Александър Белов
Култ към огъня (15)

14.

На другия ден вертолетът закъсня с два часа. Докато го чакаха, вулканолозите поглеждаха ту към небето, ту към часовника. Най-сетне в небето се появи точка, която започна да се увеличава пред очите им, а на земята, боботейки като летателния апарат от планетата Киндзадза, кацна един стар МИ-6.

От приземената машина излязоха двама мрачни пилоти, облечени с вехти гащеризони, и погледнаха изпод вежди вулканолозите. Пилотите изглеждаха страшно недоволни от нещо.

— Какво има, момчета! — започна да мъмри Белов пилотите. — С вашите шефове сме се разбрали за всичко. Платихме и наема на вертолета. И вие трябваше да дойдете в седем часа сутринта, а не в девет. Нали разбирате, че така може да не свършим работата, която сме си набелязали за днес.

Ала беше безполезно да се внушава каквото и да било на пилотите.

— С нас нищо не сте се разбирали — заяви единият от тях — дълъг като върлина младеж с квадратна челюст. — Тъй че си говорете с началството.

— Точно така — подкрепи го другият, як мустакат мъж с коса, която отдавна не беше виждала ножици. — Ние не сме виновни, че ни изпратиха да караме риба от рибното стопанство. И изобщо… със Серьожа днес си мислехме, че ще си почиваме, а те ни впрегнаха да работим с вас.

— Какви ги дрънкаш, бе! — разфуча се изненадващо Витя. — Това тук е научна експедиция! Ние изучаваме вулканите, разбираш ли, рискуваме живота си, а пък ти нямаш време за нас, така ли?

— А бе, нали ти казах — изрече с тон на изморен от обяснения човек мустакатият, — днес имаме почивен ден. Тъй че ще ви повозим един час и ще си вървим вкъщи.

— Как така ще си вървите вкъщи? Как така ще си вървите вкъщи? — закукурига като петел Витя. — А ние на вулкана ли ще спим? Ами ако вземе да блъвне, кой ще носи отговорност?

— Наистина, момчета — намеси се в спора Щернгарт, — вечерта трябва да се приберем в лагера.

Край на спора сложи Белов. Без да каже нито дума, той извади от джоба си пачка банкноти, отдели една четвърт от тях и ги мушна в ръцете на мустакатия.

— Вземи, Тимофей! — Беше запомнил името на мъжа при предишното си идване. — Ще постъпите така, както искаме ние.

Гласът му звучеше властно. Хората неволно се подчиняваха на мъже с такива гласове. Понякога дори го правеха и без пари, а срещу пари даже го вършеха с удоволствие. Пилотите се спогледаха, но Тимофей взе банкнотите, които Саша му подаде, и ги мушна в джоба си.

— Значи сте свикнали да решавате всичко само с пари? — подхвърли все така мрачно той.

— Че какво да правим?! — гракна иззад гърба на Белов Злобин. — Щом като ти сам ни принуждаваш.

— Млък! — вдигна ръка Саша. — Затворете си устата. Няма време за дрънканици. Всички да се хващат за работа!

През следващите петнайсетина минути вулканолозите и пилотите, които се присъединиха към тях, примъкваха вещите и апаратурата в усмърдяния на риба вертолет и ги оставяха върху хлъзгавия от рибешката слуз и люспи под. Прибраха останалите неща в палатката, заключиха я и се настаниха в машината.

Известно време вертолетът буча и се тресе, докато завърти перката си до нужните обороти, накрая най-после се отлепи от земята. Палатката и черният вихър пепел от огъня, който бяха запалили вчера, започнаха да се смаляват в ниското, сетне окончателно изчезнаха сред гънките на местността. Под вертолета бавно и величествено заплуваха скалите.

Групата вулканолози се захвана за работа. По нареждане на Щернгарт пилотите насочиха вертолета към подножието на вулкана, а сетне започнаха да се издигат спираловидно към върха му.

Всеки беше зает със своите задължения. Витя непрекъснато снимаше с видеокамерата, Белов щракаше с фотоапарата, а Щернгарт записваше показанията на апаратурата. Надвиквайки шума на мотора, Осип Илич даваше от време на време разпореждания, а понякога обясняваше.

— Витя, ето една дайка — викна той и посочи надолу към скалите, които стърчаха на хълма. — Нали помниш какво ти разказвах вчера. Преди я нямаше тук. Точно това е магматичното й тяло, което се е изстискало от магматичното огнище като паста от тубичка. Хайде, Тимофей, приближи вертолета да го разгледаме по-добре.

