Александър Белов
Култ към огъня (45)

44.

Лайза постъпи както й каза Белов, отиде до брега на залива и се обърна с лице към двореца. Слънцето вече беше залязло, най-страшният и необикновен ден в живота й беше свършил. От умора едва се държеше на краката си, но красотата и величието на дворцовия комплекс я поразиха. Напомняше й с нещо за легендарния Тадж Махал и заедно с това за приказния Багдад от „Хиляда и една нощ“. Известно време разглежда с възхищение безбройните куполи и кули, които приличаха на минарета.

Сетне се свлече на топлия пясък, легна по гръб и с удоволствие опъна отеклите си крака. Спеше й се до припадък, а клепачите й сами се затваряха. Лайза се концентрира и се застави да отвори очи. Видяното я разтърсваше до дъното на душата. Стори й се, че се намира в самия център на вселената, покрита от огромната чаша на изрисуваното със звезди нощно небе. Каква умиротворяваща картина… Тя полежа няколко минути, заслушана в монотонния шум на прибоя, а сетне сякаш пропадна в дълбок кладенец…

Рязък птичи писък я накара да потръпне и да отвори очи. Във висините, на фона на неестествено яркото ултрамаринено небе се виеше ято ястреби. Откъде ли се бяха взели тук? Пък и ястребите не летяха на ята, знаеше го със сигурност!

Внезапно един от ястребите се отдели от ятото и се спусна към Лайза. Тя едва успя да се отдръпне, когато върху нея като камък падна втора птица и вкопчи ноктите си в косите й. Лайза извика, пропъди я и закри лицето си с длани. Топла, солена на вкус кръв потече по ръцете й върху жълтия пясък. Като птица от филма на Хичкок ястребът отново се нахвърли отгоре й, опитваше се да докопа очите й. Жената едва успя да извърне лице и хукна по брега към водата. В този миг върху нея се спусна цялото ято. Ястребите я кълвяха, разкъсваха с нокти кожата й, отлитаха, на тяхно място идваха нови и мъчението сякаш нямаше край. Лайза не издържа, разкрещя се от ужас и болка, както не бе крещяла никога в живота си, и…

… се събуди. Над нея продължаваше да сияе бездънното нощно небе, а в него със звук, който напомняше тракането на шевна машина, кръжаха два вертолета. От единия се откъсна ярка огнена точка, начерта жълта линия във въздуха и се взриви в основния купол на двореца. Земята потръпна от мощния взрив. Полетя втора ярка точка и отново последва взрив. Лайза си помисли, че още спи, а предишният й сън се е сменил с друг, още по-страшен. Тя седна и разтърси глава, опитваше се да прогони кошмара. Не, всичко се случваше наистина.

Може би Шмит беше долетял дотук с отвлечения вертолет? Но тогава защо машините бяха две? Сцената беше върхът на нелепостта. Двата бойни вертолета методично, сякаш бяха на учение, унищожаваха пред очите й приказката — чудната приказка от „Хиляда и една нощ“. От обида и възмущение дъхът на Лайза секна, а по бузите й потекоха сълзи. Проклет да е онзи, който е измислил оръжието!

Единият от вертолетите започна да се спуска, а сетне кацна на пясъка между брега и двореца. От него като от грахова шушулка се изсипаха хора с военни униформи и оръжие в ръце. Някои от тях носеха раници на гърбовете си, а в ръцете си стискаха огнехвъргачки. Внезапно те започнаха да бълват огнени струи. Взривиха нощната тъма с жълтите си остриета, влязоха през отворените прозорци на двореца и обгърнаха цялата постройка. Навсякъде, където попадаха, започваше да пламти пожар.

Вторият вертолет също кацна на площадката пред двореца. От него изскочиха напети войници, които също така сръчно се захванаха да палят двореца. Отстрани изглеждаха като опитни пожарникари, пристигнали да гасят пожар, само че нападателите правеха точно обратното и спомагаха за разпространяването на огъня. Воините с автоматите безмилостно разстрелваха хората, които излизаха на бегом от двореца. Чуваха се викове за помощ и стонове на ранени.

Висок, малко понапълнял мъж във военна униформа ръководеше действията на командосите. Той издаваше заповеди с властен тон и насочваше ударите на подчинените си по радиостанцията. Лайза долавяше отделни фрази. Най-странното бе, че гласът на командира на командосите, пък и целият му вид й се сториха много познати. Изведнъж мъжът се обърна и… Тя го позна. Беше нейният нюйоркски приятел Сам Ръмсфилд! Той заповяда нещо на офицера до себе си и отново заговори в мембраната.

Лайза замръзна стъписана, сетне скочи и без да си дава сметка какво върши, хукна презглава към хеликоптерите.

— Сам! Сам! — крещеше истерично тя.

Защо изобщо тичаше към американските вертолети? Дали искаше да спре безумието, което вършеха пред стените на двореца? Това беше смешно. Самата тя много добре разбираше, че постъпва глупаво — каквато си беше слаба и крехка, едва ли щеше да възпре машината на разрушението, която ръководеше Ръмсфилд, а той на свой ред вероятно действаше по нареждане на началството си. Въпреки това продължаваше да тича и да крещи:

— Сам! Недей! Моля те, спрете!

