Александър Белов
Култ към огъня (42)

41.

Стигнаха до Емирствата, когато тъмнооранжевото слънце се скриваше зад хоризонта. Преминаха границата без проблеми. Никой не стреля по „Черния ястреб“ и никой не го преследва. Арабите не смееха да нападнат боен вертолет на американската авиация. Белов и Шмит разчитаха точно на това, когато отвлякоха машината. Пелтека зърна отдалеч познатите му места и се развика:

— Ето! Ето го двореца, виждате ли го? Гледайте направо по линията на прибоя.

В „Черния ястреб“ беше тясно заради мотоциклетите. Белов стоеше на колене до Пелтека и се вглеждаше в бялата линия от пяна, която разделяше жълтия бряг от изумруденото море. Далеч напред видя малък дворец от източна приказка, сякаш сглобен от цветен картон, и сръга радостно Пелтека с юмрук в ребрата.

— Прекрасно! — И нареди на Шмит: — Завий наляво! — Ще кацнем на няколко километра от брега, в пясъците, за да не ни забележат. През нощта ще отидем с моторите до двореца и ще се възползваме от фактора на изненадата.

Без да се обръща, Шмит му извика в отговор:

— Проблемът не е само в изненадата. Няма смисъл да издаваме истинската си цел на въоръжените сили на Емирствата!

Лайза, вече свалила найлоновия си комбинезон, гледаше равнодушно, с каменно изражение. Историята, в която сама се забърка, никак не й харесваше.

Когато навлязоха достатъчно навътре в пустинята, вертолетът внезапно пропадна надолу, но скоро отново набра височина.

— По дяволите! — изруга Шмит. — Има проблем с управлението.

И наистина, в следващия момент „Черният ястреб“ започна да вибрира и да губи височина. Люлееше се като консервена кутия, която пада от много високо. От ужас Белов, Лайза и Пелтека се вкопчиха в седалките. Шмит въртеше лоста за управление и се опитваше да изправи машината, но тя продължаваше да пада леко наклонена наляво като огромно ранено водно конче.

Дмитрий като по чудо успя да стабилизира в последния момент вертолета и той тупна тежко на корема си. Това донякъде смекчи удара им в земята. Шумът от мотора заглъхна, а перката се повъртя още малко по инерция и спря.

Пътниците бяха в шок. Известно време не смееха да помръднат, а ушите им бучаха от внезапно възцарилата се тишина. Най-сетне се пребориха с гаденето и слабостта и излязоха от „Черния ястреб“. Светът се люлееше пред очите им и заплашваше да се преобърне, затова Белов, Лайза, Шмит и Пелтека се натръшкаха по пясъка като пияни. Трябваха им няколко минути, за да се съвземат.

— По дяволите! — изруга Шмит — Сега разбирам какво е правил онзи негър във вертолета, оправял е системата за управление. Извадихме късмет, че летяхме ниско над земята. Пък и пясъкът смекчи кацането.

— Провървя ни, че и мотоциклетите не ни размазаха по стените — съгласи се Белов. Главата му бучеше, а всяка клетка от тялото му примираше от тъпа болка. Притисна слепоочия с пръсти, за да му поолекне поне малко. — Шмит — промълви — ти ще се заемеш с вертолета. Гледай да го поправиш на всяка цена. Нали все някак трябва да напуснем Емирствата. Лайза ще остане с теб, а ние с Пелтека ще отидем с моторите на гости на шейха.

Лайза още не се беше съвзела. Тя застана на колене и завъртя глава, сякаш се опитваше да се отърси от целия ужас на преживяното. Помогна й, но не особено. Американката се обърна по гръб, разпери ръце встрани и възрази, макар езикът да не й се подчиняваше особено:

— Не, аз ще дойда с вас!

— Това пък защо ще го правиш? — изсумтя Белов.

— Щом съм се захванала да ти помагам, трябва да стигна с тебе до края — усмихна се измъчено тя. — Не се опитвай да ме убеждаваш, че тук, в пустинята, до строшения вертолет ще се чувствам много по-добре, отколкото в двореца на шейха.

