Александър Белов
Култ към огъня (2)

1.

В една неделна вечер Александър Белов, Лайза Донахю и доктор Осип Илич Щернгарт — известен учен вулканолог и геофизик, пристигнаха със самолет от Никарагуа на геологически конгрес в Аризона.

Град Финикс, на чието летище кацна самолета, радушно посрещна тримата гости — слънцето грееше ярко, служителите на летището се усмихваха, настроението на посрещачите и на пристигащите беше добро. Белов, Лайза и Щернгарт също бяха в приповдигнато състояние на духа.

Градчето Сан Кери, където трябваше да се проведе конгресът, се намираше на половин час път от Финикс. Компанията взе такси, натовари в багажника му алпинисткото си оборудване и пластмасовия куфар на Лайза и напусна първо летището, а сетне и града.

Широкият, прав като стрела път минаваше през живописни, но главно лишени от растителност местности. Живописен беше самият ландшафт, който представляваше съчетание от камениста жълта земя с червеникавокафеникави скали в различен стадий на разрушаване. За посветения те бяха като отворен учебник по геоморфология. Белов и Щернгарт непрекъснато възклицаваха и си показваха един на друг интересни участъци от релефа. Най-сетне на Лайза й омръзна да слуша за разни еолови акумулаторни форми и прочее геологични щуротии и тъй като добре познаваше околностите на Финикс, изнесе лекция на руснаците за тукашните забележителности. Така, обменяйки информация, стигнаха благополучно до крайната точка на пътуването си.

Незабележимото с нищо селище Сан Кери беше едно от типичните градчета на едноетажна Америка. Те си приличаха като клонинги с техните закусвални, магазини, автосервизи и бензиностанции. И тук хората бяха от различни раси както, впрочем, във всяко градче на Съединените щати — страната на емигрантите.

— Накъде да карам? — поинтересува се шофьорът — дългокос мексиканец с тесни рамене, но тъй като Лайза бърбореше по мобилния си телефон, той се обърна към настанените на задната седалка Белов и Осип Илич.

— Сигурно към хотела — отвърна Саша на немного добър английски, щом с Щернгарт се спогледаха, и погледна в тефтерчето си. — Хотел „Флеминг“. Там имаме запазени стаи.

— О, не! — възпротиви се Лайза и затвори мобифона си. — Никакви хотели. Отиваме при моите роднини.

— Лайзочка, смятате ли — усмихна се Щернгарт, — че вашите роднини ще сметнат за уместна появата на двама некъпани руснаци в дома им?

— Да, разбира се, Осип Илич! — възкликна с детинска непосредственост момичето. — Те са добри хора и много ще се зарадват на гости като вас. Все пак не им водя някакви скитници, а вулканолози, прочути хора. За роднините ми ще е чест да се запознаят с вас. И не се опитвайте да ми противоречите! — заяви, щом забеляза, че Белов се кани да възрази. — Смятайте, че не сте дошли на конгрес, а на гости при мен. Да вървим! — обърна се тя към шофьора и каза адреса.

Къщата на роднините на Лайза се намираше в покрайнините, беше ниска, макар и двуетажна. Облицована беше със сиви плоскости, архитектурните й орнаменти бяха изработени от същия материал и й придаваха вид на сграда, построена с конструктор „Лего“. Обаче приятно изпъкваше на фона на невзрачните къщички от двете страни на дългата улица.

Тук вече очакваха гостите. При спрялото такси излязоха мъж и жена — приятни на вид възрастни хора, които започнаха да прегръщат и да целуват Лайза. Мъжът се казваше Джон, а жената — Натали. Тя беше сестра на майката на Лайза. Родителите на сестрите бяха руски емигранти и Натали доста прилично говореше езика на предците си.

Вътре къщата напълно съответстваше на външния си вид и беше също така чистичка и подредена. Белов и Щернгарт получиха стаи на първия етаж. Лайза беше настанена на втория.

Късно вечерта, след като измиха прахта и пепелта на вулкана Санта Негро от телата си, гостите седнаха заедно с домакините край празнично сервираната маса. Разгорещеният от чашата изпито вино доктор Щернгарт оживено разказваше на Джон и Натали за впечатленията си, за проведената експедиция и за бъдещите си планове.

Лайза се правеше, че слуша внимателно Осип Илич, но в действителност наблюдаваше с крайчеца на окото си Александър. Белов забеляза това и от време на време се подсмихваше и също поглеждаше към Лайза. С прилепнали по стройното й тяло дънки и карирана, дискретно разкопчана на гърдите спортна риза, тя беше изумително красива. И на Белов, и на Лайза страшно им се искаше да останат насаме.

Най-сетне той се възползва от паузата, която настъпи в разговора, и излезе навън да подиша чист въздух. Скоро момичето го последва на двора. Вечерта беше прекрасна, луната светеше, звездите ярко блестяха, духаше лек прохладен ветрец. Белов и Лайза пресякоха двора и спряха до ниската ограда.