Ръмсфилд се обърна, позна я, вдигна ръка и заповяда на офицера, който тръгна към нея, да свали автомата. Задъханата Лайза дотича до него и занарежда с пресекващ от вълнение глас:

— Сам, това е престъпление! Какво правите? Вие унищожавате мирен дом и невинни хора. Спрете, за бога!

Ръмсфилд сякаш не я чуваше. Погледна я кисело и я попита какво прави тук.

— Но нали ти сам ми позволи да тръгна за Близкия изток заедно с Александър Белов!

— Само че аз ви изпратих в Кувейт — възрази недоволно той — и не съм допускал, че си чак такава глупачка, та да хукнеш след твоя Белов в двореца на шейха! Какво ти става, да не си полудяла?

— Какво? — кресна Лайза. С размазаните по лицето си сълзи, с разрошените си коси и с блуждаещия си поглед тя наистина приличаше на слабоумна. — Значи си знаел, че Белов отива в Абу Даби?

— Разбира се — потвърди презрително Ръмсфилд. — Когато видях Белов за пръв път, веднага разбрах, че този побъркан баща непременно ще отиде чак до края на света да търси сина си. Вече знаехме, че в двореца на шейха се е появило момче. Събрах две и две — оставаше само да хвърлим стръвта на рибите.

Лайза също събра две и две и истината, която прозря, я изпълни с ужас.

— Направи всичко това, за да дойдеш тук и да унищожиш двореца на шейха, така ли?

— Точно така. Но не двореца, а онова, което се намира под него.

— Но ти си представител на Организацията на обединените нации! — възкликна възмутено. — Как може да постъпваш така!

Наивността й само разсмя Ръмсфилд:

— Това е само прикритие. Аз съм служител на ЦРУ. Това, което се случва в момента, е операция, планирана от ЦРУ. — Извади от джоба си носна кърпа и я подаде на Лайза. Тя машинално я взе и избърса сълзите си. — Разбираш ли, ние установихме, че прочутият терорист Авад бен Ладен се крие при свои роднини в Емирствата. Дори успяхме да установим къде точно се крие. В бункера под двореца на Ал Азиз. Данните на сеизмичното ни разузнаване потвърдиха, че под него има кухини. Тъй че в този дом не живеят чак толкова мирни хора, колкото ти се струва. Най-висшата ни цел е да унищожим терорист номер едно. Но ти сама разбираш, че не можем да извършим силова акция на територията на суверенна държава. А Белов като частно лице може да прави каквото си ще. Затова му позволихме да отвлече вертолета и безнаказано да премине границата на Емирствата.

— Значи вертолетът беше отвлечен с ваше знание? — досети се тя.

— Разбира се. Нима допускаш, че американските войници ще позволят някой да отвлече вертолет от военната им база? Той може да излети само ако го пилотира летецът, който има достъп до него. Чувала ли си нещо за биометрията?

— Но заради вашата операция загиват невинни хора! — обвини го Лайза и не отговори на въпроса му. — Белов и синът му също могат да загинат!

— Какво да се прави — възрази й с философско спокойствие Ръмсфилд. — От едната страна на везните е животът на десетина души, а от другата — на десетки хиляди, които Авад бен Ладен може да унищожи. Убием ли го, ще избавим страната си от терористични актове.

— Само че не е правилно да се жертва животът на едни мирни граждани, за да се спасят други! — извика младата жена. — Това е подло и гнусно! Нямате право да постъпвате така. Това е нечовечно!

— Успокой се, Лайза. — Ръмсфилд я хвана за раменете и я разтърси. В отчаянието си тя се разрида и захлупи лице на гърдите му. Той я погали по главата, за да я успокои. — Нашата държава е длъжна първо да се погрижи за своите граждани.

Жената вдигна мокрото си от сълзи лице. В очите й проблесна надежда.

— Но нали Белов-младши също е американски гражданин.

— Да, постъпваме нехуманно, разбирам, но и логично. Ще жертваме един гражданин, но ще заловим Авад и ще спасим целия свят от това чудовище — отсече Ръмсфилд. — Това е, Лайза, извини ме, но сега съм зает! Моля те, иди във вертолета. Ще си тръгнеш с нас.

Тя се отдръпна от него и поклати глава:

— Не, Сам, ще остана тук.

— Не върши глупости, нямаш избор! — кресна офицерът. — Не забравяй, че си американска гражданка и се намираш в тази страна незаконно. Ние ще взривим бункера и ще припишем всички разрушения на Белов и на неговите хора. Труповете им ще бъдат намерени в отвлечените хеликоптери. Искаш ли да бъдеш обвинена в нападение на военната база и в съучастничество на лудите руснаци? Не искаш, нали? Тогава отивай веднага във вертолета! — вече не помоли, а заповяда Ръмсфилд. — Или ще наредя да те заведат там насила.

Лайза наистина нямаше избор. Тя прие поражението си, но заядливо подхвърли:

— Това ли е грижата на най-демократичната страна в света за живота и безопасността на гражданите й?

— И не забравяй! — извика й Ръмсфилд. — Това, което ти разказах, е държавна тайна. И без това никой няма да ти повярва. Ще повярват само на нас.

Лайза дори не се обърна. Отиде до вертолета и понечи да се качи в него. В този миг в двореца се разнесе мощен взрив.