Вертолетът спря за малко във въздуха, а вулканолозите направиха няколко снимки.

Най-сетне се издигнаха над върха на вулкана. Тук, от по-различен ракурс, Бурен не изглеждаше толкова страховит и висок. Имаше вид на най-обикновено скално възвишение с прерязан връх. Самият кратер на вулкана приличаше на равна кръгла разровена от гигантска брана площадка, която тук-там димеше, сякаш бе току-що разорано поле.

— Осип Илич — Саша откъсна очи от обектива на фотоапарата, — хайде да премерим нивото на радиацията.

— Това пък защо ти е? — учуди се Щернгарт. — Струва ми се, че няма смисъл. Тук никога не е имало и не може да има радиация.

— Ами, ако има? — настояваше Белов с упорството на дилетант.

Ученият се поколеба, но се съгласи с предложението му. Включи радиометричната апаратура, която беше с много добро качество, и облещи очи. Приборът показваше доста високо ниво на радиация.

— Не може да бъде… — промърмори Осип Илич. — Дяволска работа.

Той се разпореди пилотите да направят втори заход към кратера и да прелетят на по-малка височина над него.

Отново, записаха показателите на апаратурата. Тя упорито показваше наличието на радиация.

— Саша, тази тапа наистина е радиоактивна! — заяви Щернгарт. — Но не би трябвало да е така. Какво означава това? Да не би да е някаква радиоактивна аномалия? Не мога да намеря обяснение. Трябва да попитам.

— Каква е тази тапа? — попита Витя. — Защо не ми обясните?

— После! — махна с ръка Щернгарт и замислено се съсредоточи върху апаратурата.

След половин час вертолетът започна да се спуска към върха на вулкана, а сетне се приземи върху малка равна площадка близо до кратера. Разтовариха багажа много по-бързо, отколкото го натовариха. Вярно, свалиха малко неща — само най-необходимото. Пилотите се сбогуваха с тях и им обещаха да дойдат привечер, а сетне грамадното водно конче се издигна и се изгуби в простора.

Белов, Щернгарт и Витя се приближиха до ръба на кратера. Сега той не приличаше на разорано поле, както им изглеждаше от височината на птичи полет, а представляваше вдлъбнатина, подобна на гигантска чаша със стръмни стени. Диаметърът на кратера беше около триста-триста и петдесет метра, а дълбочината му — повече от двеста метра. Дъното му беше осеяно с парчета от едри и дребни камъни, почвата в центъра му се различаваше по цвят и беше черна със сиви, а на места и розови петна. От пукнатините по дъното и по стените излизаха струйки пара и газ.

— Мамицата му! — отдръпна се рязко Витя. — Ама че жега! Пуфти като пещта в нашия комбинат.

— Ето как изглежда кратерът — обясни с тон на екскурзовод Щернгарт. — А там, на дъното, Витя, е тапата, за която ме питаше. След изригването гъстата лава застива в кратера и образува тапа. Но с течение на времето налягането отдолу взривява тапата и във въздуха се разпръсват големи парчета почва. Те се наричат вулканични бомби.

— А понякога — подхвана Белов — тапите не се взривяват. Веднъж лепкавата лава изхвърлила от вулканичния канал тапа с височина четиристотин метра и образувала уникален природен обелиск. Вярно, той не се задържал дълго. Скоро горната му част се откъснала. А височината на останалия стълб била двеста и седемдесет метра. Но и той се разрушил под въздействието на процесите на ерозията.

— Има такъв случай — усмихна се Щернгарт. — Саша, хайде отново да премерим нивото на радиацията.

Включиха апаратурата и тя показа нормални данни. Обиколиха кратера, направиха измервания на няколко места, но резултатите бяха същите.

— Няма никаква аномалия — принуден бе да признае Осип Илич. — Явно цялата работа наистина е в тапата, тя е радиоактивна. Само че умът ми не стига какво означава това. Трябва да слезем в кратера и да направим измерване на газовете там. Може пък те да са радиоактивни. Е, хайде, приятели, да се подготвим за спускането.

Витя погледна обезумял в кратера на Бурен, а сетне — към Белов и Щернгарт.

— Ама вие ще слезете там?! — изуми се той.

