Александър Белов
Култ към огъня (26)

25.

На сутринта Белов и Щернгарт се сблъскаха с Лайза във фоайето. И за двамата срещата беше неочаквана, но не и неприятна. Момичето както винаги беше с разпуснати коси, с безупречен грим, поддържано и привлекателно. Обувките й бяха с висок ток, а дънките и пухеното яке — прилепнали по тялото. Лайза носеше куфара си сама, защото в хотела нямаше служители. Белов хукна към нея.

— Господи, ти пък как се озова тук? — Той взе куфара от ръцете й.

— О, Саша! — възкликна тя. — Толкова се радвам да те видя. Нямаш представа колко трудно стигнах дотук. Първо пътувах със самолет, после наех кола.

— И все пак — усмихна се Саша. — Как се озова тук? Градът е затворен.

— О! — усмихна се Лайза. — Това не е проблем. Имам много познати журналисти. Те ми помогнаха да вляза в състава на делегацията за Никарагуа, точно за Санта Негро. Нали всичко, което в момента става около вулкана, се отразява широко от международната преса.

Белов и Лайза отидоха при Щернгарт. Саша остави куфара и представи момичето на вулканолога.

— Лайза Донахю, незаменим специалист в областта на финансовото и данъчното право. Фирмата, в която работи, оказва консултантски услуги на нашия комбинат.

Щернгарт галантно се поклони.

Моментално усети, че между Белов и появата на тази симпатична американка има връзка.

— Осип Илич Щернгарт, вулканолог — стисна леко протегнатата й ръка той.

— О, аз ви познавам — отвърна Лайза. — Видях ви по телевизията заедно със Саша. Вие сте онзи луд вулканолог, който не се страхува от нищо.

Щернгарт се разсмя:

— А вие сте откровено момиче, Лайза!

— Да! — разсмя се и тя. — Дрънкам всичко, което ми мине през ума. Пак ще се видим с вас, Осип Илич. А сега ме извинете, много съм уморена и бих искала да си взема един душ след пътуването.

Саша отново взе куфара и продължи с Лайза. Изпрати я в стаята, която й бяха дали, и й помогна да се настани. А през цялото време неспирно говореше, прикриваше притеснението и неудобството, което изпитва всяка жена, внезапно изтърсила се при един мъж. Едва след като видя Саша, тя окончателно осъзна колко глупаво изглежда неочакваното й пристигане в този запустял град. Защото и на Щернгарт, и на познатите й журналисти, а още повече на Белов, им беше ясно заради кого е дотърчала тук и за кого се тревожи.

— Кога отивате във вулкана? — премина най-сетна Лайза към темата, която я интересуваше. Разопакова куфара си, без да се обръща към Белов, за да не издаде вълнението си с изражението на лицето си.

— След час ще ни откарат с вертолет на кратера — отвърна Саша.

— Виж какво! — Тя се обърна. От негодувание по бузите й изведнъж пламна руменина. — Ама вие наистина ли сте смахнати? Вече чух, че нито един от вулканолозите, които се намират тук, не се решава да влезе в този пъкъл. А вие с този Щернгарт какво ще търсите там?

Белов стоеше със скръстени ръце, подпрян на рамката на вратата, и се усмихваше:

— Нали все някой трябва да го направи. Страната понася огромни загуби. В момента десетки хиляди хора са далеч от домовете си под открито небе. Дали ще се върнат обратно или не зависи от изследванията на кратера.

— Е, добре! — принудена бе да признае правотата на Белов Лайза. — Дори да е така. Но защо трябва да влизаш в този идиотски вулкан? Ти си директор на комбинат, а не вулканолог. Нали Щернгарт е тук, нека той да влезе.

„Разговорът все повече заприличва на семейна сцена“ — стрелна се недоволна мисъл през ума на Саша. Но той се чувстваше поласкан, че тя взема толкова надълбоко опасността, която го застрашава.

— Щернгарт няма да се справи сам — заяви Белов. — И задължително трябва да има помощник. Това е първата причина. Втората е, че екипировката на Осип Илич не е много надеждна. Аз имам нов термоустойчив костюм, който позволява да се задържиш в зоната на високите температури дълго време.

— Какъв е този костюм? — учуди се младата жена.

— Засега е тайна. Но все някога ще ти я разкажа.

Лайза усети, че няма право да настоява. И без това нямаше да убеди Белов в обратното, а нейната настъпателност можеше само да попречи на отношенията им.

