Александър Белов
Култ към огъня (27)

26.

Шмит излезе от колата и тръгна към портала на интерната. Вчера вечерта му се обади директорката. Тя издирваше Иван и се надяваше, че Дмитрий знае нещо за изчезването на момчето. Днес сутринта Шмит сам се обади в интерната. До този момент момчето го нямаше. Съобщиха на Дмитрий, че полицията прави разследване в интерната и няма да е лошо той да дойде и да даде някакви показания.

Портиерът на интерната, който го познаваше от предишните му посещения, излезе иззад стъклената преграда на будката и поздрави посетителя. Вече знаеше за случилото се и затова се държеше с него подчертано любезно и внимателно, както изискваше ситуацията.

— Да, сър! Слушам ви, сър! — угодничеше мъжът на средна възраст с пищни мустаци, който приличаше на портиер в ресторант, още преди Шмит да е задал въпроса си.

— Вие ли бяхте дежурен в интерната вчера? — попита Дмитрий и спря до портала.

— Не, сър — преви се портиерът в сервилна поза. — Вчера на смяна беше Бриан. Да му предам ли нещо?

— Бих искал да си поговоря с него — отвърна Шмит. — Къде мога да го намеря?

Портиерът каза адреса на Бриан, Шмит благодари на мъжа и влезе на територията на интерната.

Госпожа Уинстън го посрещна с трагичен израз на лицето, а в отговор на поздрава му поклати тъжно глава.

— Добър ден, сър, моля, седнете. — А когато Шмит се настани на стола, започна да се оправдава: — О, това е много тъжен случай, сър, и той слага петно върху репутацията на нашето учебно заведение. Ще направим всичко, което е по силите ни, за да открием момчето. Но вие също трябва да ни помогнете в издирването. Кажете, Иван споменавал ли е, че се кани да замине с някого?

— Не — изненада се Шмит. — Какво имате предвид?

— Знаете ли, сър — поколеба се директорката, прехвърляйки наум дали си струва да посвещава Дмитрий във всички обстоятелства по случая. Реши, че след като той е близък познат на родителите на момчето, значи си струва да го направи, и продължи: — Вчера сутринта в училището дойде мъж на около трийсет и пет години. Представи се за познат на бащата на момчето и се видя с Иван. А в пет часа вечерта Белов е излязъл от интерната и повече не се върна. Ние свързваме изчезването на Иван с появата на този мъж в училището.

— Как се казваше той?

— Едлин. Леонид Едлин. Твърдеше, че е англичанин, но акцентът му подсказваше, че е чужденец. Стори ми се, че е руснак.

— Проверихте ли документите му?

На лицето на госпожа Уинстън се появи виновна усмивка:

— Уви, не, сър. Това е мой пропуск. Занапред ще проверяваме документите на всички посетители.

„Видяла е, че онзи тип е подозрителен, но въпреки това му е позволила да се срещне с момчето“ — възмути се Шмит, но не изказа претенциите си на глас. Каква полза имаше от това, все едно, нищо не можеше да поправи.

— Как изглеждаше той? — зададе поредния си въпрос Дмитрий и за да оправдае изключителния си интерес към подозрителната личност, заяви: — Познавам добре кръгът познати на родителите на Иван. Може би вашето описание ще съвпадне с някого от тях.

Директорката кимна с разбиране:

— Беше нисък и набит. Имаше къс прав нос и моряшка брадичка. Видът му будеше доверие, беше облечен сносно. Не видях очите му, защото носеше с очила. Носеше костюм и жилетка от „Диор“, бяла риза и вратовръзка.

Шмит помисли няколко секунди, прехвърляйки наум на кого от обкръжението на Саша или Олга може да съответства това описание, но не откри подходяща кандидатура.

— Не, за съжаление не се сещам — рече. — Кажете, моля ви, Иван взел ли е със себе си някакви вещи.

— Само цигулката.

Той се вторачи в известна само на него точка в пространството, докато обмисляше нещо, и промълви сякаш на себе си:

— За Иван целият смисъл на живота е цигулката. Щом я е взел със себе си, значи няма намерение да се връща в интерната. — Погледна директорката. — Трябва да тръгвам, госпожо Уинстън. Ще поддържаме връзка помежду си за развоя на събитията.

