Метаданни
Данни
- Серия
- Черният отряд: Блестящият камък (1)
- Включено в книгата
-
Мрачни времена
Първа книга за Блестящия камък - Оригинално заглавие
- Bleak Seasons, 1996 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Светлана Комогорова, 2009 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,3 (× 10 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Глен Кук. Мрачни времена: Първа книга за Блестящия камък
Американска, първо издание
Превод: Светлана Комогорова
Редактор: Персида Бочева
ИК „Лира Принт“, София, 2009 г.
ISBN: 954–8610–71–0
История
- — Добавяне
24
Гоблин и Едноокия бяха решили да останат наблизо. Истинските Гоблин и Едноок. На всеки няколко минути проверявах, за да се уверя. Вниманието им беше насочено към хълмовете, не към вълненията из целия град или някой от номерата им. Там блещукаха странни светлини.
Една банда южняци, отпратена по-рано, се завърна в галоп — броят им бе намалял наполовина. Бягаха, сякаш са ги погнали дяволи, по-страшни от техния повелител. Смееха да препускат така само защото Сянка на бурята се беше вманиачила, докато изравняваше равнината, и защото от града идваше светлина.
Пламтяха пожари. Засега само няколко, обаче си бяха пожари.
— Долу се изтеглят — съобщи ми Блясъка.
Наведох се и погледнах. Никой не се опита да ме нацели. Може и мен да са ме помислили за призрак.
Точно така, сенчестите си отиваха и ни оставяха всички тези чудесни куки без въжета, за да си ги трупнем на купчината от разни неща, дето сигурно някой ден ще ни влязат в работа.
— Май можем да си приберем мечовете и да си продължим играта — рече Едноокия.
— Втори път излизаш с тая глупост — отбелязах аз, като премълчах, че нападаха Деджагор и от други места. — Кой кретен ще играе с теб? Няма как някой, който е чак такъв тъпак, да е оцелял. — Едноокия лъже на карти, и то некадърно. Всеки път го излавят. Никой няма да седне да играе с него.
— Хей, Мъргън, чуй! Аз се поправих. Наистина. Никога вече няма да унижа дарбата си с…
Защо да го слушам? Всичко това той го е казвал и преди, безброй пъти. Първото нещо след полагането на клетвата от нов член на Отряда е да го предупредим да не играе на карти с Едноокия.
Група сенчести, които се оттеглиха от моя сектор, поеха към хълмовете. Всичките носеха факли. Като че ги предвождаше самият Господар на сенките.
— Клетус! Лонжинус! Можете ли да мятате достатъчно далече, че да обстреляте оная тайфа? — Братята поправяха машините си с цялата си възможна бързина. Две вече бяха готови, натегнати и заредени. Доста слабичко за успешен залп.
— Защо? — попита Едноокия.
— Защо не? Току-виж сме извадили късмет. Можем ли да ядосаме Тъкача на сенки още повече? Вече се закле да избие всички ни.
Балистите изпъшкаха, но копията, които метнаха, не улучиха Господаря на сенките. Той разсеяно отвърна с енергиен лъч, който изпари няколко кубични метра от стената далеч от моите хора.
Суматохата, обхванала целия град, се засилваше. Като че беше по-близо от отсрещната стена.
— Вътре са — рече Блясъка.
— Много са — съгласи се Кофата. — Сигурно ще падне голямо чистене.
Харесвам положителното му мислене.
Свих рамене. Могаба обичаше той самият, Нар и техните талианци да провеждат чистенето.
Нямах нищо против. Нека Могаба изяде цялата болка, която може да преглътне.
Много ми се спеше. Този дълъг ден все повече се проточваше. Добре, де, много скоро щях да заспя завинаги.
Малко по-късно получих вест, че малки групи южняци бродят по улиците и убиват всеки, който им попадне.
— Началник?
— Дремльо? Какво има, младежо? — Дремльо беше талианец, шадар, който бяхме приели в Отряда тъкмо преди да реша да поема писалката. Винаги изглеждаше така, все едно едвам удържаше очите си отворени. Освен това изглеждаше към четиринайсетгодишен — напълно е възможно и да беше. Тресеше го крайна параноя, по съвсем очевидни причини. Беше хубав младеж. А красивите момченца са дивеч за талианските мъже и от трите основни религии. Удушвачите използват по-привлекателните си синове, за да подмамват жертвите си към смъртта.