— Ама наистина всички руснаци сте смахнати! — укори го шеговито. — Всички сте със снижен праг на риск. Но, Саша, там може… как му викахте на това… А, да — да пукнете! — направи последен опит да го разубеди тя.

Той се засмя, приближи се до Лайза, прегърна я и стисна леко раменете й.

— Глупости! Всичко ще е наред. А сега ме извини, трябва да тръгвам! — Леко се поклони и бързо излезе от стаята.

 

 

Пресцентърът беше организиран в сградата на кметството. В голямото просторно помещение, в което както винаги в такива случаи мястото не достигаше за всички, навсякъде бяха наслагани микрофони, видеокамери, стативи и разхвърлени кабели. На екраните на мониторите бе застинала една и съща картина — кратерът на Санта Негро.

Недрата на вулкана клокочеха, над върха му се стелеше дим. Преди два часа в кратера бяха изчезнали Щернгарт и Белов и оттогава от тях нямаше ни звук, ни стон. Представителите на телевизиите и журналистите от много страни на света скучаеха от принудителното безделие, но не помръдваха от мястото, тъй като се бояха да не изпуснат интересния момент — излизането на вулканолозите от кратера. Някои дори се съмняваха, че изобщо ще излязат. Прекалено много време бе изминало откакто слязоха в кратера. Но при всички случаи журналистите щяха да покрият средствата, изразходени за пътуването им до Никарагуа, тъй като щяха да направят от репортажа шоу.

Лайза дори за секунда не откъсваше поглед от монитора. Външно изглеждаше спокойна, но в нея бушуваше ураган от чувства. Как можа да се поведе по безразсъдството на руснаците. Момичето възприемаше болезнено скептичните, понякога завистливи, а понякога язвителни реплики на репортерите за успешното завършване на изследванията на руските вулканолози, които си въобразявали прекалено много, и хвърляше сърдити погледи към хората, които ги изказваха. Ала секундите се превръщаха в минути, минутите — в часове, а на екрана не се случваше нищо.

Най-сетне от кратера се подаде главата на Щернгарт. Към учения се хвърлиха хората, които участваха в експедицията, и му помогнаха да излезе на повърхността. След това се появи Белов със сребристия си скафандър. Няколко ръце подхванаха и него и го измъкнаха от дупката. И двамата се олюляваха, не можеха да дишат, легнаха на земята и задишаха с кислородните балони. Помощниците започнаха да свалят костюмите им.

След един час руските вулканолози слязоха от вертолета и веднага дадоха първото си интервю.

— Показанията на радиометрите и пробите от газовете, които събрахме в кратера, трябва старателно да се изследват — оповести изтощеният, блед, но доволен от себе си Щернгарт на журналистите, които бяха наобиколили и него, и Белов. — Но дори сега можем да кажем, че през близките една-две години не се очакват изригвания на Санта Негро. Извънредното положение може да бъде отменено.

Сред тълпата се разнесоха възгласи на одобрение и думи на благодарност. А когато един от журналистите зададе въпроса какво са видели в кратера на Санта Негро, Щернгарт шеговито вдигна ръце и поклати глава:

— Не, моля ви! Ще отговорим на всичките ви въпроси довечера на пресконференцията. Там ще ви представим и видеоматериалите, които заснехме с камерата. А сега ни извинете, но трябва да си починем.

Белов откри с поглед Лайза. Тя стоеше встрани от основната група хора в компанията на някакви журналисти и тайничко го наблюдаваше. Той й се усмихна и лекичко й се поклони. Лайза поклати осъдително глава, което можеше да се преведе като „и все пак ти си луд!“.

Вечерта след пресконференцията Белов и Лайза се разходиха из града. Извънредното положение в региона, засегнат от стихийното бедствие, беше отменено, жителите му се завръщаха по домовете си, магазините, кафенетата, баровете и други увеселителни и търговски заведения отваряха врати. Тук и там заблестяваха и преливаха цветове неоновите светлини на рекламите, звучаха песни и смях. Хората празнуваха завръщането си вкъщи, радваха се, че вулканът се е успокоил и че техният град вече не е заплашен от опасността да повтори съдбата на Херкулан или Помпей, залети от лава и затрупани с пепел.

По улиците се появиха и автомобили. Градският транспорт още не се движеше, но личните автомобили и такситата вече препускаха. Тази вечер транспортните услуги струваха скъпо. Белов и Лайза вървяха бавно по тротоара и непрекъснато срещаха двойки и компании, които се разхождаха. Много от тях бяха пийнали. Но независимо дали хората бяха употребили алкохол или не, по лицата на всички грееха усмивки.

