Глен Кук
Мрачни времена (79)

78

В дъжда, сред нощния мрак, Черния отряд се прокрадваше напред, прекоси паянтовия набързо стъкмен мост към стълбите, водещи към бойниците, и се присъедини към талианците от отряда на Ал-Кул. Водени от Гоблин, ние се промъкнахме покрай стената и завзехме Северната порта и стражевата кула от Нар и техните талианци. Магията за сън на Гоблин ни улесни. Никой не пострада — от нашата банда.

Преди и последният труп да цопне във водата навън, Гоблин, аз и авангардът на Отряда се върнахме назад, за да завземем Западната порта и нейната кула.

След като портите бяха в наши ръце, можехме да действаме незабелязано от войниците на Могаба.

Лофтус и братята му се заловиха за работа в централната от трите кули между портите. Докато стената беше от камък, а фугите бяха запълнени с отломки от тухли, кулите не бяха солидно иззидани. Трябваше да бъдат кухи, за да могат стрелците с арбалетите отвътре да обстрелват врага. Момчетата се заловиха да отворят дупка навън от етажа, който бе разположен най-ниско над сегашното ниво на водата.

Нюен Бао извадиха на повърхността остатъка от хранителните ни запаси. Жените използваха последното талианско гориво, за да сготвят за всички. Исках хората да наберат сили. Мнозина от нас бяха вече само кожа и кости.

На другата сутрин по изгрев-слънце Нар не видяха от върха на цитаделата нищо такова, което да не бяха виждали предния ден, освен може би дъжда. Не получиха сигнал от северната и от западната кула, но като че това не ги разтревожи.

— Гарваните доста са понамалели — отбеляза Гоблин, когато започна да се смрачава.

— Може да сме ги изяли всичките.

Отново падна нощ и всички пак се заловиха за работа. Чукането, тракането и цопването на зидария във водата се чуваха из целия град, но никой не можеше да види какво правим, и когато слънцето изгря, нищо не се забелязваше освен липсата на няколко порутени сгради.

Нивото на водата в езерото продължаваше бавно да спада. Времето беше все така влажно.

Саловете, които дърводелците сковаха, плаваха навън, покрай стената. Всичко, което беше годно за плаване, бе използвано за построяването им, дори и няколко празни бурета от бира.

Този следобед се сдобихме с полезен дървен материал, когато Могаба изпрати три сала с войници към Северната порта, за да разбере защо никой не отговаря на сигналите му.

От цитаделата видяха всичко и Могаба повече не хабеше нито хора, нито материали.

Лофтус и братята му казаха, че най-добрите салове били дълги и тесни, за да могат повече хора да гребат срещу по-малко съпротивление на водата отпред. Затънали три стъпки във водата, тримата братя и няколко сръчни талианци сглобяваха сал след сал. Всеки от саловете можеше да издържи десет и повече души. Като използваха всичко, което им беше подръка, те построиха четирийсет и един сала. По техни предположения тази флотилия можеше да прекара седемстотин души, повече от петстотин от които можеше да слязат на брега, а останалите — да докарат саловете обратно, пак да ги натоварят и отново да отплават, преди да се е зазорило.

Значи, около хиляда и двеста души можеха да бъдат прекарани за една нощ. Достатъчно, за да построим що-годе солидно предмостово укрепление на брега, който не знаехме със сигурност дали е приятелски.

Проблем. Броят на хората, които трябваше да прекараме незабелязано, беше по-голям, отколкото бях предвидил. Имах своите четирийсет души от Старата банда, повече от шестстотин Нюен Бао и много повече талианци, освободени роби и джайкурски доброволци, отколкото си мислех.

Ланоре Бонхардж искаше да превози почти хиляда мъже и семействата им. Нямаше как да прекараме всички за една нощ.

— Ето как ще постъпиш — рече Едноокия. — Първата нощ ще прекараш само един товар хора. Нека теглят жребий за местата. Така няма да се катерят един върху друг и никой не ще създава суматоха. Направи жребия така, че да има по равно от всяка група. Така никой няма да злобее. Оставете петстотинте и някой началник, за да построят лагера, а саловете нека се върнат и пристанат. А после прекарай останалите следващата нощ на два курса.

— Този човек е гений! — възкликнах аз. — Ще трябва и някой от вас с Гоблин да отиде, за всеки случай.

— Няма нужда.

— Защо?

— Там вече не е толкова опасно.

— Тогава няма нужда да се окопаваме. Можем да пратим първо Нюен Бао, жените и децата.

— Ще има проблеми.

— Заради жените, децата и старците? Нищо подобно, обзалагам се. Включи и талианските. Но сдържай джайкурите, иначе рискуваме целия проклет град. Ще ги изчислим колко са, а после ще теглим жребии за останалите места.

Излезе, че с първата група можехме да пратим трийсет талианци, петима от Черния отряд и петнайсет воина Нюен Бао. Щяхме да разполагаме с петдесет меча на брега.