Тя имаше право и Саша не възрази. Компанията свали мотоциклетите от вертолета. И двата бяха в изправност и моментално запалиха. Японците не се изложиха. Белов яхна мотора и нагласи автомата в кожения колан от дясната си страна, за да му е под ръка. Лайза метна на гърба си раницата на Саша и се настани зад него. Пелтека закрепи за седалката раницата на Шмит и яхна другия мотоциклет.

— Ще се справите ли без мен? — попита Шмит, докато му подаваше другия автомат.

— Нямаме друг изход — отбеляза Белов и стисна ръката му. — Е, хайде, Дмитрий. Не тъгувай без нас! Ако има нещо, търси ме на мобилния.

Мотоциклетите забръмчаха. Саша форсира шумния мотор и потегли толкова рязко, че Лайза извика от изненада. Зад тях изрева мотоциклетът на Пелтека. Белов увеличи скоростта. Машината следваше управлението, както покорен кон — командите на ездача си.

Червеното кълбо на слънцето почти се бе скрило зад хоризонта. Потапяше се на запад в морето, което не се виждаше оттук и заедно с него гаснеха и помръкваха цветовете на природата. От жълт пясъкът се превърна в сив, а ултрамариненото небе стана бледосиньо. Само отблясъците на залеза върху розовите облачета съживяваха тук-там пейзажа. Още малко и щеше окончателно да се стъмни.

Пясъчните хълмове свършиха, а под гумите на мотоциклетите се заниза сравнително равна камениста почва, по която оскъдната растителност стърчеше тук-там на снопчета. Белов даде газ, мотоциклетът изръмжа и се понесе напред с бясна скорост. Пелтека не изоставаше от него.

Колко хубаво беше да се носиш не по асфалтираното шосе, а из безкрайната равна като повърхност на маса пустиня, а щом пожелаеш, да завиеш накъдето си щеш! Беше несравнимо, възхитително чувство за свобода, дори не за свобода!

Лайза седеше, прегърнала Белов през кръста, притиснала буза до силния му мускулест гръб. От възторг, от щастие и от радост й се виеше свят. Възторг заради бясната скорост, щастие, понеже беше до любимия си мъж, а радост, защото още бяха живи… Все пак въпреки всичките си недостатъци животът беше прекрасен.

Пътуваха дълго, най-сетне в далечината се появиха очертанията на двореца на шейха. Белов намали скоростта и пусна Пелтека пред себе си. Сега беше негов ред да върви отпред, за да му показва пътя към мястото, откъдето най-лесно да се промъкнат на територията на двореца. Пелтека задмина мотоциклета на Белов и зави надясно към задния двор на резиденцията на Ал Азиз.

Скоро се очерта оазис, появи се и растителност — трева, храсти и палми. Релефът също се промени и се наложи да намалят скоростта, за да не попаднат в яма и да не се преобърнат. След малко Пелтека спря. Саша го последва. До двореца на шейха оставаше малко повече от километър.

— Н-нататък ще продължим пеша — обяви младежът. Изключи мотора и слезе от мотоциклета. — Защото т-току-виж охраната чула бръмченето на моторите и в-вдигнала шум.

Белов и Лайза също слязоха от мотоциклета. От дългото седене в една и съща поза краката им бяха изтръпнали. Мъжете и момичето се поразходиха малко, та да се поразтъпчат. После замаскираха мотоциклетите и тръгнаха към двореца.

След десетина минути се спуснаха в низина, обрасла с рядка, суха и безцветна трева. На отсрещната й страна се издигаше високата назъбена стена, която заобикаляше резиденцията и над която стърчаха върховете на палми. Та това беше същинска крепост! От морето внезапно задуха вятър, палмите като по заповед се наклониха към неканените гости и на Лайза й се стори, че така изразяваха недоволството си от нахлуването им тук. Момичето настръхна.