Покрай тях преминаваха рокери. Едрите, облечени в кожени дрехи младежи с развети от вятъра дълги коси с бесен рев се носеха по улиците със супермодерните си черни мотоциклети и изчезваха в далечината.

Белов изпита завист. Ех, да можеше сега да яхне един такъв мотор с Лайза на задната седалка. Само моторът или конят можеха да дадат на човек усещането за свобода. Автомобилът също беше хубаво нещо, но не беше същото, защото си оставаше просто една консервена кутия на колела, а моторът — моторът беше свободата!

Белов и Лайза влязоха в едно кафене по пътя. Вътре хората не бяха много, звучеше кънтри. Избраха си уютна масичка в ъгъла и повикаха сервитьорката. Младичката латиноамериканка им обясни, че кухнята още не е започнала да работи, но може да им донесе леки закуски и напитки. Те се спряха на две екзотични салати и джин с тоник.

След като хапнаха и пийнаха, Саша и Лайза се разприказваха. Между тях имаше много недоизказани неща, но по време на разговора си те старателно заобикаляха темата, която засягаше личните им взаимоотношения. Говореше предимно Белов — за вулканите и за пребиваването си в кратерите на Бурен и Санта Негро. Говореше дълго, възторжено и компетентно. Ала не можа да убеди Лайза, че вулканите са най-разтърсващото нещо на света. Тя го слушаше с любезна полуусмивка, от време на време вмъкваше по някоя забележка, но не влизаше в спор. А дълбоко в душата си съжаляваше, че сутринта прояви чак такава сдържаност пред Белов. Толкова й се искаше да отиде при него, да го целуне и да усети устните му върху своите.

— Притесняваше ли се за мен? — попита най-неочаквано той.

Лайза се престори, че не разбира за какво става дума. Някаква неведома сила я караше да се преструва, вместо открито да прояви чувствата си. Беше глупаво и тя го разбираше, но не можеше да направи нищо със себе си.

— Какво имаш предвид? — отпи тя от чашата си и я остави на масата.

Белов малко се смути, но продължи да настоява на своето:

— Имах предвид дали се вълнуваше, докато бях в кратера на Санта Негро?

„Този Белов е прекалено самонадеян“ — помисли си Лайза, но каза:

— Разбира се, Александър. Ако беше загинал в кратера на вулкана, нашата фирма щеше да изгуби добър клиент в твое лице.

В гласа й прозвуча откровена насмешка. Белов се усмихна пресилено:

— Моят приемник щеше да продължи нашето дело. — Да, това прозвуча нетактично. Саша стана: — Позволи ми да те поканя на танц.

— Разбира се — стана и Лайза.

Той я изведе в средата на залата, двамата се прегърнаха и се понесоха в ритъма на мелодията. Белов бе обзет от вълнение. Дяволски приятно му беше да държи в ръцете си тези тънки пръсти, да усеща близостта й, да вдъхва аромата на копринените й коси.

Лайза също изпитваше нещо подобно. Вълнуваше я силата, която излъчваше Белов, погледът му я омагьосваше, нежният му глас я омайваше.

Малко позамаяни, по-скоро един от друг, отколкото от изпития алкохол, те се прибраха в хотела. Всеобщата еуфория от празника цареше и тук. По случай отмененото извънредно положение правителството на страната организираше коктейл на делегацията на вулканолозите. В ресторанта гърмеше оркестър, а из хотела сновяха пийнали хора.

Белов изпрати Лайза до стаята й. Не им се искаше да се разделят. Ала Саша не можеше да намери предлог, за да влезе, пък тя не го канеше. Може би смяташе, че трябва да се самопокани на гости при нея, а може би не намираше за необходимо да го покани. Белов се поколеба, попристъпя от крак на крак и започна да се сбогува с нея:

— Е, добре, Лайза, трябва да тръгвам.

— До скоро — усмихна се тя и хвана дръжката на вратата.

Той понечи да си тръгне, но отново спря.

— Утре заминавам.

— Аз също. Вдругиден трябва да съм на работа в Ню Йорк.

— И аз… — Нещо стегна Белов за гърлото, той се закашля и повтори: — И аз отивам до Америка за няколко дни.

Лайза повдигна изненадано вежди.

— Къде отиваш?

— В Аризона. Там има конгрес на вулканолозите. С Щернгарт ни поканиха да участваме.

