Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бригадата (14)
Оригинално заглавие
Поклонение огню, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010 г.)
Разпознаване и редакция
Dave (2010 г.)

Издание:

Александър Белов. Сянката на победата

Руска, първо издание

Художествено оформление на корица: Димитър Стоянов — Димо

ИК „Ера“, 2006 г.

ISBN: 954-9395-32-4

История

  1. — Добавяне

39.

Наденка Холмогорова все не можеше да открие мястото, на което Абдул ал Азиз крие скъпоценностите си. Естествено, надали беше пещера, натъпкана със съкровища като в приказката за Али Баба и четирийсетте разбойника, а по-скоро най-обикновен сейф. Надежда не се съмняваше, че той съществува, и беше сигурна, че в него се пазят парите и фамилните скъпоценности. В двореца се носеха легенди за този сейф, но никой от обитателите му не знаеше къде точно се намира.

Холмогорова окончателно покори сърцето на шейха и той само дето не пълзеше пред нея. Абдул ал Азиз умираше за Наденка и тя се водеше за негова фаворитка. Заради нея той забравяше за законните си съпруги, което предизвикваше тяхното недоволство. На нея й се позволяваха много от нещата, забранени за другите жени на господаря.

Например да се движи свободно из двореца, да влиза по всяко време без предупреждение при шейха, да язди коне, да се вози на коли и тъй нататък. Разрешаваше й се също да води разговори по всякакви теми освен за прословутия сейф. По този въпрос шейхът беше непреклонен и веднага щом Холмогорова отваряше дума за него, Ал Азиз сменяше темата на разговора. Общо взето, колкото и да се стараеше да се докопа до съкровището на шейха, Наденка все не постигаше нищо.

А Глигана непрекъснато я пришпорваше, тормозеше я и настояваше да разбере къде се намира тайникът. Младата жена започна да изпитва огромно удоволствие от екстремния секс в конюшнята. Опасността да бъде уличена в прелюбодеяние я възбуждаше още по-силно и Холмогорова вече сама търсеше срещи с Глигана.

Тя нарочно се връщаше от езда по времето на общата молитва и отвеждаше сама коня в празната конюшня. Естествено, беше кощунство да се отдава на любовни страсти по време на мюсюлманската молитва, но какво да се прави, щом зовът на плътта й беше такъв. Тя дори разви условен рефлекс към виковете на ходжата като кучето на Павлов. О, Глигана беше невероятен любовник и подпряната за пореден път в преградата за коне Надежда цвилеше от удоволствие като млада кобила, докато любовникът й влизаше грубо в нея, сграбчил с ръце твърдите й бедра. А сетне, докато я изпращаше до вратата, той всеки път неизменно я питаше:

— Е, разбра ли къде крие мангизите?

Но всеки път приятно уморената Наденка му отвръщаше:

— Не, Рома, но непременно ще разбера.

На свой ред Грот също искаше от Глигана да разбере къде шейхът крие богатството си. Всичко се върна на изходната си точка. От авторитетен джентълмен, за какъвто се представяше, докато обикаляше света, Грот отново се превърна в затворник. Шейхът не изпълни обещанието си.

Не го освободи, не му направи документи и не му даде парите. Може би шейхът се надяваше отново да се възползва от него за осъществяване на целите си и затова не бързаше да изпълни обещанията си, но това не утешаваше Грог, защото той отново живееше като роб в една стая с Глигана, Гоблин и Мориарти и не се надяваше на положителни промени. Пелтека изчезна нанякъде и руските затворници колкото и да разпитваха слугите на шейха къде се е дянал, те не можеха или не искаха да им отговарят нищо смислено.

„Очистили са някъде момчето и е потънало в земята, тоест в пясъка — тревожеше се Грот, докато гледаше могъщите ръце на Садик, който от време на време се отбиваше в къщурката им. — Тоя като нищо ще ти пререже гърлото и няма да успееш дори да гъкнеш.“

Когато Садик даваше някакво разпореждане и напускаше къщурката, Грот въздъхваше облекчено, че за щастие каякът не е дошъл да се разправя с него.

Той много се притесняваше за живота си, защото беше човекът, отвлякъл детето заради Ал Азиз, а шейхът всеки момент би могъл да се отърве от такъв свидетел. Глупаво постъпи, като не избяга с парите и фалшивите документи, които шейхът му даде, за да извърши операцията в Англия.

Сега се пръскаше от яд и обмисляше как да ограби семейните съкровища на Ал Азиз и да избяга, докато хората на шейха не са го убили. Разкри плана си за грабеж и бягство пред Глигана, Мориарти и Гоблин. Вятърничавата Холмогорова също реши да избяга с тях. Оставаше само да открият мястото, на което се пазеха ценностите на шейха, и да ги вземат. Никой не се съмняваше, че ще отворят сейфа. Сред бившите затворници беше и прекрасният ловец на мечки Гоблин… Но кога най-сетне тази Наденка щеше да намери сейфа?

 

 

През този ден Садик както винаги слезе сутринта в подземието, поздрави раболепно Сайфин, който седеше на дивана с Корана в ръка, и кимна на Иван:

— Да вървим!

