Александър Белов
Култ към огъня (31)

30.

Игор Леонидович Веденски се прибра вкъщи от работа късно вечерта уморен и зъл като оса. Президентът Батин беше набил канчето на Хохлов за зле проведената преди време операция в Катар, а на свой ред генералът си го бе изкарал на Игор Леонидович, защото отговаряше непосредствено за тази операция. И имаше за какво. Двама от нашите разузнавачи бяха тикнати в тамошния затвор по обвинение в убийството на лидера на чеченската опозиция.

Освен това преди няколко дни ведомството на Веденски беше разкрило в Красносибирск банда бойци, оглавявана от арабин. Но изпуснаха бандата и не успяха да я обезвредят навреме. В резултат на това беше взривен един приют и бяха пострадали хора. Двама души — домакинът и директорът на приюта, бяха отвлечени. След това бойците тръгнали да преследват сестрата на Александър Белов и племенника му. И едва не ги хванали. Бяха извадили късмет, че приятелите на Саша отмъкнали под носа на бойците момичето и детето и ги откарали с кола. Бандитите хукнали да ги преследват и в този момент се намесили хората на Веденски. Оставили приятелите на Белов да отминат и стреляли по бандитите. Четирима от тях веднага избягали с колата, но другите четирима отвърнали на стрелбата. И хората на Веденски отново се издънили. Ликвидирали двама от бандитите, ала изпуснали другите. Те избягали в Чечения, че на това отгоре отмъкнали и един заложник. Но защо ли му трябваше да си спомня всичко това, та само да се ядосва.

Генералът излезе от служебната кола, взе си довиждане с шофьора и се отправи към входа си. Качи се на втория етаж и натисна бутона на звънеца. Както очакваше, зад вратата веднага се разнесе трополене на детски крачета.

— Деде, ти ли си? — разнесе се детското гласче.

Игор Леонидович се усмихна:

— Аз съм, Дашка, аз съм. Отвори вратата!

Ала вратата отвори жената на Веденски. В същия миг Дашка се хвърли към генерала. Той грабна малката си внучка на ръце, вдигна я и я целуна.

— Домъчня ли ти за мен?

Даша направи смешна муцунка и сведе главица.

— Аха! Какво ми носиш днес?

Игор Леонидович сам беше научил Даша да чака подаръци. Всеки ден момиченцето очакваше не толкова дядо си, колкото неговите подаръци. Генералът винаги гледаше да донесе нещо — дори само едно бонбонче, шоколадче, книжка или някаква хартийка. Иначе се чувстваше много виновен. Дашка се сърдеше, нацупваше устенца и не спираше да му говори. Всъщност след пет минути забравяше обидата си, отново се развеселяваше и се покатерваше на коленете на провинилия се дядо. Но беше по-добре да не влиза в конфликт с Дашка, че лошо му се пишеше. От обидите на внучката му в него се загнездваше неприятно чувство. И затова на Игор Леонидович му се налагаше да купува най-различни играчки и шоколадови бонбони, да ги държи в кабинета си, а сетне да измъква оттам изненадите една по една. Веденски извади подаръка от джоба си и го мушна в ръката на Дашка така, че тя да не види веднага какво й е дал.

Момиченцето разтвори длан и веднага ококори очи.

— Леле! — извика то, сграбчи играчката и започна да я върти в ръцете си. Беше миниатюрно, прекрасно направено пластмасово бебе, чиито ръчички и крачета се движеха.

Точно с това бебе Игор Леонидович се издъни по време на доклада си пред Хохлов — бръкна в джоба си да извади носната си кърпа, но измъкна бебето. И изпадна в неудобна ситуация.

Внучката му беше доволна от играчката.

— Благодаря ти, деде, супер си! — млясна тя Веденски по бузата и слезе на пода. — Ще ида да я покажа на мама!

— Не я показвай — посъветва я Игор Леонидович, — че ще дърпа ушите и на двама ни.

Дъщеря му беше категорично против да глези детето с всекидневни подаръци. Смяташе, че разваля Дашка с тях, че възпитава у малката користолюбие и алчност. Но внучката му вече хукна към нея.

Дойде ред и на съпругата на Веденски да поздрави мъжа си. Тя го целуна по бузата, получи ответна целувка и попита:

— Защо си мрачен?

— Нищо особено, проблеми в работата.

Нямаше смисъл да го разпитва повече. И без това Игор Леонидович нямаше да й разкаже, тъй като беше държавна тайна.