Изгрялата луна обля със загадъчна сребриста светлина зъбците, арките и другите архитектурни излишества по стената. Изглеждаше непристъпна.

— Ще продължим нататък без теб — обясни Белов. — Не можеш да преминеш през стената. Тръгни надолу покрай зоната и чакай на брега на залива пред двореца. Ще се срещнем там, след като всичко свърши. Ако дотогава Шмит успее да поправи вертолета, ще дойде да ни вземе оттук. А ако не успее, ще се наложи да отидем при него с мотоциклетите.

Лайза също осъзнаваше, че няма да се справи с такова препятствие като тази стена:

— Добре. Мога ли да помогна с нещо?

Белов искрено съчувстваше на Лайза, защото тя изглеждаше съсипана и едва се държеше на краката си. Прегърна я, целуна я по бузата и й пошепна:

— Не съм сигурен, но за всеки случай не се отдалечавай, докато с Пелтека прескачаме стената.

Тя потърка нос в небръснатата му буза. Сърцето й се сви, навярно от вълненията, които преживя през отминалия ден, а може би от предчувствието, че вижда Саша за последен път в живота си. Лайза го помоли да се пази и да не рискува напразно.

— Аха, значи все пак се притесняваш! — пошегува се той, тъй като си спомни как неотдавна в ресторантчето в подножието на вулкана Санта Негро тя твърдеше, че не се е тревожила за него, докато е бил в кратера на вулкана.

— Разбира се, че се притеснявам — призна Лайза, без да се смущава. — Страшно се притеснявам.

Обгърна врата на Белов с ръце и устните им се сляха в дълга целувка.

Пелтека деликатно се отдръпна встрани и се направи, че изобщо не ги забелязва. Всъщност влюбените не виждаха нищо наоколо, включително Пелтека, и ако в този момент стената рухнеше, нямаше да обърнат внимание дори на нея. Въпреки това се наложи да прекъснат целувката си, защото беше време да действат. Разделиха се, опиянени от устните си всеки от тях усещаше какво изпитва другият към него — любов, нежност и желание.

— Е, хайде, гълъбчета, не се ли нацелувахте вече? — наруши идилията им Пелтека. — После ще си довършите! — добави иронично.

Белов хвана Лайза за раменете, обърна я и я побутна в посоката, накъдето трябваше да тръгне. Тя неуверено закрачи покрай стената, която се издигаше нагоре, гладка и равна. Беше висока, за да видят горния й край, трябваше да отметнат глави назад. Белов помоли Пелтека да свали раницата му. В нея имаше разни неща от алпинисткото оборудване, което двамата с Щернгарт бяха използвали, когато слизаха в кратера на вулкана Санта Негро.

Саша извади от раницата кълбо здрав капронов канап с котки в единия край. Завъртя котките във въздуха и ги метна нагоре. Стоманеният паяк се издигна във висините, прелетя през стената и изчезна. Белов дръпна канапа. Котките изскърцаха от другата страна на стената, не се закачиха за нищо и паднаха на земята. Той отново преметна приспособлението през стената и отново не го закачи за нищо.

Едва на четвъртия опит една от куките се впи в ръба на стената. Саша дръпна канапа и установи, че се е захванал здраво.

Преметна раницата си през рамо и започна уверено да се изкачва, стъпвайки от крак на крак по отвесната стена. Когато стигна върха й, седна отгоре и махна с ръка на Пелтека. След минута той се озова до него. Закрепиха котките от външната страна на стената и все така чевръсто се спуснаха долу.

В покоите на Ал Азиз цареше тишина, дори ветрецът вече не поклащаше клонките на палмите. Дворецът спеше. Белов и Пелтека се освободиха от алпинисткото си оборудване и тръгнаха към вътрешността на резиденцията.

Минаха през портокалова горичка, а когато излязоха от нея, някакъв шпаньол се втурна към тях с лай. Белов насочи автомата, но Пелтека вдигна показалец нагоре. Когато кучето стигна до младежа, спря да лае и замаха дружелюбно с опашка. Пелтека го погали по врата и пошепна на Белов:

— С този пес се познаваме. Тук всички кучета са ми приятели.