Момчето току-що бе излязло от стаята, където усърдно репетираше. То сложи цигулката в калъфа и тръгна след Садик. Мъжът и детето се изкачиха по стъпалата в стаичката, замаскираха входа на подземието с килим и закрачиха към изхода на двореца.

Навън духаше силен вятър, но въпреки това беше горещо. Садик разреши на Иван да си поиграе, седна на сянка близо до басейна и затвори очи. С изключение на случая, когато скочи в басейна от покрива на двореца, момченцето вече не правеше номера. То спокойно изчакваше момента, когато баща му ще дойде с парите и ще го вземе от двореца. Държеше се добре, не изнервяше кой знае колко Садик, ето защо той отслаби бдителността си и позволяваше на Иван да се забавлява из двора както намери за добре, докато самият той си почиваше.

Иван си поигра край басейна, разходи се край фасадата на двореца, постоя под една палма, търсейки фурми, но не намери нищо и продължи нататък. Когато стигна до ъгъла на сградата, детето се огледа. Садик изобщо не реагираше на движението из двора и, изглежда, спеше дълбоко. Момчето се подсмихна и се шмугна зад ъгъла на двореца.

Още не бе идвало по тези места. Тук се водеше друг живот — не официален, както в двореца, а сив и делничен, призван да осигурява точно онзи красив и щастлив живот, който водеха шейхът и обкръжението му в двореца.

Тук, в задния двор, се намираха зеленчуковата градина, гаражите, конюшнята, перачницата, оборите на добитъка и други помещения на помощното стопанство. В тях кипеше труд. Хората сновяха насам-натам, в далечината зад палмите бучеше трактор.

Иван постоя малко, като се чудеше накъде да тръгне. Отправи се към конюшнята. Когато вече я наближаваше, от вратата най-неочаквано изскочи жена с източни дрехи, която прикриваше долната част на лицето си със забрадката. Докато минаваше покрай Иван, жената се спъна и изруга цветисто на руски език.

Момчето облещи очи и попита:

— Леличко, вие рускиня ли сте?

Жената спря. В големите й сиви очи се породи и застина изумление.

— Да — рече. — Ти също ли си руснак?

— Руснак съм.

Тя се вторачи в момченцето.

— А как си се озовал тук?

Иван се чувстваше самотен в този чужд свят на възрастните хора. Отдавна изпитваше желание да сподели с някого проблемите си и затова се зарадва на леличката рускиня. Естествено, момченцето се преизпълни с доверие към нея и й призна:

— Дойдох от Англия, за да остана на мястото на баща си, който е пленен. Да го сменя, докато се върне.

Веждите на непознатата се вдигнаха почти до косата й.

— Да постоиш на мястото на баща си в плен ли? — попита тя. — Това пък какво означава?

— Баща ми е бил заловен от терористи и трябва да събере пари за откупа си — сподели момченцето. — И сега аз стоя тук вместо баща си като заложник, докато той събира парите.

— Какви са тези глупости! — стъписа се жената. — Я ми разкажи какво се е случило.

Както вече споменахме, Иван имаше желание да говори. И той разказа на непознатата историята за своето пристигане от Англия в двореца на шейха заедно с Леонид Едлин. Холмогорова, а това беше точно тя, разбра, че здравата са изпързаляли момченцето, но все пак успя да съобрази, че не бива да му се присмива. Щом го изслуша, поклати съчувствено глава и се поинтересува:

— Как се казваш, момче?

Слънцето светеше в очите на детето. То се обърна с гръб към него и отвърна:

— Иван. Иван Белов, леличко.

— Какво?! — Очите й се уголемиха двойно, а от вълнение по врата й избиха червени петна. — Ти си Иван Белов, синът на Александър Белов? — извика тя и едва не добави: „Същият онзи Белов, по чиято вина вися тук?“, но се сдържа навреме, тъй както детето нямаше нищо общо с това.

— Да, аз съм синът на Александър Белов — потвърди гордо момчето. — Иван Александрович. Познавате ли баща ми?

Има си хас да не го познаваше! Ала Холмогорова вече се бе овладяла.

— Познавам го, и то много добре — заяви тя и оправи кърпата на раменете си. — Хайде да се запознаем. Аз се казвам Надежда.

Тъй като Иван беше възпитан в английски дух и учеше в елитно училище, той галантно се поклони и отвърна:

— Много се радвам. — Жената много му хареса, защото беше толкова добра, толкова симпатична. Освен това беше рускиня. — Откъде познавате баща ми?

— Дълга история — махна с ръка Надежда. — Аз съм жена на Юрий Ростиславович Холмогоров. Бащата на приятеля на твоя баща — на Космос. Чувал ли си за него?

— Разбира се, че съм чувал — оживи се Иван. — Вижте, това е часовникът на чичо Космос. — Той с гордост й показа ролекса. — А вие какво правите тук?

— Същото, което и ти, аз също съм пленница. — Младата жена избърса избилата съвсем навреме сълза и попита: — А ти отдавна ли живееш тук, Ваня?

— Отдавна — отговори момчето, сподавяйки въздишката си.

