Александър Белов
Култ към огъня (20)

19.

„Весел май“ се намираше на петнайсет километра от Красносибирск. Беше малък оздравителен комплекс от едноетажни постройки, пръснати из гората.

Ярослава, синът й и Катя вече цяла седмица живееха в почивния дом и бяха много доволни от пребиваването си в него. Животът на младата жена влезе в обичайното русло. Психиката й, която се разстрой след престоя й в плен при Омар, се възстанови. Желанието й да се скрие от светската суета в манастир отслабна. Ярослава отново се върна в лоното на семейството си и изцяло се посвети на възпитанието на сина си. Щом видя, че на този етап не се нуждаят от нейните услуги в грижите за детето, Катя започна работа в клиниката на Вонсовски. Екатерина Николаевна беше прекрасен специалист и работник, Уотсън беше доволен от нея и затова, когато тя го помоли да замине за „Весел май“ заедно с Ярослава и племенника си, той веднага й даде две седмици отпуск.

През този ден Ярослава и Катя отидоха след обяда на разходка извън територията на почивния дом. Вървяха по голяма поляна. Пестеливото сибирско слънце мъждиво светеше. Наскоро бе валял дъжд, облаците се разсеяха, но все още беше мокро и влажно. За да не си измокрят краката, те не крачеха през тревата, а по пътечката. Навлязоха в гората. Пътечката се виеше между дърветата. Щом свърши, разхождащите се излязоха на горския път. От дясната им страна се приближаваше син фургон. Катя позна автомобила.

— Знаеш ли какво, Слава — обърна се тя към момичето, което сграбчи понечилия да изтича на пътя Альоша. — Според мен приятелите на Саша идват да ни навестят.

Тя махна приветливо с ръка.

Ала компанията започна да се държи твърде странно за посетители. Фургонът рязко спря до жените, страничната му врата се отвори, а Витя истерично се разкрещя от предната седалка:

— Бързо! Бързо, женоря, скачайте в колата!

Въпреки че не разбираха какво става, жените се качиха грабнали Алексей на ръце.

— Какво е станало? — попитаха в един глас Катя и Ярослава, щом потеглиха.

Злобин реши на този етап да не разказва на жените за ужаса в приюта, та да не ги изплаши преждевременно.

— Напускате почивния дом — обяви той, за да ги успокои.

Само че стана точно обратното. И Ярослава, и Катя се ужасиха.

— Със Саша ли се е случило нещо?

— Не, при него всичко е наред — успокои ги Витя. — Вчера се видяхме. Просто възникнаха непредвидени обстоятелства, заради които моментално трябва да напуснете „Весел май“ — малко витиевато обясни той.

— На ти сега, провалих си отпуска! — изруга Катя. — Може ли поне да си вземем нещата от стаята?

— Няма време! — отсече Витя. — Друг път ще дойдете да си ги приберете.

Ала непредвидените обстоятелства, които принуждаваха жените да бягат от почивния дом, се изясниха само след няколко минути. Една волга най-неочаквано препречи пътя на фургона, а един форд го притисна отзад. От волгата на пътя изскочиха въоръжени с автомати хора.

— Пак ли ще ни отвличат? — изохка Катя, а Ярослава притисна силно до гърдите сина си.

— Всичко е наред — обяви Витя уверено и каза на шофьора: — Спокойно, Степанич. Виждаш ли вдясно следите от кола, които почти не се забелязват? Опитай натам.

Пред тях наистина се виждаше отклонение от пътя и две следи от гуми. Там, където беше минала една кола, щеше да мине и втора. Арсений Степанович намали скоростта, все едно се канеше да спре, сетне неочаквано зави рязко надясно. Подскачайки през канавката, фургонът се отклони от пътя. А когато профуча край форда, даде на заден ход. Хората покрай форда се защураха, разнесе се стрелба с автомат. Но куршумите прелетяха високо, бегълците във фургона им трябваха живи.

Това обаче го знаеха бандитите, а Степанич дори и не подозираше какво са си наумили негодниците и цепеше безогледно. Къде ли се дянаха спокойствието и мудността на Власов? Той въртеше волана, преминаваше между дърветата, рововете и ямите, сякаш бе Шумахер на състезание във „Формула-1“. Дърветата се нижеха покрай тях в лудешки танц и шибаха стъклата на автомобила, заплашвайки да се изтръгнат с корените и да ги размажат.

Витя се озърна и видя, че фордът и волгата бавно се тътрят подире им през гората.

— Давай, Степанич, давай, настъпи педала! — започна да пришпорва Злобин шофьора, макар той да нямаше нужда от подканяне.

Ръцете и краката на Власов не спираха да се движат, а той дишаше като уморен кон. Пред тях се показа платното на шосето. Степанич натисна педала на газта до дъно. Фургонът изрева, излетя като куршум на шосето и едва не се заби в един камион, който минаваше покрай него.

Колите, които се движеха подире им, забоксуваха, но след малко също се измъкнаха от гората.

Преследването продължи. В течение на десетина минути те се носеха по виещия се горски път. Не им се отдаваше да се откъснат от преследвачите заради натовареното движение, но по същата причина те пък не можеха да настигнат фургона. Ала в крайна сметка фордът бавно и сигурно започна да ги приближава. През стъклото на автомобила вече можеха да се различат злобно ухилените физиономии на бойците. Колкото и да натискаше газта, Степанич не бе в състояние да направи нищо повече със своето жигули. Явно днес късметът беше на страната на бойците. От прозореца на форда се показа цев на автомат. Боецът махаше с ръка, заповядваше им да спрат.

Компанията във фургона вече бе решила, че е изгубила битката и ще се озове в ръцете на главорезите, когато се случи невероятното. Най-неочаквано фордът пукна гума, започна да лъкатуши, рязко изостана от фургона, зави на една страна и спасявайки се по чудо от преобръщане, застина насред пътя.

От гората се разнесоха изстрели. Волгата направи завой и тъй като пътят беше блокиран, тръгна встрани в обратната посока, бойците изскочиха от форда и се пръснаха от двете страни на пътя. Започна се престрелка. А фургонът, който вече никой не преследваше, спокойно измина още двеста метра по пътя и се скри зад завоя на гората.