Любовта на младежа към кучетата беше новина за Белов. Саша направо обожаваше животните, особено кучетата. Беше запазил обичта си към тях още от времето, когато служеше на границата. Това куче също беше красиво, разбира се, за своята категория. Саша клекна пред него и прегърна главата му. То изръмжа, но веднага се успокои.

Белов имаше обаяние, заради което не само хората, но и животните му се подчиняваха. Погали кучето по главата, сетне стисна врата му и го пусна. Продължиха нататък. Кучето тичаше до тях и поглеждаше предано към Пелтека.

Наближиха малка едноетажна постройка, която в сравнение с извисяващия се наблизо дворец на шейха изглеждаше доста невзрачна. Но въпреки това беше построена солидно и здраво. В стената й имаше два малки прозореца. И двата бяха тъмни. Белов и Пелтека се приближиха до постройката, спряха пред прозореца и се ослушаха. Вътре беше тихо. Пелтека дръпна вратата към себе си и се промъкна вътре. Белов го последва.

В помещението се носеше силна миризма на мъжка пот и цигари. Някой кротичко похъркваше, а друг стенеше насън.

— Спите ли, браточки? — подвикна тихичко Загорняков.

Един от мъжете започна да се върти на пода под прозореца и промърмори сънено на руски:

— Човек няма мира от тези поганци нито денем, нито нощем. — И попита на развален арабски: — Какво искаш?

Загорняков позна гласа.

— Аз съм, Гоблин, П-пелтека — прошепна.

Няколко души веднага се размърдаха върху постелките и седнаха едновременно.

— Пелтек? — развикаха се те. — Откъде се взе?

— Тихо, тихо. Д-дълго е за разказване — секна ентусиазма им. — И четиримата ли сте т-тук?

— И четиримата, къде ще се денем от тази арабска подводница? — потвърди Мориарти. — Защо питаш?

Пелтека седна на постелката до тях.

— Тук съм неоф-фициално. Засега никой не бива да знае, че с-съм дошъл. Тъй че не палете л-лампите.

— Добре — рече в тъмното Глигана. Бившият престъпен бос седна на постелката и се вторачи в тъмнината. — А кой е този с теб?

— Белов. Чувал ли си за него? — пошегува се Пелтека.

— Белов ли?! — възкликнаха едновременно стъписаните затворници.

— А Белов как се е озовал тук? — учуди се Гоблин. — Нали остана в Красносибирск?

— Синът ми е тук — застана Саша в средата на стаята, осветена от лунния лъч. — Дойдох да си го взема.

— А-а, сигурно е онова момченце — предположи Мориарти, — което се разхожда със Садик.

— Точно така — потвърди Глигана. — Надя ми каза, че синът на Белов е тук.

Грот си траеше. Нямаше с какво да се похвали. Той беше докарал с измама момченцето от Англия в двореца на шейха. Щеше да е глупаво от негова страна да си признае подлата постъпка.

Но Белов не беше дошъл тук, за да обвинява някого в нещо, а за да помоли руснаците за подкрепа.

— Добре, момчета — рече, — да забравим миналото. Ще ми помогнете ли да спася момчето си?

В стаята се възцари тишина. Браточките обмисляха последствията от въстанието, към което ги тласкаше. От една страна, тази работа беше безнадеждна, но, от друга страна, опитът показваше, че Саша Белов не гори в огън и не потъва във вода. Имаше смисъл да се присъединят към него. Можеше пък да успее да ги измъкне от арабското змийско гнездо.

— Това е все едно да щурмуваш двореца на Амин — изрази съмнение Грот, който беше най-съобразителният сред престъпниците. — Имам уместен въпрос: с какво ще стреляме?

— Разполагаме с два автомата — щракна със затвора Белов. — А наблизо ни чака боен вертолет с пилот на борда. Тъй че ако стане нещо, ще ни подкрепи от въздуха с огън.