Чичо Дой мърмореше срещу плана, защото за една нощ племето му щеше да бъде разделено.

— Умно, Войнико на мрака. — Пак ли се почна? — Ще държиш нашите воини за заложници.

— Щом искаш, тръгвай и ти. Вие сте повече от нас. Вземете саловете.

Той се намръщи и махна с ръка.

— Това е само една нощ, чичо. С тях ще бъдат петнайсет воина. Ще ги изтеглят с жребий, така че може и на теб да ти се падне.

Едноокия и Гоблин не искаха да тръгнат.

— Няма да мина оттатък тази нощ — заяви ми Едноокия.

— И аз — настоя Гоблин.

Бяха добили онзи подлярски вид, също както когато раздават от долната страна на тестето.

— Защо не? — Изглеждаха, сякаш смятаха да измамят някой наивник.

— Там е опасно — отвърна Едноокия, след като Гоблин не успя да ме убеди в човеколюбивото си желание да варди света от Могаба, като затъпява проклетията му. — Онази кучка от Хвойноград, Лиза Даела Боуалк. Тя ни дебне там.

— Кой? — името не ми говореше нищо.

— Лиза Боуалк. От Хвойноград. Гадна малка кучка. Движеше с Кестенявия Скубльо, крадеца на трупове. Видоменителя я взе за чирак, след като Отрядът побягна. Тя беше там, когато му видяхме сметката. Стареца я остави да избяга. Тя броди там и чака възможност да си го върне. Вече се опита на няколко пъти.

— И така и не сте ми казали? — Всеки път, когато Едноокия се разлигави патетично по някоя тема, нужна е здрава доза скептицизъм.

— Досега не представляваше проблем.

Защо да споря? Истината изглеждаше очевидна. Тези двамата си бяха заделили плячка и не искаха да я оставят без надзор. Нито пък всеки искаше да оставя другия с нея.

— Ще си изпробвате шанса заедно с всички — казах им.

Бонхардж и чичо Дой, Гоблин и Едноокия до един ме изгледаха на кръв.

— Аз не бива да участвам в жребия — казах им.

Едноокия се изкиска.

— Може би не, но нали каза, че всички трябва да изпробваме шанса си.

Още не бях теглил. Неприятното беше, че нямаше съмненията изхода. В каната оставаше само едно камъче. За Черния отряд определихме пет черни камъчета, а досега бяха изтеглили четири.

Трябваше да отида на континента с първата вълна.

Защо ли мойте събрани от кол и въже приятелчета изглеждаха толкова самодоволни?

— Вземай си камъка и си стягай партакешите — рече Гоблин. Те не биха нагласили жребия, нали така? Не, не и тези двамата. Та те са въплъщение на добродетелта!

— Някой иска ли да го купи? — вдигнах аз във въздуха очакваното черно камъче.

— Зарежи, хлапе — отвърна Едноокия. — Ще се оправим и без теб. И този път. Какво толкова може да се обърка за един ден?

— Когато командвате вие? — Не ми изглеждаше редно да отида на брега преди и последния брат от Черния отряд да е напуснал града.

— Стягай си партакешите и заминавай! — сопна ми се отново Гоблин. — След час ще се е стъмнило.

Все още ръмеше. Щеше да мръкне рано, макар и не толкова рано, че да можем невидими да прекосим два пъти водата и да върнем саловете. По дяволите.

Сахра се беше натоварила с какво ли не, плюс три кила боб и ориз. Аз носех денк с палатка, каквито използваха Нюен Бао, одеяла, най-различни джунджурии, полезни за лагеруване, а освен това То Тан беше покачен на хълбока ми. Не бях виждал бебе, което да създава по-малко неприятности от това.

Тай Дей не бе изтеглил черно камъче.

Имах намерението да се насладя на отсъствието му.

Измъкнахме се от бърлогата, слязохме по стълбите, прекосихме до стената, изкачихме я, минахме край бойниците и слязохме във вътрешността на средната кула. Повече гимнастика не ми трябваше.

На моя сал всички бяха Нюен Бао, освен мен и Червенокосия Нюен Бао бяха търпеливи и си чакаха реда. Мъжете в кулата, което работеха на светлината на мижава лампа, също проявяваха търпение. Духът беше приповдигнат.

— Внимателно — предупреди ме Клет, когато се качих на борда. Той започна да ми подава деца, а аз ги поемах. — Подбрах ти добър сал, шефе, но ако не поддържаш тежестта в равновесие, ще се накрени. Госпожо? — той помогна на Сахра и тя му благодари за любезността с ослепителна усмивка.

— Благодаря, Клет. Ще се видим утре вечер.

— Да. Докарайте говеждо и танцьорки.

Ще видя какво мога да направя.

— Коленичи. Трябва да поддържате центъра на тежестта нисък, за да не се катурне това проклето нещо.

Огледах се. Бяхме готови за потегляне.