— Е, радвам се за теб и за Щернгарт. Сега вие сте прочути хора.

— Да, бе — изсумтя Саша. — Между другото, онзи термоустойчив костюм, за който ти говорих, прекрасно издържа изпитанията и в кратера на Санта Негро. — Лайза не реагира. Повече изобщо не можеше да протака момента на раздялата. Белов се разбърза: — Както и да е, виждам, че и без това вече те отегчих с приказките си. Лека нощ.

Той прегърна поривисто Лайза, наведе се над нея и я целуна по бузата за довиждане. Но въпреки очакванията му, тя не го отблъсна и дори не се отдръпна, а тъкмо обратното — против волята си се устреми напред и повдигна глава. Устните им се срещнаха. Зави й се свят, тялото й премаля, а разумът й се изпари.

Устните на Лайза се топяха в устата на Саша. На него също му се зави свят, той усети приятни тръпки по цялото си тяло. И разтвори с език устните на Лайза… Езичето й изплашено се отдръпна, а сетне нерешително докосна езика на Саша така, сякаш се опитваше да разбере какви усещания ще му донесе това. Оказа се, че то е приятно и езикът й се задвижи по-бързо, сякаш Лайза нямаше търпение да се омае от вкуса на лакомството, което й беше допаднало.

Белов й отвърна с дълга целувка. Беше глупаво двама възрастни хора да стоят ей така в коридора и да се целуват. С крайчеца на окото си Саша забеляза, че в коридора се появиха двама туристи, но след като зърнаха двойката, която се целуваше, нерешително спряха. Белов напипа дръжката на вратата зад Лайза и я натисна. Вратата се отвори с щракване и двамата нахлуха в стаята.

Не запалиха лампите. Саша притисна момичето до стената, продължи да го целува и започна жадно да опипва тялото му. Ето, че ръцете му се плъзнаха от раменете на Лайза, стиснаха талията й, спуснаха се по-ниско… Светът плуваше пред очите й. Отговаряйки на ласките му, тя започна да се извива и да се притиска чувствено към Белов. От време на време от гърдите й се изтръгваше лек стон.

Саша измъкна блузката от полата на Лайза, започна да я разкопчава, но се забави с един тесен илик, а момичето замря, изпълнено с нега, докато чакаше да се справи с копчето. И ето, че най-сетне копчето се подаде, след което Лайза вече сама се изплъзна от блузата като змийче. Саша удвои напора си. Но не дръзна да се заеме с непознатата му структура на закопчалката на дантеления сутиен. Просто свали презрамките му и разголи гърдите й.

Въпреки привидната кльощавост и известна ъгловатост тя имаше прекрасни форми. Две твърди хълмчета, увенчани с узрели вишни, докоснаха гърдите на Саша и това предизвика тръпки по тялото му. Той се откъсна от устните й, но продължи да я целува, слезе до ямичката между хълмчетата й, прокара език по нея, издигна се нагоре и най-сетне впи устни в мекото зърно. Саша започна нежно да го притиска с устни и с упоение да го гали с език, усещайки как то започва да наедрява и да се втвърдява.

Лайза бе притиснала гръб до стената, краката й бяха леко разтворени. Започна да сваля ризата на Белов, той й помогна и бързо, без дори да разкопчава всички копчета, я измъкна през главата си и я захвърли на пода. В същия миг ръката му се плъзна към бедрата на младата жена и достигна до тесните й гащички. Дъхът на Лайза секна и тя изстена. А Саша отмести тънкото парченце плат и започна да гали гладко избръснатото възвишение. Внезапно всички чувства и усещания на Лайза се концентрираха там, долу, където блуждаеше ръката му.

Тя не можеше да се сдържа повече. Разкопча колана на Саша и смъкна дънките му… Той също простена, повдига Лайза за бедрата, притисна я до стената и влезе в нея. Това беше най-лудешкото сексуално удоволствие, което двамата бяха изпитвали някога в живота си. Те стенеха, изричаха безсмислени думи, движеха се в еднакъв ритъм — ту по-бързо, ту по-бавно, ту на пориви, ту на тласъци, едновременно, съгласувано като добре синхронизиран механизъм от две части…

После, когато първият порив на страстта им премина, Белов свали първо от Лайза, а сетне и от себе си останалите дрехи и я понесе на ръце към леглото. Там лудешкото препускане продължи.

 

 

На другия ден Лайза замина заедно с Белов и Щернгарт за Аризона…