След вечерята, на която семейството се появи в пълен състав, тъй като към дядото, бабата и внучката се присъединиха и родителите на Дашка, членовете му се пръснаха по стаите. Дъщерята и зетят отидоха в стаята си, съпругата на Веденски остана в кухнята да мие съдове, а Игор Леонидович се настани на дивана пред телевизора в хола. Дашка се мотаеше покрай Веденски.

— Деде, деде… А утре какво ще ми донесеш? — мъркаше момиченцето, което вече бе успяло да изгуби интерес към бебето.

— Не прекалявай, Дашка — протестираше лениво срещу преждевременните претенции на внучката си Игор Леонидович. — Утре ще видиш.

— Утре, утре — въздъхна тъжно момиченцето. — Нали казваш, че първо трябва да доживеем до утре.

— Ще доживееш, къде ще се денеш — промърмори в отговор Веденски и се прозя. — Върви да си лягаш. Тъкмо ще затвориш очички и вече ще е станало утре.

Дашка го остави на мира, но не отиде да спи, а се зае с една детска книжка. Най-сетне Игор Леонидович остана сам със себе си. И реши да погледа филма, който започваше по телевизията. Даваха някакъв екшън.

Поредният западен суперполицай се биеше с поредните суперпрестъпници. Генералът следи сюжетните перипетии около десетина минути, а сетне си помисли: „За какъв дявол трябва да си пълня мозъка с проблемите, измислени от някакви ненормалници, когато и без това си имам достатъчно мои проблеми в службата?“ Превключи канала. Даваха „Служебен роман“. Това вече бе по нашенски, по руски — хем имаше какво да те натъжи, хем — какво да те разсмее. Игор Леонидович се настани удобно на дивана.

Но не успя да догледа филма. Служебният му мобилен телефон, оставен на шкафчето до телевизора, зазвъня. Веденски стана, вдигна апарата и натисна копчето.

— Здравейте, Игор Леонидович — прозвуча добре познат на генерала глас. — Познахте ли ме?

— Познах те, Саша. Откъде се обаждаш?

— В Аризона съм, на конгрес на вулканолозите. — Макар Белов да се стараеше да не издава вълнението си, по напрежението в гласа му се долавяше, че е много разтревожен от нещо.

— А-а… чух, чух — закима с глава Веденски. — Сега си прочут вулканолог. Видях подвизите ти по телевизията.

— Какви ти подвизи — махна с ръка Белов. Не му беше до хвалби. — Игор Леонидович, имам голям проблем.

— Какво е станало? — Веденски се върна до дивана и седна.

— Синът ми Иван изчезна. По-точно, не е изчезнал, а са го отвлекли и откарали от Англия в Емирствата. Нали разбирате, че направо не мога да си намеря място. — Белов замълча. — Можете ли да разберете къде точно се намира чрез вашата кантора?

Игор Леонидович помисли няколко минути върху съобщението и молбата на Белов, а сетне отвърна:

— Жалко за Иван. Но ще се опитам да ти помогна, Саша. Ще направя всичко възможно да разбера къде точно държат сина ти. Макар че няма да е много лесно. Сигурен ли си, че е в Емирствата?

— Сто процента съм сигурен. Много разчитам на помощта ви, Игор Леонидович — рече Белов с тон на човек, в когото се е породила надежда. — Извинете ме за безпокойството.

— Довиждане, Саша! — Веденски прекъсна връзката, сложи мобифона си на малката масичка и отново се излегна на дивана. Информацията изненадващо съвпадна с онази, с която вече разполагаха. По принцип можеше да съобщи на Белов къде се намира синът му още в първата минута на разговора им…

Веденски се обади на Белов няколко часа по-късно.

— Саша — започна той както винаги ясно и делово. — Синът ти се намира в емирство Абу Даби, в двореца на шейха Абдула ал Азиз.

Сърцето на Белов заби като лудо. Най-лошите му предположения се сбъднаха.

— Можете ли да направите нещо, за да го спасите, Игор Леонидович?

А наум цветисто наруга шейха.

— Не, Саша. Изобщо не можем да се намесим официално. Твоят син е американски поданик. Оказа се, че преди пет години Олга се е отказала от руско гражданство. Сега е американка. Нашето Министерство на външните работи няма право да се застъпва за чужди граждани.

— Извинете — възрази Белов, — но те искат да го разменят срещу руски гражданин.

— Засега никой не иска нищо официално — припомни му Веденски. — Тъй че се опитай да освободиш Иван от плен чрез американското посолство. И още нещо: информацията за местонахождението на сина ти в двореца на шейха е вярна, но не е официална, затова никъде не се позовавай на мен. Казах ти го като на приятел.

— Ясно. Добре, благодаря, Игор Леонидович.

— До скоро!