Бившите затворници се засмяха, понеже решиха, че блъфира.

— Стига с тези номера — изгрухтя недоверчиво Глигана. — Намерил време за шегички.

— Не, пичове, истина е! — подкрепи Пелтека Саша. — От-ткраднахме вертолета от ам-мериканската база. Оставихме го в п-пустинята. Ще се приберем вкъщи с него.

— Ама вие сериозно ли говорите? — възкликна Грот.

— Мамка му, не ни е до шеги, браточки — ядоса се Белов. — Въпросът е на живот и смърт. С мен ли сте или не?

Този път затворниците не мислиха дълго. Вече знаеха приблизително къде се намира сейфът и бяха готови да го отворят и да избягат със съкровищата на шейха. И в този момент най-изненадващо и внезапно като дяволче от табакера се появи Белов с вертолет, с който да избягат от Емирствата след набега. Че кой глупак би отказал такова предложение?

— Става, с теб сме — отвърна от името на всички Глигана. — Само че трябва да намерим Холмогорова. Тя знае къде точно крият момченцето. — Той стана и започна бързо да се облича.

Ислямските пленници последваха примера му. След няколко минути отрядът от шестима мъже беше готов за бой. Когато се канеха да излязат от стаята, Грот попита:

— Не мога да разбера каква е тази миризма тук? Мирише на гнилоч.

Пелтека помириса униформеното си яке на боклукчия и виновно рече:

— М-може ние да миришем? Понеже в-влязохме във в-военната база с боклукчийския камион.

— Точно на това мирише! — възкликна Грот като човек, който дълго е търсил отговор на измъчващия го въпрос и най-сетне всичко му е станало ясно. — Смърдите от километър, и то по-лошо, отколкото Глигана смърди на оборски тор!

— Ей! — кипна веднага Глигана. — Какво си просиш сега? Да ти фрасна един по муцуната, така ли?

— Стига, де, стига, пошегувах се — засмя се Грот и побутна конкурента си към вратата.

 

 

Напуснаха къщичката един подир друг. На обляния от лунна светлина външен двор ги чакаше жадното за общуване куче. То се хвърли към Пелтека и започна да скимти от радост. Той тихичко се засмя и отблъсна кучето, което го лизна по лицето.

— Махни се, куче, сега не ми е до теб.

Но животното не го послуша и докато вървяха по сенчестата страна на двора към изхода, все се мотаеше из краката им. Основната сграда представляваше масивен четириъгълник с вътрешен двор, заобиколен от няколко арки. Но можеше да се мине само през една от тях — през най-ниската, и да се стигне до вътрешния двор, който в средата имаше огромен басейн. Водата в него беше осветена отдолу и се поклащаше като разтопено сребро.

Белов се шмугна безшумно под кънтящия свод и само след няколко секунди предпазливо надникна в двора. От другата страна на басейна се разхождаше един охранител — млад арабин в дълга бяла роба с преметнат през врата автомат. Самият двор не беше осветен от лампи, но луната пръскаше достатъчно светлина и Саша можеше да стигне незабелязано до часовоя.

— Още четирима с калашници дежурят на входа — пошепна му Глигана отзад. — А Садик лично пази шейха през нощта. Ако вдигнем шум, със сигурност ще се появят двайсетина гвардейци.

— Значи ще действаме по подходящия начин, без да вдигаме шум — отвърна му също така тихо Белов. — Трябва да му отвлечем вниманието.

Но как? Той се обърна. Пелтека продължаваше да си играе с кучето. Песът очевидно се бе привързал към него и сега не можеше да се му се нарадва — хилавото мъжле с очила, завързани с ластик на тила му, гледаше с умиление кучето.

— Ей, Пелтек, доведи кучето тук — прошепна Белов. — Но му стисни муцуната с ръка, за да не се разлае. — Той погали шпаньола по главата: — Доброто ми кученце, умничкото ми, извинявай, братко, няма да те заболи…

Саша издебна подходящ момент, когато охранителят се беше обърнал с гръб към тях, сграбчи с две ръце кучето, завъртя го във въздуха и го метна отвисоко в басейна. Песът, който не очакваше такъв развой на събитията, от изненада излая едва когато вече падаше във водата. Охранителят реагира на плясъка и хукна презглава край басейна към мястото, където падна неидентифицираният обект.