— Разбира се — потупа го по рамото Белов. — Иначе защо изобщо трябваше да правим тази експедиция?

С помощта на Витя Саша и Осип Илич започнаха да обличат костюмите си.

Щернгарт разполагаше със стар костюм, напомнящ дреха на пожарникар, а Белов беше с КТ-1. Когато застана до Щернгарт, изглеждаше ултрамодерно — като космонавт до водолаз.

Вулканолозите взеха необходимото оборудване, апаратурата и кислородните балони и отново се приближиха до ръба на кратера. Закрепиха специалната въжена стълба на повърхността и пуснаха другия й край в кратера.

— Най-важното е да следим температурата под краката ни да не превишава сто и петдесет градуса — започна да споделя опита си с Белов Осип Илич, след като се хвана за въжето. — Поне подметките на моите обувки могат да издържат известно време на сто и двайсет до сто и петдесет градуса. При тази температура газът все още се вижда. Е, хайде, Витя, осигури ни защитата! — подхвърли той на Злобин и се прекръсти. — Бог да ни пази!

Щернгарт започна да се спуска в кратера. Въжената стълба не можеше да издържи двама души. Затова Белов изчака учения да стигне до дъното на кратера. Спускането продължи около десетина минути. Щом Осип Илич се озова долу, махна с ръка, за да покаже, че всичко е наред. В отговор Саша също му махна. Белов кимна за сбогуване на Злобин, сграбчи въжената стълба и спусна крака в търбуха на вулкана, обзет от вълнение, което можеше да изпитва само човек, който се докосва до нещо ново и неизвестно за него. Злобин грабна видеокамерата. Саша зае театрална поза и Витя го засне как изчезва в кратера сред облак горещ газ.

Колкото по-надолу в кратера слизаше Саша, толкова по-горещи ставаха стените му. Тялото на Белов не го усещаше заради костюма, чувстваше го само лицето му зад дебелото стъкло на шлема. А ставаше все по-горещо и по-горещо. Стените на кратера пушеха, изпускаха задушливи газове, а отдолу вулканът бълваше жега. Имаше чувството, че слиза в ада, изведнъж зейнал под краката му.

Най-сетне стъпи на твърда почва. Пусна въжето и се огледа. Отсрещната стена на кратера не се виждаше през маранята от струи, газове и пара. Дъното беше неравно, на буци, подобно на огромна яма, издълбана от бомба, с причудливо застинала тук-там лава. По дъното на ямата, сякаш въгленчета в пещ, проблясваха червени камъни. Изведнъж на Белов му се стори, че е попаднал на незастинала окончателно планета с все още втечнена на места повърхност. Беше достатъчно само да стъпиш върху тънката, покрита сякаш с пепел коричка, за да пропаднеш моментално и окончателно в нажежената лава.

Изпробваха устройствата за свръзка — бяха в изправност. Щернгарт не си губеше времето напразно, изследваше почвата, правеше измервания, фотографираше. Когато Саша се приближи, той му обяви по радиовръзката:

— Да вървим към тапата. Само че трябва да преминем на апаратно дишане. По-нататък ще стане горещо.

Саша включи кислорода. Щернгарт направи същото…

Вулканолозите тръгнаха към центъра на кратера, като спазваха малка дистанция помежду си. Вървяха разделени — така, в случай че някой попаднеше в капан, другият щеше да му се притече на помощ. Пътят минаваше през пукнатини, ями и буци. Тук на няколко места газът избиваше със съскане изпод земята. Червените нажежени камъни ставаха все по-малко и по-малко. След двайсетина метра двамата с Щернгарт отново се събраха. И отново провериха нивото на радиацията. Беше нормална. Изминаха още стотина крачки и Щернгарт се оплака:

— Жегата е непоносима. Още малко и май ще се превърна в главня.

— Каква е температурата зад борда? — пошегува се Белов и погледна към учения.

Осип Илич махна с ръка. Леко разкривеното му от стъклото на шлема и маранята лице изглеждаше разстроено.

— Нямам представа. Взех най-обикновени термометри, а скалата им показва температура до петстотин градуса. Вече не действат.

— Какво?! — не можа да скрие изненадата си Белов. — Искате да кажете, че сега температурата е повече от петстотин градуса?