Чужда земя, чужди обичаи. Може и да не ви допадат, но ви се налага да ги търпите. На Дремльо нашите му допадаха повече от тези на собствения му народ.
— Капитане — рече той. — Нар не правят никакви опити да удържат южняците по пътя им насам. След като проникнат отвъд стената, изобщо не ги закачат, стига да не се запътят към казармите на Могаба.
— Нарочно ли го правят? — попита Кофата.
— А сега задай още по-тъп въпрос! — измърмори някой.
— Ти как си мислиш? — тросна се Едноокия. — Това е последната капка. Ако тоя надут и самомнителен простак си покаже тук физиономията…
— Трай си, Едноок. — Това беше неприемливо, но разбирах, че Могаба е способен да насочи врага към нас, за да реши въпроса за старшинството вътре в Отряда. Неговият морал му позволяваше да възприеме това като бляскаво решение за няколко проблема. — Вместо да кибичим и да се заяждаме, какво ще кажете да помислим малко? Най-добрият начин да се оправим с Могаба ще е да му натикаме неговия план в гъза без мехлем.
Докато другите се опитваха да се справят с това мъчно упражнение — мисленето, аз разпитах Дремльо по-подробно. За съжаление той не можа да добави кой знае какво освен най-общите маршрути, по които южняците навлизаха навътре в града.
Не можеше да обвиниш сенчестите. Повечето войници по всяко време се възползват от шанса да тръгнат нататък, където съпротивата е най-малка.
Вероятно можехме да примамим някои в нещо като „джоб убиец“.
Предложението ми дори предизвика кискане.
— Бас държа, че Знахаря щеше да го предвиди още преди месец, какъвто си беше подозрителен към предполагаеми приятели и съюзници.
Близкият гарван изграчи утвърдително.
Трябваше да се сетя за това. Трябваше. Невероятно не е същото като невъзможно. Трябваше да съм подготвил нещо.
Едноокия стана сериозен, доколкото му беше възможно.
— Знаеш ли какво значи това? Ако хлапето излезе право?
— Че Отрядът воюва със себе си?
Завързакът го отхвърли с жест, все едно пъдеше поредния досаден комар на реалността.
— Да предположим, че Могаба им осигури златен мост, за да го отърват от нас? Но за да стигнат до нас, така или иначе трябва да минат през поклонниците.
Не ми отне много време да разбера накъде бие.
— Тоя мръсник! Ще ги накара да убият сенчестите при самоотбрана. Ще ги използва, за да му избиват враговете.
— Този може да е по-голяма змия, отколкото го мислехме — изръмжа Кофата. — Той несъмнено много се промени след Геа-Ксле.
— Така не е редно — измърморих аз, макар, че мечовете щяха да се намесят на наша страна, независимо дали го искаха или не. Освен няколко дребни свади с объркани нашественици по време на атаки в миналото, най-лошото, което досега се бе случвало на Нюен Бао, беше, че тяхното поклонение ги бе набутало в разгара на чужда война. От първия сблъсък на стомана със стомана насам те полагаха големи усилия да поддържат своя неутралитет.
Тъкача на сенки имаше шпиони из града. Би трябвало да знае, че Нюен Бао нямат интерес да му се противопоставят.
— Според теб как ще постъпят? — попита Гоблин. — Говоря за Нюен Бао. — Гласът му звучеше странно. Колко ли бира беше изсмукал?
— Откъде да знам, по дяволите? Зависи как те виждат нещата. Ако смятат, че Могаба нарочно ги е въвлякъл в това, членуването в Отряда може да стане много нездравословно. Могаба може да вижда в това възможност да ни натика между скала и здрав камък. Предпочитам да се видя с Говорителя им и да му обясня какво става. Кофа, събери двайсет души патрул и тръгвайте да търсите южняци. Провери дали Дремльо е прав. Едноок, тръгвай с него. Оглеждай се за неприятеля и прикривай нашите. Блясък, ти наблюдавай тук. Ако не можеш да се оправиш, прати Дремльо да ме извика.
Никой не възрази. Когато стане напечено, всички стават сговорчиви.
Слязох по стълбите на улицата.