— Е, какво да се прави — въздъхна тя — утре ще се разделим. Вие с Щернгарт ще отидете на откриването на конгреса, а пък аз ще си замина за Ню Йорк, за да направя отчет за свършената работа. Не зная дали фирмата ще ме остави да продължа да работя като консултант в завода в Красносибирск.

— Да не искаш да кажеш — погледна я изненадано Александър, — че с теб се виждаме за последен път?

— Може и така да стане — повдигна острото си рамо Лайза. — Както казват руснаците: човек разполага, Господ предполага.

— Обратното — поправи я машинално Белов.

— Кое е обратно?

— Господ разполага, а в този случай това е твоето началство — поправи я Саша и си помисли, че трябва да се обади в нюйоркската фирма и да помоли шефовете й да оставят консултанта си в „Красносибмет“, още повече че беше умно момиче и прекрасно се ориентираше във финансовите проблеми и данъчното облагане.

Ала въпреки тази идея настроението на Белов не се оправи. Беше му тъжно, че утре ще се разделят и може би никога повече няма да се срещнат.

Лайза беше подпряла ръка на оградата, загледана в далечината, а вятърът леко развяваше дългите й разпуснати по раменете тъмноруси коси. Белов прегърна момичето, то с готовност се обърна към него и кротко и нежно го погледна в очите. Той привлече Лайза към себе си, прокара устни по бузата и очите й и нежно захапа меката част на ухото й. После целуна устните й. Бяха нежни и сочни като плода от дървото на познанието. Лайза потръпна и нейният трепет и желание се предадоха на Белов. Не, днес за нищо на света нямаше да й позволи да го остави сам. Саша прокара ръка по стегнатото й тяло, спускайки дланта си все по-надолу и по-надолу…

Изведнъж мобилният телефон на Белов започна да вибрира. Саша неохотно се отдели от устните на момичето. Бръкна в задния джоб на дънките си, извади апарата и прикривайки досадата си, каза през смях:

— Ето, че телефонът ми проработи. А в Санта Негро мълчеше като партизанин на разпит. — Натисна бутона за осъществяване на връзката.

Ала онова, което чу, моментално уби романтичното му настроение. Всички желания, които в този момент му се струваха най-важните на света, отстъпиха на заден план. Обаждаше се Шмит.

— Ало, Саша! Имаме проблем! Иван изчезна! — крещеше в слушалката обикновено спокойният и разсъдлив Дмитрий.

— Как така е изчезнал? — изненада се Белов, тъй като не схвана веднага какво точно му казват. — Какви са тези глупости?

— Това не са глупости, Саша, нещата са много сериозни. Излязъл е, без да се обади на никого, и не се е върнал. В интерната всички са полудели.

— Може пък да се върне? — изрече неуверено бащата. — Може момчето да го е ударило на живот. Нали веднъж вече бяга от къщи и живя при скитниците.

На Шмит много му се щеше да е станало точно така. Но той вече бе използвал времето да анализира ситуацията. В Англия извън училището Иван фактически нямаше други познати. Всички ученици водеха планиран по часове и предсказуем живот и всяко отстъпление от него се възприемаше от педантичните британци като революция. И точно по тази причина Шмит бе забравил тревогите си около него, макар от изчезването на момчето да не беше изминало чак толкова време.

— Не зная, Саша… Не мисля… По-скоро няма да се върне… Непрекъснато поддържах контакти с него. Той имаше някакви проблеми със съучениците си, но те не бяха сериозни.

— Допускаш, че е отвличане?

— Всичко е възможно. Ти имаш достатъчно врагове, пръснати по целия свят. Пък и има какво да поискат от теб, нали си олигарх…

— Дяволите да го вземат! — ядоса се Белов. — Само това ми липсваше! Добре де, няма да се паникьосваме. Ще изчакаме до утре. Може пък момчето да се появи. Шмит, обаждай ми се, дръж ме в течение.

— Ясно, Саша. — Шмит се поколеба: — Искам да ти кажа, че ако стане нещо, можеш да разчиташ на мен. Нали знаеш, че Ваня не ми е чужд човек.

— Зная — подсмихна се Белов, тъй като не беше забравил, че в течение на няколко години Шмит минаваше за втори баща на Ваня. — Засега не казвай нищо на Олга.

— Естествено.

Саша прекъсна връзката. Погледът му се зарея замислено някъде в тъмнината. Лайза вече бе разбрала, че очарованието на днешната вечер е изчезнало и няма да се върне. Докосна рамото на Белов.

— Нещо сериозно ли се е случило, Саша?

Той я погледна.

— Изглежда, се е случило. Май синът ми е изчезнал. Е, добре, Лайза, нека не бързаме с въпросите. Може пък всичко да се оправи. Хайде да влезем в къщата, че захладня.

Прегърна я през раменете и двамата влязоха в къщата.

Щернгарт продължаваше да разговаря с домакините в хола. Освен това Осип Илич си беше пийнал, алкохолът го хвана: той се развесели и беше напълно доволен от разговора, от домакините, от вечерта, че и от целия живот.

Белов не натовари присъстващите с проблемите си. Поседя известно време в хола на чаша чай, сетне пожела лека нощ и тръгна към стаята, която му бяха отредили. Тази нощ не можа да заспи.