— Аха — разнесе се в слушалките на Белов мрачният глас на Щернгарт. — Сигурно е около седемстотин, а може и да е осемстотин градуса. Мислех, че след последното изригване кратерът е успял да поизстине. Но не е. Не бива да продължаваме по-нататък, моят костюм няма да издържи. И без това вече ми се струва, че подметките ми пушат. Жалко, много ми се щеше да стигна до тапата, пък и да измеря нивото на радиацията.

Белов се чувстваше превъзходно в своя КТ-1. Изобщо не усещаше топлината и ако Щернгарт не му беше казал каква е температурата извън костюма му, щеше да си остане в неведение. Ала сега се огледа и видя, че камъните, който го заобикалят, бяха променили цвета си. Не бяха червени, а нажежени до бяло.

— Ще отида до тапата и ще направя необходимите измервания — заяви той и се приближи до учения.

Осип Илич поклати глава:

— Недей, Саша, опасно е.

Ала в гласа на Щернгарт не прозвуча настойчивост и Белов разбра, че спътникът му няма нищо против той да отиде до центъра на кратера.

— Ще отида! — отсече Белов. — Иначе какъв изпитател ще съм, щом не си върша работата докрай. Вие останете тук. Ако стане нещо, ще ми се притечете на помощ.

Белов взе от ръцете на Щернгарт радиометъра и бавно се отправи към кратера на вулкана. Колкото повече се приближаваше към центъра на ямата, толкова по-плътно ставаше нивото на концентрация на газове и пара във въздуха. И толкова повече нажежена до бяло почва виждаше по пътя си. Земята изглеждаше неустойчива и сега Саша избираше по-предпазливо мястото, на което да стъпи при следващата си крачка. КТ-1 издържаше изпитанието прекрасно. Материята се оказа не само устойчива на високи температури, но и топлоизолираща. Температурата в самия костюм изобщо не се повиши. Единствено заради липсата на система за вентилация Саша непрекъснато се потеше, но не обръщаше внимание на такива дреболии.

От маранята най-сетне изплува тъй наречената вулканична тапа. Изобщо не беше от твърда почва, както си я представяше Белов, а от лепкава разтопена маса. Очертанията й се долавяха в гъстия замъглен въздух. Диаметърът й беше около десет метра. Разтопената маса беше жива, мърдаше, преливайки с всички цветове на дъгата, бълбукаше и съскаше.

„Огненото цвете — направи сравнение Белов, — също като в приказката.“

Саша постоя няколко секунди мълчаливо, съзерцавайки това чудо на природата, сетне включи датчика. Той отново показваше радиоактивна аномалия. Преди да си тръгне, Белов направи няколко снимки. Провървя му — тапата изведнъж засъска, от нея изригна струя пара, а след това се вдигна и стълб лава. Белов успя да натисне навреме копчето на фотоапарата. Получи се прекрасен кадър. В следващия миг обаче огненото цвете избълбука и се надигна във въздуха, а той едва успя да отскочи от мястото, където то изхвърли разтопена маса. Саша не дръзна да изкушава повече съдбата, обърна се и закрачи към Щернгарт, който го очакваше.

Ученият изгаряше от нетърпение:

— Е, какво има там, Александър?

— Фонит — отвърна лаконично Белов.

— Знаех си! — Осип Илич беше много възбуден. — Докато ви чаках, ето какво измислих. Интензивната радиационна аномалия най-вероятно е свързана с издигането на кисела магма, а това означава… а това означава, Саша… — Щернгарт не се решаваше да изрече докрай предположението си.

Белов внезапно осъзна:

— Това означава, че скоро ще има изригване… — довърши думите на Щернгарт.

Ученият кимна. И сякаш в потвърждение на това откритие зад гърбовете им се разнесе взрив. Стана точно на мястото, на което само преди няколко минути се намираше Белов.

Към небето се издигна стълб от пепел, камъни и газове, а след няколко мига върху Белов и Щернгарт се изсипа градушка от ситни камъчета.

— Дяволите да го вземат, Саша! — извика Осип Илич. — И това е само началото! Скоро тук ще настъпи ад!

Без да довършат разговора си, тръгнаха към стената на кратера. До въжената стълба, която водеше към повърхността на земята, имаше почти сто метра. Разстоянието не беше чак толкова голямо, ако ставаше дума за обичайните условия на земята. Можеше да се преодолее за две минути, без да се бърза, а пък спринтьорите биха го изминали за осем секунди, че и за по-малко. Но тук, в кратера на вулкана, стоте метра бяха равни на три километра, и то по неравна местност. Крачеха мъчително по нагорнището през неравностите и буците, заобикаляха препятствията и се стараеха да не стъпват върху нажежените камъни.