Арабинът съвсем се сащиса, когато видя любимецът на шейха благополучно да изплува на повърхността. Пусна в басейна ремъка на автомата и започна да помага на кучето да излезе от водата. След секунда то вече се отръскваше, разпръсквайки около себе си хиляди ситни като прах капчици.

Сега охранителят бе обърнат с лице към Белов съвсем близо, на около четири метра. Нямаше какво повече да се чака. След миг неминуемо щеше да види хората, стаени край арката. От нисък старт, сякаш се засилваше за бягане на сто метра, Саша рязко се втурна напред, но обиденото куче, реагира веднага на шума, който вдигна, и силно залая.

Но той вече беше развил такава скорост, че можеше да го спре само куршум. Ударът му с глава улучи арабина в корема. Той се преви надве и прелетя два метра назад, преди да се озове във водата на същото място, където преди няколко минути цапаше с лапи шпаньолът. Но докато летеше, охранителят успя да натисне спусъка. Трясъкът на автоматичната стрелба разкъса нощната тишина…

 

 

Садик дремеше в малка стаичка близо до покоите на шейха. Телохранителят на Ал Азиз лягаше рано и ставаше рано. Никога не се разделяше с колта си, а най-много на крачка от него на стената винаги беше подпрян калашник с двоен пълнител. Стрелбата и ударите на куршумите по стената накараха Садик да скочи от леглото. Какво ставаше тук? През дългите години, откакто работеше при шейха, за пръв път чуваше изстрели в двореца.

Той се облече набързо и скочи през отворения прозорец в дългата галерия на вътрешния двор. Долу светеше. Покрай стената към входа за покоите на господаря му тичаха въоръжени хора, зад тях се давеше от лай любимият шпаньол на шейха, а охранителят, вместо да изпълнява задълженията си, плуваше в басейна! Кой и защо бе решил да щурмува двореца?

В този момент видя как от стената се отдели хилав човечец и хукна след непознатите. Садик не се забави. Дръпна затвора на автомата, прицели се и натисна спусъка. Краткият откос попадна точно в целта. Злосторникът сякаш се натъкна на невидима стена и се строполи върху плочките на двора.

Садик хукна към края на галерията, която заобикаляше втория етаж, зави във вътрешния коридор, слезе долу по стълбите и се озова зад нападателите…

 

 

Входната врата не можеше да се отвори. Бравата беше здрава и макар че Белов, Глигана, Грот, Гоблин и Пелтека се опитваха да я разбият, тя не поддаваше.

— Я да опитам аз! Отстъпете назад — изкомандва Белов и когато затворниците се отместиха, използва автомата като перфоратор. С един-единствен изстрел изби бравата на врата, след още няколко яки ритника тя се отвори. В същия миг зад тях се разнесе стрелба с автомат.

Нападателите хукнаха напред и се пръснаха из антрето. Раненият Гоблин заби нос в осеяния с трески под. Агонизираше, легнал по гръб, и размахваше хаотично крака и ръце, сякаш беше преобърната костенурка.

Затворниците, които се скриха зад мраморните колони, наблюдаваха със стиснати зъби как приятелят им умира. Уви, не можеха да му помогнат с нищо. Той с хриптене се изпъна в цял ръст, сетне се отпусна и притихна. За Глигана и Грот загубата беше тежка, тъй като точно Гоблин беше ловецът на мечки и без него те нямаше да отворят сейфа със съкровищата.

Ала двамата нямаха път назад и, като се надяваха на чудо, решиха на всяка цена да стигнат до сейфа. На двора също се чуваха изстрели — охраната се бе свестила и започваше да стреля с всички оръжия, с които разполагаше. Белов и отрядът му се оказаха притиснати от две страни в антрето.