На борда имаше шестима мъже Нюен Бао. Те щяха да гребат. Петима щяха да върнат сала обратно. Единствените други пълнолетни мъже бяхме Червенокосия, аз и един тънък и дълъг Нюен Бао на около петдесет. Имаше петнайсет-шестнайсет деца и седем-осем жени. Салът беше претъпкан, но Нюен Бао са лек товар. Предложих да греба и аз, но гребците изведнъж престанаха да разбират талиански.

— Щом те искат да бъхтят и да се напъват, няма да си скъсаме задниците, я — рече Червенокосия.

— Прав си, но по-тихо. Измъкваме се тайно, все пак.

Оказа се, че Нюен Бао са сръчни гребци, което не беше изненада, предвид произхода им.

Бяха тихи като падащи пера и напредваха бързо. Гребците на саловете точно пред нас бяха талианци и те не само вдигаха голям шум, а и бяха бавни. Един от Нюен Бао прошепна нещо и моите гребци завиха надясно, изпреварвайки другите.

В края на краищата, не бяхме толкова потайни. Греблата пляскаха във водата. Хората се блъскаха, сумтяха, суетяха се и понякога се сблъскваха с другите салове. Но такива звуци се носеха над водата всяка нощ, а тази вечер дъждецът заглушаваше донякъде шумотевицата. И, разбира се, отдалечавахме се от града право напред. Светлината в пробитата кула служеше за фар.

Моите гребци може би не наблюдаваха светлината особено внимателно. Отклонихме се от общия курс и загубихме останалите.

Някой изсъска.

Греблата спряха да гребат. Дори и мънкането на децата секна — майките сложиха длани на устните или им дадоха да сучат.

Не чувах нищо.

Зачакахме.

Сахра леко положи длан на рамото ми, за да ми вдъхне увереност.

И тогава чух тромавото гребане. Някой се бе отклонил още по-надалече от курса… Само че този сал плаваше в обратна посока.

Твърде рано беше за това.

Звуците ставаха все по-силни.

Другият сал се приближи толкова много, че ни се струваше, че ни виждат, въпреки тъмнината и дъжда.

Един глас тихо изрече нещо — само няколко думи, в които се долавяше гняв. На езика на Геа-Ксле. Поназнайвах около двайсетина думи, но сега не разпознах нито една от тях.

Но нямаше нужда да знам думите. Познах гласа.

Беше Могаба.

Не го бяха забелязали да потегля през деня. От северната и западната стражеви кули се виждаше почти цялата повърхност на езерото.

Което означаваше, че той е тръгнал поне предната нощ. Което на свой ред обясняваше защо нямаше никакъв отклик, след като завладяхме портите.

Каква ли работа можеше да има там Могаба?

Нар отминаха в нощта. Продължихме. Останах унесен в мисли чак докато салът се блъсна в земята и ме лашна напред.

Двамата със Сахра взехме То Тан и вещите си и слязохме на брега. Малкият спеше, все едно прегръдките на леля му бяха легло за принц.

След малко разбрах, че спътниците ми, макар и въобще да не разбираха талиански, очакваха аз да поема командването и от тази страна. Идеята несъмнено беше на чичо Дой и щеше да е в действие само докато пристигне той.

— Червенокос, започвай да организираш строежа на лагера. — Бяхме се върнали отново в общия курс на флотилията и бяхме слепи на брега там, където и другите заедно с нас се дивяха на живота извън стените на Деджагор.

Да се мотаеш в полунощ в плющящия дъжд не ми се виждаше кой знае колко по-хубаво.

— Хора, да вървим. Не може да стоим така. Започвайте да строите заслони. — Разполагахме с палатките ма Нюен Бао от поклонническото им пътуване. Имахме одеяла, увити в същите тези палатки, за да се запазят сухи. — Някой да събере съчки и да запали огньове. — По-лесно беше да се каже, отколкото да се направи в това време. — Бъбаду. Вземи няколко мъже и отцепете района. Ти. Джоро? Така ли се казваш, сержант? — Говорех на един от талианските войници. — Сформирай патрули. Хайде, по-живо! Не знаем дали тук няма хора, които искат да ни убият. — Но е трудно да полагаш грижи, когато си премръзнал, подгизнал и уморен.

Бях скапан до припадък, но дадох пример. Сахра ме последва и започна да ми помага. Докато крясках на хората, се редувахме да се грижим за детето. Представих си някой от големите разбойници от историята, като Кромбак Ужасни, разпореждащ се с ордите и награбил смрадливо бебе в едната си ръка.

То Там беше добро дете, но вечно трябваше да му се сменят пелените.

Скоро всички работеха здраво. Подслоните се издигнаха. Насякоха съчки. Малки огньове припламнаха, след тях и други, докато вече можехме да стоплим вода и да сварим ориз. Събирахме дъждовна вода в палатки и я изливахме в гърнетата. Трудно бихме подгизнали повече, отколкото вече бяхме.

Дори пратихме няколко наръча съчки в града със саловете. Приятелите ни също можеха да си посготвят нещо.