Екипировката на Щернгарт наистина не беше приспособена за такива високи температури. Ученият се задъхваше и вървеше, придвижвайки мъчително краката си.

Когато до въжената стълба оставаха около петдесетина метра, се разнесе бучене, което идваше някъде от дълбините на земята. Скоро почвата под краката им затрепери. Никога досега Белов не бе попадал в зоната на земетресение. За миг го скова страх пред проявата на тази мощ от страна на природата, на която никой и никакъв случай не биваше да се противопоставя, но Саша веднага мобилизира волята си, съсредоточи се и ускори крачка, доколкото беше възможно.

Подземните тласъци се засилиха, хълмът започна да се люлее, или поне на Белов и Щернгарт им се стори така. Саша погледна нагоре. Витя лежеше на ръба на кратера. Оттук, на двеста метра разстояние, главата му изглеждаше колкото грахово зърно. Злобин отчаяно махаше с ръце и призоваваше вулканолозите да се изкачат по-бързо.

Саша и Осип Илич бързаха и без неговите знаци. Когато до спасителното въже оставаха двайсетина метра, от мястото, на което се намираше тапата, с рев изригна стълб газ. Дъното на кратера внезапно се повдигна, а след това изведнъж се продъни в центъра и образува яма със стръмни склонове, която беше още по-дълбока от предишната.

Трусът отхвърли Белов и Щернгарт няколко метра назад. И двамата паднаха, но за щастие не върху острите камъни и не пострадаха особено. Ала все пак ударът беше чувствителен и Саша и Осип болезнено се разтресоха. Двамата се изправиха мъчително, помагайки си един на друг. Земята наоколо беше в пукнатини и ями. Отвсякъде се издигаха газ и пари.

Главата на Витя все още висеше над урвата. Лицето на Злобин не се виждаше, но и без това беше ясно, че началникът на сигурността е изплашен до смърт. Правеше отчаяни знаци и сочеше някъде зад гърба на Саша и Щернгарт. И двамата неволно се извърнаха… Белов усети как косата му настръхва. През мъгливата завеса видя, че огненото цвете, чиито корени се намираха дълбоко под земята, сега е разцъфнало. И вече не беше покрито с пепел, а представляваше плътна едноцветна нажежена маса и заемаше три пъти по-голяма площ отпреди. Вулканът изпускаше магма от недрата си, а тя излизаше на повърхността и запълваше кратера вече във вид на лава.

Новата опасност зареди Белов и Щернгарт с пъргавина. Двамата хукнаха към стената на кратера, без да подбират пътя.

„Още малко, още съвсем малко…“ — съвсем не на място, а може би тъкмо обратното, съвсем на място, се въртеше в главата на Саша мотивът от известната песен на Владимир Семьонович, която му вдъхваше смелост.

И точно „съвсем малко“ не достигна на Белов и Щернгарт да се доберат до спасителната въжена стълба. Дъното на кратера започна да изригва. На няколко места почти едновременно се разнесоха взривове, които напомняха избухвания на бомби с тротил, заложени в рудни изкопи. Земята също се издигна нагоре и зейна пред изследователите. От дъното на образувалата се яма изригна струя газ. Пътят към въжената стълба беше отрязан.

Саша и Щернгарт се спряха объркани. Посъветваха се и решиха да минат по заобиколен път. За миг от маранята над тях се показа главата на Витя. Щернгарт направи някакъв знак на Злобин, но не стана ясно дали той го разбра. Гъст облак дим покри небето и скри Злобин.

Вулканолозите тръгнаха надясно. Отново се движеха на разстояние един от друг, но се държаха взаимно под око. Изследователите не вървяха, а почти пълзяха по стръмния склон на ямата, като се хващаха за камъните и издатините.

Белов се придвижваше трудно. Щернгарт също се изкачваше мъчително. В слушалките на Саша се разнасяше хрипливото му накъсано дишане. Разговаряха малко и само от време на време си разменяха кратки фрази, за да се предупредят за някаква опасност. Всичко, което се случваше, изглеждаше нереално за Белов, сякаш участваше в снимките на фантастичен екшън с взривове, стрелби и стрелба с гранатомети. Покрай тях непрекъснато прелитаха със свистене парчета почва и ситни камъни, сякаш бяха сачми или откос от вулканичен пясък. В един момент близо до Белов падна цяла вулканична бомба с големина колкото кислороден балон. Тя се стовари с глух звук на земята и се посплеска, придобивайки форма на леко деформирана гигантска диня с накалена кора, образувана по време на полета.