— Един момент, сър! — Директорката взе една визитка от бюрото и я подаде на Дмитрий. — Полицаите не ви дочакаха. Помолиха да се отбиете в участъка. Адресът, на който трябва да отидете, и името на инспектора са на визитната картичка.

Шмит взе простичко оформения картонен правоъгълник, сложи го в джоба си и стана.

— Всичко хубаво, госпожо Уинстън.

 

 

Щом излезе от интерната, Шмит тръгна да търси Бриан. Той живееше през една улица от интерната в малка частна къща. Когато се отзова на повикването от двора, белокосият мъж на около шейсет години разпозна човека, който често идваше при един от питомците на интерната, и го покани да влезе вкъщи, но Шмит отклони предложението с оправданието, че няма време.

Той помоли портиера да му отговори на няколко въпроса, свързани с изчезването на Иван. Портиерът се съгласи. Разговорът помежду им беше кратък и не успя да добави нищо ново към онова, което госпожа Уинстън вече му бе казала. Освен едно — че Леонид Едлин пристигнал с черна лимузина, а в пет часа вечерта, когато излязло с цигулката от интерната, момчето тръгнало към дъното на градината.

Шмит благодари на портиера за информацията и се сбогува с него.

Заобиколи интерната с колата си, навлезе в гората, която приличаше повече на парк, и я разгледа. Оказа се малка, с обрасли, на места непроходими алеи. Тесен изоставен път я разделяше на две части. Когато е излязъл от интерната, Иван явно се е отправил насам. Шмит стигна до края на гората и излезе на асфалтираното шосе. На отсрещната му страна имаше кафене и няколко магазина.

Шмит остави колата край шосето, обиколи заведенията и разпита персонала им дали са виждали в неделя вечерта черна лимузина с брадат шофьор зад волана и момченце на десетина години до него. Скъпата кола, хубавите дрехи и представителният вид на Шмит предизвикаха неволно уважение у хората. Те се отнесоха добре към него, ала никой не можа да му помогне за издирването на Иван.

Той мина още веднъж по шосето, първо — в едната посока, а после — в другата, разпитвайки хората на местата, където предполагаше, че биха могли да спрат Леонид Едлин и Иван, но на всички въпроси, които зададе, получаваше едносрични отговори:

— Не, сър. Извинете, сър. Не сме видели, сър.

И все пак му провървя. Датчикът, който отчиташе горивото, показа, че бензинът свършва, и Дмитрий зави към първата срещната бензиностанция, боядисана в синьо и бяло.

Нисичкото червенокосо момче напълни резервоара с гориво и избърса стъклата на автомобила му. Докато му даваше бакшиш, Дмитрий се поинтересува, без да се надява кой знае колко на положителен отговор:

— Ей, момче, да си виждал брадат мъж с черна лимузина вчера в шест часа вечерта? С него е имало и едно момче.

И Шмит страшно се изненада, когато момчето смръщи късото си луничаво носле, почеса се между веждите и изведнъж отвърна:

— Видях ги, сър. Те заредиха при мен. А момченцето седеше на предната седалка. Беше едно такова слабичко. И държеше цигулка на коленете си.

— Точно така! — потвърди зарадвано Шмит. — То има цигулка. Случайно не чу ли какво си говорят?

Момчето поклати отрицателно глава.

— Не, сър, не съм се заслушвал. — То отново се почеса между веждите и рече: — Всъщност… говореха си, че ще напускат Англия. Май се канеха да заминат със самолет.

Шмит постоя няколко секунди, осмисляйки информацията, а сетне попита в каква посока са тръгнали.

— Натам! — посочи момчето към Лондон. — Повече нищо не мога да ви кажа.

Дмитрий даде още пари на момчето и потегли от бензиностанцията. Нямаше смисъл да продължава да се мотае по пътищата и да търси наслуки. Беше си изяснил най-важното — Иван наистина беше отвлечен от брадат мъж, който се бе представил като Леонид Едлин.

 

 

Един час преди обедната почивка Шмит спря колата си пред полицейския участък на градчето Нерлоу, който се помещаваше в чистичка едноетажна сграда с малко дворче и паркинг за автомобилите. Дмитрий паркира там. Младият офицер, който седеше зад бюрото в коридора на сградата и към когото Шмит се обърна, погледна подадената му от посетителя визитка и посочи вратата срещу него:

— Идете там.