— Чакай, чакай — погледна изпитателно към момчето тя. — А защо не съм те виждала преди тук?

Иван провери дали Садик още спи, защото можеше да го наругае, че бърбори прекалено много, понижи глас и сподели:

— Аз, лельо Надя, живея в подземието заедно със Сайфин.

— Този пък кой е? — учуди се Холмогорова.

— Най-обикновен чичко. Ходжа или нещо подобно. Има брада и носи чалма.

Надежда за пръв път чуваше за някакъв си Сайфин. Интересно, кого ли още криеше в подземието шейхът? Впрочем, тя чуваше за пръв път и за подземието. Странно, какво ли беше това подземие? Може би нещо като пещерата на Аладин?

— А какво правите там с този Сайфин?

— Ами, нищо — разпери ръце момченцето. — Аз например, свиря на цигулка, а пък той се моли.

— А-а — досети се веднага тя. — Значи ти си този, който непрекъснато стърже. А пък аз все се чудя откъде се чува тази музика.

Иван малко се пообиди от определението „стърже“ за своето свирене, но премълча и скромно отвърна:

— Да, аз съм.

В този миг една идея осени Надежда: „След като сейфът го няма никъде другаде, значи се намира в подземието! Че защо не?“ Гласът на младата жена веднага придоби сладникаво-любезни нотки:

— Знаеш ли какво, Ваня… — Хвана момченцето за раменете и го поведе към палмите. — Виждал ли си в това подземие един сейф? На някое тайно място, най-вероятно в стената?

Иван веднага се сети за Садик, който стоеше в стаята за усамотение пред отворената вратичка на сейфа. Да, сейфът наистина съществуваше. След това момченцето провери и откри в стената ръб от добре изпилена и замаскирана вратичка, която явно се отваряше с електронен ключ. Но той не беше научен да издава чужди тайни, от негова гледна точка това беше непочтено и не съответстваше на поведението на един мъж. Затова каза, че не е виждал нищо такова.

Но Ваня не можеше да лъже. Или очите му се изпълниха с притеснение, или по лицето му се изписа напрежение, ала Холмогорова разбра, че той скрива истината. Надежда веднага му заговори съучастнически, за да спечели доверието му.

— Жалко, Ваня, жалко. Ако беше малко по-наблюдателен, можехме да помогнем на баща ти.

Той веднага наостри уши, сграбчи Надежда за ръката и много силно стисна пръстите й:

— Как?

Младата жена беше доволна, че не се присмя на момчето заради историята с пленения му баща. Сложи ръце върху крехките рамене на Иван.

— Сега вече май си спомням — започна тя замислено. — Чувала съм тази история за баща ти. Когато терористите го пленили, той носел секретни документи. Хората на шейха му ги взели и ги скрили в този сейф. И ако ти можеше да ми кажеш къде се намира сейфът, аз щях да го отворя и да открадна документите. Защото зная къде шейхът държи ключа.

Иван погледна осъдително Холмогорова:

— Но, лельо Надя, не е хубаво да се краде.

— Какво? — облещи се младата жена. — Ваня, ти да не би съвсем да си откачил? Терористите са пленили баща ти, държат те насила в двореца, искат откуп, а ти твърдиш, че не е хубаво да се краде! Добре тогава! — Тя се престори на обидена. — Да не мислиш, че аз имам нужда от това? Между другото, документите са важни и много секретни ако ни помогнеш да ги върнем, ще направиш голяма услуга не само на баща си, но и на Русия.

Този аргумент се стори убедителен на Иван.

— Ще огледам подземието — обеща той.

Най-неочаквано иззад ъгъла изскочи Садик. Беше страшно ядосан от нещо, ала щом зърна момчето, се успокои и му махна с ръка:

— Ела тук, Иван!

Той тръгна към охранителя, а Холмогорова прошепна подире му:

— Ще чакам, Ваня!

Момченцето кимна и ускори крачка, а Надежда се понесе към женската част на двореца.

Намръщеният Садик чакаше детето на ъгъла на двореца.

— За какво си говори с теб тази жена? — поинтересува се той, когато Иван се приближи.

— За нищо, питаше кой съм и откъде съм.

Садик не продължи да го разпитва. Знаеше колко стабилни са позициите на Надя в двореца на шейха и не смееше да застава открито срещу нея, а още по-малко — да я осъжда или да се оплаква от нея на господаря си. Хвърли поглед към Холмогорова, която се отдалечаваше, хвана момчето за раменете и го побутна лекичко към къщи.

 

 

На другия ден Надежда издебна Иван на двора, изчака го да остане сам и отиде при него.

— Е, какво стана? — попита тя. — Огледа ли подземието?

Той кимна. Беше решил, че щом може да помогне с нещо на Русия, а заедно с това и на баща си, не е извършил престъпление. В крайна сметка арабите го бяха отвлекли и го държаха тук насила, което означаваше, че те са врагове.

— Огледах го — обясни, — в подземието има две стаи, сейфът е в онази, която е в дъното. Маскиран е в стената.

Холмогорова сграбчи енергично ръката на момченцето и я стисна в малката си длан. Иван й отвърна със силно ръкостискане.