През пукнатините на кората се виждаше огнената вътрешност на „динята“.

Щернгарт много си патеше от камъните, които го улучваха. В такива моменти Саша чуваше ругатните му в слушалките. На Белов обаче дребните парчета не причиняваха болка. Той беше неуязвим в своя КТ-1 от свръхустойчив материал.

Когато най-сетне се приближиха до стената на кратера, ново нещастие очакваше пътешествениците. В самата стена избухна взрив и към тях полетяха отломки от почвата. Белов успя да се скрие зад една канара, но Щернгарт се озова под летящите камъни. Един от тях, с големината на юмрук, го улучи в гърдите, събори го по гръб и камарата камъни веднага го покри.

Белов се хвърли да помогне на учения. И го направи тъкмо навреме. Стената започна да се руши на мястото, където стана взривът. Щернгарт лежеше неподвижно с неестествено извърната ръка. Саша нямаше време да проверява дали вулканологът е жив или не. Сграбчи го за раменете и го повлече встрани. С огромни усилия едва успя да примъкне тежкото тяло на Осип Илич на няколко метра, когато от стената се откъсна огромно парче скална маса и се стовари точно на мястото, където само преди миг се намираха изследователите.

Осип Илич помръдна и най-неочаквано отвори очи. В тях се четеше болка и мъка. Жив беше дяволът! Въздишка на облекчение се изтръгна от Белов.

— Какво стана? — разнесе се в слушалките слабият глас на учения.

— Подкоси ви камък, Осип Илич — рече Саша, стараеше се да говори бодро. — Но ще оцелеете, обещавам ви.

Белов приседна на един камък, за да си поеме дъх. В главата му се въртяха мрачни мисли.

„Вулканът се събуди, а промените, които стават в кратера, са само прелюдия към предстоящото истинско изригване — мислеше си той. — То може да стане още в този миг или след час, или след ден, или след два. Интересно дали пилотите ще успеят да ни вземат, преди да започне изригването?“

Щернгарт беше слаб. Хриптеше и дишаше трудно. Едва ли би могъл да стигне сам до въжената стълба. А Саша нямаше сили да го влачи дотам.

Белов свали от кръста на Щернгарт сигналния пистолет и стреля. Червената ракета с дълга опашка описа дъга и се разтвори в небето. Саша я проследи с поглед и не можа да сдържи радостния си възглас. Точно над тях, над урвата стърчеше главата на Витя. Беше същинска загадка как бе успял да се озове на мястото, където им беше най-необходим в момента. Саша не се впусна да я разгадава. Махна с ръка така, както би махнал кранист, подавайки командата „вдигай“. И моментално, сякаш с вълшебна пръчица, отгоре падна въжената стълба. Браво, Витя!

За няколко мига кратерът престана да се тресе, престанаха да трещят и взривовете. Настъпи затишие. Само плътната завеса от пара и газ напомняше за доскорошните изригвания. Трябваше да побързат, преди вулканът отново да им напомни за себе си. Витя нетърпеливо разклати въжената стълба. Саша го разбра. Довлече Щернгарт до стената на кратера. Осип Илич беше в съзнание, но прекалено отпаднал.

С всички сили обаче се стараеше да помогне на Белов, докато той го омотаваше във въжета, подготвяйки го за изкачването. Най-сетне Саша и Витя започнаха да издигат Осип Илич с помощта на специално приспособление. Мъчително, метър по метър, люлката с вулканолога се издигаше нагоре по склона, от време на време се удряше в стените. Изкачването продължи дълго, но в крайна сметка Щернгарт се озова горе. Щом дойде негов ред да се изкачва, Белов стигна върха на кратера без никакви произшествия.

— Извика ли вертолета по радиостанцията? — беше първият въпрос, който зададе, щом свали шлема от главата си.

Злобин беше блед като мъртвец, изглеждаше по-бял дори от тебешир.

— Извиках го, Саша, извиках го — почти заекваше той. — Умрях от страх заради вас. Помислих си: край, гушнаха босилека. Особено когато земята под краката ви се взриви. А като началник на службата ти за сигурност не спрях да се псувам на майка, задето те пуснах в този пъкъл.