Той почука и влезе. В миниатюрната квадратна стаичка се бяха вместили само шкаф с документи, сейф, бюро с компютър и два стола. На прозорците имаше решетки, а на стъклената врата — щори. Зад бюрото седеше млад мъж в цивилни дрехи, който беше връстник на Шмит. Полицаят имаше строго волево лице, остър поглед и едра брадичка. Под синята му риза от скъп плат се очертаваше мускулесто тяло.

— Шмит — представи се Дмитрий. — Искали сте да ме видите?

— Седнете — посочи с поглед към стола полицаят. — Уилфрид Пъмп. Сигурно сте разбрали от визитната ми картичка.

Когато Шмит седна, краката му се опряха в бюрото. Доста тесничко беше тук!

— Да, сър. Слушам ви.

Пъмп придърпа клавиатурата към себе си, спазвайки формалностите за воденето на протокола, записа личните данни, които Шмит му продиктува, и едва след това премина към основната част от разговора, по време на който деликатно се опитваше да разбере дали Шмит знае къде би могло да се дене момчето, а също така дали самият той има отношение към изчезването му.

Шмит не се обиди. Такава им беше работата на полицаите — да подозират всичко и всички. В течение на половин час добросъвестно и честно отговаряше на всички въпроси, които интересуваха полицая, в края на разговора се опита да научи от Уилфрид информацията, от която се нуждаеше.

— Господин Пъмп — започна бавно и отдалеко темата. — Аз съм близък познат на родителите на Иван Белов, дори би могло да се каже, че съм приятел на семейството им и в известна степен нося отговорност за съдбата на техния син. Затова много ми се ще да зная дали издирването на момчето е дало някакъв резултат или не?

Полицаят дълго гледа събеседника си с вид на човек, който пресмята дали да му довери най-малкото някаква държавна тайна, сетне рече:

— Засега няма нищо утешително, господин Шмит. Но разследването върви с пълна пара. Ако трябва да съм конкретен, изпратили сме снимки на момчето по всички полицейски участъци в Лондон и околностите му. Проверихме също така летищата, гарите и автогарите. Но никой, който да съответства на описанието на момчето и мъжа, не е напускал Англия. Имената на Белов и Едлин също не са регистрирани в нито един списък на заминаващите. И колата не е намерена. Ако някой открие лицата, които сме посочили, задължително ще ни съобщят. — Полицаят говореше със сухи официални фрази и едва в края на излиянието си добави с малко по-мек тон: — Но всички мерки, които ви изброих, сър, ще дадат резултат само в случай, че момчето е отвлечено от брадатия мъж, за който разказва госпожа Уинстън.

— То наистина е отвлечено от него — отбеляза Дмитрий. — Освен това двамата се канели да напуснат Англия по въздух.

Пъмп се втренчи в събеседника си:

— Защо решихте така, господин Шмит?

— Днес се отбих на бензиностанцията, която се намира на пътя за Лондон — призна си Дмитрий. — Тя е на петнайсетина минути път оттук. — Момчето, което зарежда колите там, ми каза, че вчера в шест часа вечерта е наляло бензин в резервоара на черна лимузина. Зад волана на колата седял брадат мъж, а до него — момченце с цигулка. От разговора им момчето от бензиностанцията разбрало, че се канят да напуснат Англия със самолет.

— Така ли? — изрече Пъмп с вид на приятно изненадан човек. — Непременно ще поговоря още днес с момчето от бензиностанцията. Благодаря ви за информацията, сър!

Шмит стана.

— Последен въпрос, господин Пъмп? Съобщихте ли за случилото се на майката на момчето?

Полицаят също стана. Той беше страшно висок, стигаше почти до тавана, широкоплещест и як. Шмит също не беше дребен, но в сравнение с него изглеждаше като джудже. В малката стая стана съвсем тясно.

— Знаете ли, господин Шмит. — Полицаят изглеждаше озадачен. — Никъде не намираме госпожа Белова. Директорката на интерната също я е търсила по телефона няколко пъти. Но в дома й никой не отговаря. Свързах се с полицейското управление в Прайс Сити и помолих да изпратят у тях местния шериф. Той отишъл, но никой не му отворил.

— Ще се постарая да я намеря — обеща Шмит.

Стисна ръката на Пъмп и напусна полицейския участък.

Когато излезе навън, за миг се загледа към хоризонта, сетне рязко се обърна и тръгна към колата си. Вече имаше план за по-нататъшните си действия.