще се върнем по по-кратък път. — Имаше предвид, че ще минем по обикновените коридори, все едно там ни е мястото.

— Какъв е този шум? — попитах аз.

Чичо ми посочи с жест да мълча. Запромъквахме се напред.

Открихме група талиански войници да зазиждат една вратичка, през която можехме да излезем. Защо ли? Тази врата не можеше да се разбие отвън. Заклинанията на Сянка на бурята все още я пазеха.

Чичо ме дръпна назад и пое в друга посока. Очевидно познаваше цитаделата много добре. Не ми беше трудно да си го представя как скита из нея непрекъснато, ей така, от любопитство. Приличаше ми на такъв човек.