— Откъде да знаем, че ще стане така? — измърмори Белов, докато сваляше димящите обувки с шипове на подметките от краката на Щернгарт.

— Изобщо… цялата тази дандания в кратера — не можеше да се успокои Витя, докато сваляше другата обувка на учения, — ми напомни за първата Чеченска война, когато стояхме в танка на площад „Минутка“…

— Стига си се правил на мемоарист — прекъсна го Белов. — По-добре ми кажи как се озова от тази страна на кратера.

Двамата продължиха да разсъбличат учения.

— Ами нали Осип Илич ми махна с ръка да вървя натам. Свалих въжената стълба от укреплението, преместих я тук и започнах да я закрепям — обясни Злобин. — А когато ти изстреля ракетата, вече бях готов. И ви пуснах другия край на въжената стълба.

— А-а… — проточи насмешливо Белов, — а пък аз без малко да реша, че си се научил да четеш мисли. Все едно толкова съм се изплашил, че съм пуснал телепатичен сигнал, стигнал чак до Марс.

Щом свалиха костюма на Щернгарт, те огледаха учения. За щастие нямаше счупвания, само изкълчване и силно натъртване. Върху гърдите на Осип Илич се виждаше огромна синина. Тук-там по тялото му също се забелязваха синини, но вече по-малки. Те бяха причинени от преките попадения на по-ситните камъни. Ученият бе изгубил съзнание от болезнения шок. За всеки случай му сложиха една обезболяваща инжекция, която намериха в аптечката.

Едва след като огледаха Щернгарт и му оказаха първа помощ, Белов се зае със себе си. С помощта на Витя свали и прегледа новия си костюм. КТ-1 бе издържал изпитанията с чест. По него нямаше нито разрез, нито дупка, нито драскотина. Никъде не се беше разтопил, нито пък бе изгорял. Е, значи смело можеха да подадат документи за патентоването на изобретението. А на изобретателите задължително щяха отпуснат премия. Но първо трябваше да се измъкнат от Бурен.

Вулканът заслужаваше името си. Моментното затишие приключи. Сякаш подслушал мислите на Белов, Бурен въздъхна недоволно и се разшава. В корема му нещо изръмжа и заклокочи, а сетне земята забуча и се разтресе…

— Е, сега вече се дръж, Витя! — викна Саша на Злобин, който наостри уши. — Започва се!

И наистина, вулканът изригна, а от кратера му се изтръгна стълб от газове, примесени с пясък и пепел.

— Мамицата ти! — изкрещя Злобин и неволно се наведе. — Пак се започва! И къде се дяна този шибан вертолет, по дяволите?

— Скоро ще дойде — отвърна му кратко Белов.

Ала не беше сигурен, че пилотите ще рискуват да тръгнат към върха на действащия вулкан. Оставаше му само да се надява на най-добрия вариант. А засега трябваше да се погрижат за безопасността си, доколкото могат. Саша се наведе и подхвана Щернгарт под мишниците.

— Хайде, Витя, помагай — разпореди се той. — Да се отдръпнем от кратера.

До стръмния склон на възвишението имаше около сто и петдесет метра. Белов и Злобин примъкнаха Щернгарт до ръба на върха, а сетне отидоха да вземат останалите неща. Почти цял час се занимаваха само с това. А през цялото време кратерът на вулкана бълбукаше като огромен котел, трещеше, а от време на време изригваше газове. За да се спасят от долитащите камъни и бомби, се скриха зад голяма канара.

А вертолетът все го нямаше и нямаше. Едва когато окончателно изгубиха надежда, че някога ще се махнат от Бурен, дългоочакваната точка се показа далеч в небето. С всяка изминала минута тя се увеличаваше все повече и повече и придобиваше очертания. Белов и Витя не бяха на себе си от радост. Злобин дори подскочи, стисна ръка в юмрук и разсече въздуха, сякаш искаше да каже: „Йес!“

Вертолетът се приближи. Оставаше само някакъв си половин километър, когато се разнесе взрив — най-мощният, откакто вулканолозите се бяха изкачили на Бурен. На повече от сто метра височина се издигна огнен стълб, посипа се дъжд от камъни, а около кратера се образува черен облак, който започна да се разстила в небето. Вероятно такъв ефект имаше подземният атомен взрив. От кратера изригна лава и започна да се стича по склона.

