Александър Белов
Култ към огъня (5)

4.

Александър Белов удържа на думата си и на другия ден, преди да отиде на работа, се отби в дома „Нил Сорски“. Това социално заведение се числеше към „Красносибмет“ и се намираше в базата на почивния дом на комбината, ето защо нямаше нищо странно, че се отби в него. Фьодор бе успял да осъществи подхвърлената му от Белов идея да създаде убежище за скитници. За кратко време Лукин превърна изоставената база за почивка в процъфтяващ приют, чиято слава се разнесе далеч зад пределите на града.

В двора на приюта брадатият домакин Шамил и още три хлапета бяха заети с важна работа. Товареха в стар камион зеленчуците, отгледани в помощното стопанство на скитническото убежище. Щом зърнаха Белов, момчетата зарязаха работата, наобиколиха го от всички страни и един през друг се развикаха:

— Здравейте, чичо Саша! Как е нашият Иван? Ще ни дойде ли скоро на гости?

Преди време Лоцмана, Тимоха и Ботаника бяха безпризорни деца, а синът на Белов, който по това време избяга от дома си, се сприятели с тях. Оттогава момчетата винаги се интересуваха един от друг. Поддържаха връзка чрез Александър Николаевич, а понякога и чрез Интернет. Момчетата живееха под крилото на Фьодор Лукин в дома „Нил Сорски“. И учеха в обикновено училище.

— Здравейте, браточки! — подвикна им развеселено Белов. — При Ваня всичко е наред, продължава да живее и да учи в Англия. Засега няма изгледи да си дойде, понеже се е заел сериозно с музиката, а тя е като професионалния спорт. Трябва здравата да се поизпотиш, за да постигнеш резултат.

Шамил се приближи и белите му зъби проблеснаха в усмивка.

— Марш оттук, шейтани! — подвикна той с шеговита строгост на момчетата. — Я бързо се залавяйте за работа! Камионът чака. — Момчетата хукнаха, а Шамил стисна протегнатата ръка на директора на комбината и избоботи: — Здравейте, Александър Николаевич, на проверка ли идвате?

Шамил беше несменяем домакин на дома „Нил Сорски“ и цялата отчетна документация се пазеше при него. Той живееше на територията на приюта в отделна постройка заедно със семейството си. Белов много добре познаваше брадатия мъж още от времето, когато беше пленен в Чечения, а Шамил помогна и на него, и на приятелите му да се справят с терориста Омар.

— Каква ти проверка — рече добродушно Саша. — Като ви гледам какво правите — посочи той с глава към камиона, — веднага се вижда, че всичко е наред.

Шамил не скри гордостта си и важно отговори:

— Да… действаме с размах. Тази година реколтата от зеленчуци е толкова голяма, че хем ще стигне за нас, хем ще има какво да продадем. А със спечелените пари ще построим приличен курник. Този вече е малък.

— Курникът е хубаво нещо! Звучи гордо. — Белов извади цигара и я запали. Предложи и на Шамил, но той отказа. — Фьодор вътре ли е?

Шамил погледна към невзрачната едноетажна постройка в дъното на двора.

— Май е там. Да вървим, другарю директор, ще ви изпратя. Защо не закусите при нас?

Белов и домакинът тръгнаха бавно към сградата.

— Не — подхвана Белов, — благодаря, хапнах вкъщи. Нали вчера се върнах от командировка и Катя и Ярослава направо ме натъпкаха. Но ако ме почерпиш с чай, няма да ти откажа. И виж какво, Шамил, хайде да я караме по-просто — без чинове и звания.

Доста време измина, откакто двамата се срещнаха за пръв път в Чечения. В представите на Шамил Белов беше голям човек и затова малко се притесняваше пред него, тъй като не знаеше как да се държи — дали като с приятел, или като с началник. Но когато се срещаха, Саша винаги подчертаваше благоразположението си към него, обичаше болната му от олигофрения дъщеря и винаги й носеше подаръци.

— Както кажеш, Александър Николаевич — съгласи се със задоволство домакинът на приюта.

Белов и Шамил влязоха в сградата, преминаха по тъмния тесен коридор и се озоваха в килията, която служеше за кабинет на Фьодор. Лукин седеше край грубо скована от дъски маса и четеше внушителния по размери том на Владимир Соловьов. Върху лицето на собственика на приюта бе застинало дълбокомислено изражение.

— Помози бог, Фьодор! — подвикна още от прага Белов.

