Александър Белов
Култ към огъня (30)

29.

Вечерта в дома на роднините на Лайза край масата се събра същата компания — Белов, Лайза Донахю, Щернгарт, Джон и Натали. Приятелите на Александър вече знаеха за проблемите, които го бяха сполетели, тъй като момичето им разказа всичко, и се чувстваха неловко. Въпреки това се опитваха да отвлекат с разговори Белов от тягостните му мисли.

Най-много се стараеше Осип Илич. Той въодушевено разказваше за първия ден на започналия конгрес, за интересните срещи, лекции и разговори, ала Белов временно бе изгубил интерес към вулканологията. Отговаряше му машинално, понякога неадекватно, в същото време непрекъснато мислеше и разсъждаваше на кого и защо е притрябвал синът му. Предположенията му бяха много и едно от друго по-нелепи. Най-много го гнетеше бездействието. Саша беше принуден да седи със скръстени ръце, защото нямаше отправна точка, от която да започне издирването си.

Най-сетне Шмит се обади в осем часа вечерта.

— Здрасти, Саша! — прозвуча в слушалката умореният му и променен от смущенията глас.

— Да, Дима, слушам те — отвърна му енергично Белов. — Има ли новини?

Присъстващите разбраха, че обаждането е важно, и веднага притихнаха.

— Отвели са нашия Иван в Емирствата — обяви Шмит.

— В Емирствата ли? — порази се Белов. — Майчице, само това липсваше. А защо точно в Емирствата, защо са го отвели там?

— Не успях да разбера.

Качеството на връзката се влоши. Белов стана и отиде до прозореца. Сигналът стана по-ясен.

— Ама със сигурност ли е в Емирствата? — попита Саша.

— Със сигурност. Намерих пилота, който е откарал Иван и похитителя Леонид Едлин в Ирландия. Двамата се канели да продължат за Обединените арабски емирства. Е, това е, до скоро. Ако науча нещо ново, ще ти съобщя.

— До скоро! — отвърна като ехо Саша.

Четири чифта очи се вторачиха въпросително в Белов. Всички присъстващи в стаята искрено се тревожеха за момченцето, съчувстваха на Саша и също като Белов очакваха с нетърпение вести за него.

— Отвели са Иван в Емирствата — съобщи на свой ред Белов на Лайза, Щернгарт и домакините си. Мозъкът му трескаво работеше. Саша вече не можеше да стои със скръстени ръце. Трябваше да действа. — Простете, но ще ви оставя за малко — извини се. — Трябва да се обадя на някои хора. — Обърна се и бързо излезе от стаята.

Телефонният разговор на Саша трябваше да бъде строго поверителен.