Но това не беше най-страшното. Далеч по-лошото бе, че вертолетът най-неочаквано направи завой и полетя встрани. Витя зяпна. А когато осъзна, че пилотите нямат намерение да ги вземат, направо се вбеси.

— А-а… Мръсници! Страхливци! — развика се той и се разпсува. — Гадове! — беснееше Злобин и заплашваше вертолета с юмрук. — Мизерници! Само за мангизи можете да бачкате! Лигльовци! Елате тук, де, елате, ще ви платя аз…

Ала Витя напразно обвиняваше пилотите. Вертолетът отново се появи, но от другата страна на вулкана. Огромната машина се приближи и леко и грациозно кацна близо до вулканолозите.

— Е, какво, дълго ли ни чакахте? — озъби се Тимофей, надничайки от вертолета, и скочи на земята. — Хайде, момчета, качвайте се!

Щернгарт малко по малко се съвземаше. Бледността му преминаваше, по бузите му се появи руменина. Белов, Витя и Серьожа го натовариха на вертолета и нахвърлиха вещите вътре. Докато траеше приготовлението, Сергей — вторият пилот, който седеше в кабината, за всеки случай не гасеше двигателя, за да могат да излетят във всеки момент. Той поздрави старите си познати, махна с ръка и дръпна към себе си лоста за управление. МИ-6 се издигна във въздуха, наклони се рязко на лявата си страна и полетя надалеч от вулкана. Екипажът и вулканолозите въздъхнаха с облекчение.

— Защо се върнахте обратно, когато вулканът изригна? — попита смутено Витя, тъй като изпитваше неудобство пред Белов заради това, че напразно руга пилотите.

— Ами облакът от вулкана полетя към нас — обясни добродушно Тимофей. — Върхът не се виждаше, затова заобиколихме Бурен, за да го приближим откъм страната, откъдето духаше вятърът.

— Пък аз си турих грях на душата и си помислих, че ни зарязвате — измърмори Витя.

Тимофей и Серьожа го погледнаха изненадано.

— Какви ги дрънкаш, Витя? — обиди се Сергей. — Че ние сме руснаци. Може да загинеш, но трябва да спасиш приятеля си! Не помниш ли съвета на Суворов? Щяхме да дойдем и по-рано, но възникна проблем с горивото. Мислехме, че когато тръгнем да ви вземем вечерта, ще заредим, но ни се наложи спешно да излетим, а човекът, който зарежда с гориво, го нямаше. Откъде да знаем, че на Бурен ни в клин, ни в ръкав ще му се прище да иде по голяма нужда? Тъй че мина доста време, докато намерим оня с горивото и докато заредим — завърши пилотът.

— Да, де, а пък ние… — Витя не успя да довърши.

Мощен взрив разтърси околността. Ударната вълна беше толкова силна, че вертолетът подскочи, направи завой и полетя на една страна. И започна да се накланя, губейки височина. Тимофей едва успя да се справи с управлението му. Направи маневра, изведе МИ-6 от опасното накланяне, след това изправи огромната машина и отново започна плавно да набира височина. Вулканолозите се съвзеха от уплахата и се лепнаха едновременно за стъклото.

А под тях ставаше нещо невъобразимо. От вулкана се разнасяше такъв грохот, сякаш земята всеки миг щеше да се пръсне по шевовете. Бурен бълваше на хиляди метри нагоре гъсти черни кълбета дим, пари и пепел и изхвърляше огромни нажежени камъни, които образуваха гигантски снопове искри. Струпаните над вулкана плътни тъмни облаци се разстилаха на всички страни и покриваха околността с мрак. В него непрекъснато проблясваха мълнии и трещяха гръмотевици. По склоновете на Бурен се стичаше огнен поток от клокочеща лава, която помиташе всичко по пътя си. Същински първобитен ад! Същинска еуфория на хаоса! Така е изглеждала Земята в ранния стадий на съществуването си.

За няколко секунди във вертолета се възцари мълчание, прекъсвано само от тежкото хрипливо дишане на Щернгарт. Най-сетне Тимофей наруши тишината:

— От толкова години съм тук, но за пръв път виждам Бурен да бълва така — изсумтя и не беше ясно дали му се възхищава, или го осъжда.

— Да-а… — проточи Витя и с вид на помъдрял от живота старец добави: — Най-важното в нашата вулканоложка работа е да избягаш навреме.

Никой не му възрази…