Лукин, който в момента се намираше при великия философ във виртуалното православно пространство, не успя веднага да се върне към действителността. Откъсна с усилие очи от страниците, погледна Белов с отсъстващ поглед и едва след няколко секунди се опомни:

— А-а… ти ли си, чудако грешен — избоботи. — Да не би най-сетне да си узрял за покаянието? — завъртя той отново проповедническата си латерна. — Време е, време е да се избавиш от изкушенията на потребителското общество, богатството ти е вързало ръцете и краката и нямаш време да помислиш за душата си… — Той вдигна очи нагоре и занарежда: — Боже прави, творецо на живота, ела и се всели в този грешник, и очисти душата му от всякакъв грях и съблазън, и спаси, и помилуй… Амин. Радостен съм да те видя, страннико Александър. — Фьодор остави книгата настрана и стрелна с поглед цигарата в ръката на Белов. — И недей да пушиш сатанинската си трева тук, защото не си дошъл в кръчма, а в обител на благодатта.

Погледна Лукин с иронична усмивка, сякаш искаше да му каже: пак си влезе в ролята, Федя, богослове наш! Ала загаси цигарата, сетне се обърна към домакина на приюта, който стоеше зад гърба му, и помоли:

— Бъди така добър, Шамил, направи ми чай. — А когато той излезе, затвори вратата зад него и заяви: — Виж какво, Фидел, зарежи православните си фръцни, при мен този номер няма да мине! По-добре ги запази за своя отбор от инвалиди, а пък аз сам ще реша кога и за какво да се покая… И да беше ги изкъпал тези твои скитници. Видях двама на двора. Смърдят като същински скунксове.

— Саша, не бъркай чистотата на тялото с чистотата на душата — обиди се Лукин от името на хората под негова опека. — Това са две съвсем различни неща. Вася и Женя не са скунксове, а страдалци и жертви на преустройството. Хора с велики умове…

— Не ти трябва голям ум, за да се натряскаш и да се свлечеш на дъното! — отсече Белов.

— Е, не е така, не е така — поклати съкрушено глава Фьодор. — Те са били учени мъже, автори на епохално откритие. Само че у нас, в Русия, човекът е евтина стока и държавата ги изхвърлила на сметището. Спомни си за себе си и кой те спаси на бунището, когато браточките те застреляха? Клошарите, нали! За какво става дума!

— Ама те наистина ли са учени? — усъмни се Белов. — Като ги гледа човек, през ум няма да му мине.

Лукин се прекръсти, за да потвърди, че е вярно:

— Наистина, Саша, наистина. Ама седни, де, истината не е в краката, истината е в Бога.

Белов седна на един от столовете край масата и се разпореди с директорски тон на Фьодор да извика квартирантите си. Лукин се оживи, тъй като знаеше, че щом Саша се интересува от нещо, не е току-така.

— Ей сега. — Стана, отвори прозореца и кресна: — Ей, Лоцмане, повикай Вася и Женя.

Фьодор тъкмо седна, когато вратата се отвори и в кабинета влезе Шамил. Донесе табла, върху която бяха подредени чайник за запарка, стъклени чаши в метални поставки и купичка с бисквити, и безшумно излезе. Докато пиеха чай, дойдоха Ваня и Женя, които си приличаха като двама братя близнаци. И двамата бяха съсипани от неспирното пиянстване, и двамата имаха буйни гриви на главите, които отдавна не бяха виждали ножица, и гъсти разчорлени бради.

— Е, сядайте, верующи в Христа — подкани ги Белов и посочи столовете. — Аз съм новият ви пастир — пошегува се той, а когато клошарите седнаха, вторачи поглед в тях. Опитваше се да открие в очите на Вася и Женя великия ум, за който говореше Фьодор.

Не откри нищо, тъй като двамата бяха най-обикновени пияндурници. И в очите им се четеше само тъпото равнодушие на хора, изгубили интерес към живота.

— Е, господа скитници, разкажете какво откритие сте направили и как сте се докарали дотук?

Мъжете се спогледаха разтревожено.

— Тоя да не е от милицията? — попита по-младият (което се изясни впоследствие) клошар Вася Фьодор. — Нали каза, че в твоя дом всичко е както си му е редът, тук сме анонимно и не идват ченгета.

Фьодор се опита да ги успокои:

— Ама той не е ченге, нормален човек е. Разкажете му вашата история, Александър Николаевич е много заинтригуван от нея.

