Александър Белов
Култ към огъня (4)

3.

Веднъж, преди една година, Белов пристигна в Красносибирск от Камчатка с вечерния полет. Къде ли не се озоваваше директорът на комбината за алуминий заради служебните си задължения! Виктор Злобин, Арсений Степанович Власов и доктор Уотсън очакваха Александър на летището.

Когато Саша излезе от сградата на летището с дългия си черен шлифер и дипломатическото си куфарче в ръка, тутакси се озова в обятията на Степанич и Доктора. Но Виктор Злобин не се впусна да фамилиарничи с Белов, макар да се радваше, че го вижда. За зло или за добро той беше подчинен на директора на комбината и спазваше дистанция.

Злобин стисна силно ръката на Саша и каза с басовия си глас:

— Добре дошъл, Александър Николаевич!

Белов потупа по рамото началника на службата си за сигурност.

— Здрасти, Витя! — И му подаде дипломатическото си куфарче. След това огледа усмихнато приятелите си. — Цялата компания с изключение на Фьодор е налице!

— Нали знаеш — намеси се доктор Уотсън, — че на Фьодор му се разхлопа дъската с този негов приют за клошари. Сега не му е до нас. Намерил някакви скитници и разправя, че уж били големи учени, които се пропили. Та сега ги дундурка и ги вкарва в правия път.

— Няма лошо — кимна в знак на одобрение Белов. — Ще ида да го видя какво прави. — Той погледна към Власов. — Степанич, как вървят нещата със „Сибирски козунак“?

— Вървят, Саша, вървят! — подсмихна се Арсений Степанович. — Никой не е по-голям от хляба, закъде сме без него в Русия? Че ние сме прочути с това колко много хляб ядем!

— А какво става с „Балсама на Вонсовски“? — премести поглед към Уотсън Белов.

Въпросът беше болезнен. Докторът разпери ръце.

— Положението е същото. Още не съм получил патент. — Докторът беше професионалист. Затова веднага забеляза драскотината на врата на Александър и се поинтересува: — Какво е това?

— Нищо — махна с ръка Белов. — Дреболия. Имах свободен ден, катерих се по планините в Камчатка и малко се поодрасках.

Заваля. Хората, които минаваха покрай тях, се разбързаха и започнаха да разтварят чадъри. Компанията се втурна към автомобила на Степанич и се настани в купето под шума на барабанящите по фургона капки. Степанич запали бавно двигателя, форсира няколко пъти на място и потегли.

— Значи продължаваш да се катериш по вулканите, Александър Николаевич — измърмори Витя, когато автомобилът зави и безшумно се отдалечи от летището. — Нямаш си друга работа.

И наистина, напоследък Белов си имаше хоби. Той колекционираше вулкани или по-точно, спускането в тях.

— Нищо не разбираш, Витя — изсумтя Саша. — Вулканите са стара моя мечта. Още от дете исках да стана геолог, мечтаех да проучвам вулканите, но не успях, защото съдбата ме тласна в друга посока. За сметка на това сега мога да запълвам свободното си време с любимото си занимание.

— Че какво интересно има във вулканите? — учуди се Злобин. — Само тровят въздуха и замърсяват атмосферата.

— Има екстремни усещания. Това е като наркотик.

Началникът на службата за сигурност на Красносибирския комбинат за алуминий не споделяше гледната точка на началника си. На лицето му се изписа вежливо, но снизходително изражение.

— Явно не си романтик, Витя! — укори го Белов. — Вулканите са страхотно нещо! Винаги съм мечтал да отида на Еоловите острови в Средиземноморието. — Александър се въодушеви и се обърна към цялата компания: — Еол е богът на вятъра. Представяте ли си, момчета, една малка дъга от острови насред лазурното море, а на тях — два вулкана. Единият е Стромболи, а другият — Вулкано. Стромболи постоянно изригва на всеки двайсет минути, само си помислете, така е още от хиляда и петстотната година преди нашата ера! Цяла Европа вече е ходила там освен мен.

Степанич завъртя рязко волана, задминавайки внезапно спряла пред фургона кола, изпсува и каза:

— Още си млад, Саша. Ще имаш време да идеш на щастливите си острови.

— Разбира се, че ще ида! — отвърна въодушевено Белов. — И на други места ще ида. На земята има страшно много вулкани. Те имат свои тайни и загадки. Ето! — Взе от Злобин дипломатическото си куфарче, отвори го и извади една красиво оформена книга. — „Огнището на Хефест“. Познавам учен на име Осип Илич Щернгарт, който е написал тази книга за вулканите. Много е интересна. Ако някой иска, мога да му я дам да я прочете.

Уви, не се намериха желаещи да се запознаят с „Огнището на Хефест“.

— Ама вие нищо не разбирате от този живот! — засмя се Белов. — Както човек изпитва опиянение от боя, така може да изпита възторг и от това да застане на ръба на кратера на вулкана. Вървете на майната си, еснафи такива! Живеете като слепи червеи и никой нито ще напише приказка, нито ще изпее песен за вас.

Той отвори книгата и за пореден път започна да разглежда прекрасните илюстрации от любимото си четиво.