Александър Белов
Култ към огъня (11)

10.

Желязната врата на килията, в която лежеше Надя Холмогорова, се отвори със скърцане. Дебелата надзирателка надникна в помещението и тихо каза:

— Надия, излез!

Служителката на затвора все не можеше да изрече името й. Холмогорова не й се сърдеше. Тя беше щастлива поне за няколко минути да се измъкне от тази проклета гробница, в която бе започнала да развива клаустрофобия. Тук нарочно държаха жените в помещения без прозорци и врати, та да не би някой неканен мъж случайно да зърне онова, което не биваше да вижда.

Този път вървяха дълго по някакви непознати за Холмогорова коридори. „Къде ли ме водят? — чудеше се Наденка. — Може би в друг затвор? Или в друга килия? Или на съд? Или направо пред божия съд, в смисъл, на разстрел?“ — прехвърляше тя наум всички възможни варианти за развоя на събитията.

Никога досега не я бяха отвеждали толкова далеч в затвора. Неизвестността я плашеше и тревожеше. Но кой знае защо Надежда предусещаше, че повече няма да се върне в килията си. Мнението й още повече се затвърди, когато й върнаха дрехите, с които беше пристигнала от Красносибирск.

Докато Надежда се преобличаше под зоркия поглед на надзирателката, в главата й се роди едно палаво предположение, от който сърцето й замря: „Ами ако наистина е така…“ Ала Холмогорова пропъди тази мисъл, за да не си създава напразни илюзии.

Въпреки това, колкото и да се подготвяше за най-лошото, за радост на Надежда се случи точно онова, което си помисли.

В стаичката, където я заведе надзирателката, седеше Садик — представителят и най-довереното лице на негово височество шейх Абдул ал Азиз.

— Ти ли си, Садик? — сдържайки радостта си, зададе глупав въпрос Холмогорова, сякаш в кожата на Садик би могъл да се всели някой друг.

— Аз съм, Надежда, аз съм — заяви на добър английски арабинът. Беше смугъл, едър каяк, който изпълняваше ролята на телохранител на шейха. — Приготви се, отиваме си вкъщи.

Жената изхвърча през портала на затвора като птичка. Но повярва в щастливото си избавление едва когато се озова в джипа на Садик.

— Как успя да ме измъкнеш, Садик? — чуруликаше тя, докато се въртеше на задната седалка и непрекъснато надничаше ту през единия, ту през другия прозорец. Зад стъклата започваше щастливият свободен живот, към който Холмогорова толкова се стремеше, след като няколко месеца се измъчваше в задушната зловонна килия.

— Шейхът те откупи — обясни й през смях той. — Цяла камара долари изсипа. Надя, облечи си друга рокля, нося ти една. В чантата е. Защото нали знаеш…

Холмогорова наистина знаеше. Законът в Абу Даби, накъдето очевидно бяха поели, понеже владенията на шейха Ал Азиз се намираха там, не разрешаваше да се появяваш с голи китки и глезени. В противен случай… Не, да пази господ, Надя не искаше повече да влиза в затвора. Никога в живота си, по-добре да умре! Холмогорова извади от чантата дълга рокля от камилска вълна и я облече върху дрехите си.

Прекосиха границата на Абу Даби, преминаха като вихър по шосето покрай пясъчната брегова ивица и навлязоха в голям за тукашните мащаби град.

За повечето хора Емирствата се асоциират с пустиня, камилски тръни, дюни и сините води на Персийския залив. Но това не е цялата истина, а само част от нея. Там има много благоустроени градове, където съвременността прекрасно се съчетава с историята.

Погледнат от широката крайбрежна улица, градът, из който се движеха, страшно приличаше на Манхатън с неговите небостъргачи. А самата дълга и грижливо поддържана крайбрежна улица със зелените й тревни площи, уютни кафенета и красиви стълбища беше истинско райско кътче.

Най-сетне те прекосиха границата на оазиса, който от няколко столетия принадлежеше на семейството на шейх Ал Азиз. След още петнайсет минути Надежда зърна високата назъбена стена с кулите на минаретата, която заобикаляше двореца, построен сякаш от могъщия джин от приказката за Аладин и вълшебната лампа.

Садик се приближи до овалната арка на портала, над който през Средновековието е висял камшик — символ на абсолютната власт на монарха. Двама охранители поздравиха почтително Садик и спътницата му. Джипът навлезе на територията на резиденцията.

Освен обичайните, покрити с асфалт пътища, към двореца на шейха водеха павирани пътеки, прокарани през тревните площи, по които тук-там стърчаха палми. Садик откара Надежда до женския сектор на къщата, който се намираше в дясното крило на основната сграда и чийто вход бе забранен за всички мъже с изключение на самия господар. Предаде я на една млада жена, закрила лицето си с крайчеца на наметнатата й на главата кърпа. Тя заведе Холмогорова до покоите й.

Преди Надежда живееше в двореца на шейха и затова изобщо не беше изненадана от реда, който цареше тук. Най-сетне отново щеше да живее нормално! Обиколи тичешком стаите, вдъхвайки благовонния аромат, с който бяха опушили помещенията преди пристигането й. Обзавеждането на покоите й беше някаква смесица от Изтока и Запада.

В спалнята имаше разкошно италианско легло с балдахин. Друга стая беше застлана с килими, върху които бяха разхвърлени възглавници; в трета всичко беше като в Европа — маса, столове, фотьойли и система за домашно кино; в банята бяха монтирани тоалетна чиния, биде и джакузи.

Макар животът в златната клетка на шейха да беше скучен и еднообразен, Наденка беше щастлива да се върне към него. Сега вече нямаше никакви амбиции. Сега, но не и преди да попадне в затвора… О, преди да попадне в затвора, тя мечтаеше да излезе на свобода при богатия живот, при скъпите хотели и ресторанти, при разходките с яхти, при компаниите на интересни млади хора. Само едно й пречеше да осъществи мечтата си — липсата на пари.

Надежда дълго търсеше начин да забогатее за сметка на шейха. И веднъж й падна такава възможност. Шейхът й предложи да открадне от Русия и да докара в Емирствата племенника на Белов. Момчето се оказа внук на шейха, а самият шейх по женска линия беше роднина на краля на Саудитска Арабия. Абдул Ал Азиз бе решил, когато Альошка-Али порасне, да го превърне в свой съгледвач в съседното могъщо кралство.

Срещу отвличането шейхът обеща на Холмогорова огромно възнаграждение, свобода и къща на брега на Персийския залив. Уви, Наденка не оправда надеждите на Ал Азиз и дори провали операцията. Проклет да е Белов, който не й позволи да отвлече момчето.