По-възрастният — мрачен на вид клошар Женя — постоя малко, помълча, съсредоточавайки се, а сетне заговори, отронвайки мъчително думите:

— Работихме за отбраната по времето на СССР. Аз съм доктор на химическите науки, а колегата е физик, кандидат на науките. Занимавахме се със свръхустойчиви материали, които са в състояние да издържат на високи температури. Всичко вървеше много добре, изобретихме материал с изключителни свойства, който ни беше поръчан от военните, но в този момент СССР се разпадна и вече никой нямаше нужда от нашето откритие. Закриха института ни и ние останахме без работа. И без средства за съществуване — подсмихна се горчиво Женя. — По време на социализма бяхме на почит и имахме пари, макар и не много, но изведнъж се озовахме зад борда. Не успяхме да се приспособим към дивия капитализъм. И… с приятеля ми взехме, че се запихме. И не само това. Падахме все по-ниско и по-ниско. Семействата ни се разтуриха. Че кой ще живее с такива като нас. И затова сега двамата с Вася се държим един за друг, та да оцеляваме по-лесно. Станахме клошари. А сетне се озовахме в Красносибирск.

— Отдавна ли се скитате? — поинтересува се Белов.

— Вече от десет години. Но напоследък съвсем я закъсахме, направо ни иде да вием като вълци. Добре, че Фьодор ни приюти. Без него направо щяхме да пукнем.

— И, разбира се, нямате документи? — попита Саша, замислен за нещо друго.

— Че откъде да имаме — отвърна този път Вася. — Отдавна изгубихме документите си. По едно време дори успяхме да стигнем до Кавказ. Чеченците ни подмамиха да идем там, взеха ни документите и ни накараха да им работим ангария. Федералните власти случайно ни освободиха, но, естествено, документите ни се затриха.

— Да, доста сте митарствали, момчета — прояви съчувствие Белов.

— Грехота е да се роптае срещу Господа Бога — вметна Фьодор, — той ни подлага на изпитания като многострадалния Йов, а ние трябва да търпим и да се молим!

Лукин като че ли се канеше да продължи проповедта си, ала Саша го стрелна с поглед като на Юпитер и той млъкна.

Известно време Белов седя мълчаливо и разсъждава, а сетне попита:

— Е, какво ще кажете, господа учени, искате ли от грозни патета да се превърнете в лебеди?

Клошарите се спогледаха, тъй като още не знаеха накъде бие събеседникът им.

— А как може да стане? — попита Вася с надежда.

Белов забарабани с пръсти по масата и вместо да отговори зададе въпроса:

— Нали още не сте изкукуригали окончателно от пиене?

— Май не сме — обади се неуверено Женя.

Пръстите на Александър Николаевич престанаха да потропват и той удари с ръка по масата.

— Накратко, ето какво, уважаеми скитници — изрече решително. — В „Красносибмет“ имам малка лаборатория. Предлагам ви да я оглавите и да продължите работата си върху създаването на вашия свръхустойчив материал. Ще ви дам всичко необходимо, включително и оборудване. Ще ви осигуря документи и ще ви дам стая в общежитието. Засега това е всичко, след това ще видим.

За известно време в стаята се възцари тишина. Ексучените се чудеха как да постъпят.

— Трябва да си помислим — проточи най-сетне Женя, все едно блееше.

— Ама какво има да му мислите, дяволите да ви вземат, прости ми, господи, грешен съм! — кресна Фьодор Лукин и се прекръсти, понеже беше толкова възмутен, че дори спомена всуе дявола, а това отдавна не му се бе случвало. — Александър Николаевич им предлага работа. А пък те свикнали, разбираш ли, да се шляят, да пиянстват и да безделничат. Хайде, момчета, приемете предложението.

Лукин се вторачи с очакване във Вася и Женя. Те се спогледаха, сякаш търсеха съвет един от друг, поколебаха се малко и най-сетне Вася рече:

— Можем да опитаме.

— А защо се съмнявате? — Белов много добре разбираше в какво се крие проблемът и иронично се подсмихна.

— Заради ей това. — Женя посочи гърлото си с пръст по типично руски маниер, което означаваше, че човекът има склонност към пиене.

— Ще сложите край на пиянството! — заяви категорично директорът на комбината. — Ще се справите със себе си, ще заживеете като хора и ще се държите както подобава. Ако не го направите, ще ви изритам. Не мога да хрантутя тунеядци и алкохолици, времената са други. Е, какво ще кажете, съгласни ли сте?

— Съгласни сме — отговориха нестройно жертвите на преустройството.

Белов стисна ръцете на двамата клошари и ги отпрати в банята под строгия надзор на Фьодор. Трябваше да започнат обновлението от тленната си обвивка, а пък, ако дадеше Бог, щяха да прочистят и душите си.