Александър Белов
Култ към огъня (29)

28.

Ако някой иска да напусне Англия по въздух, но не иска да използва услугите на авиокомпаниите, които извършват редовни полети, от чии услуги може да се възползва, за да излезе от страната?

Шмит си зададе този въпрос и се отправи към своя авиоклуб. Дмитрий разполагаше с връзки сред авиаторите от различен социален ранг, но най-много разчиташе на помощта на собственика на своя авиоклуб — американец по произход, който също като него се бе заселил в Англия. Имаше безброй връзки в местния елит, пък и авторитетът му беше по-голям отколкото на Шмит.

Хъмфри Саймън — стегнат и енергичен мъж около четирийсетте, мързелуваше в елегантния си кабинет. Беше се излегнал на креслото пред екрана на домашното си кино, качил крака на малката масичка, наслаждаваше се на чаша кафе и гледаше видеозаписа от въздушния бой.

Шмит влезе в кабинета със загрижен вид.

— Здрасти, Хъмфри — поздрави, стисна ръката на американеца, седна на крайчеца на бюрото и моментално стъписа домакина си: — Можеш ли да разбереш кой от пилотите в околността би могъл да изведе нелегално от страната двама души?

Саймън едва не се задави с кафето. Не очакваше такъв въпрос от Дмитрий. Нима се бе излъгал в този руснак?

— Да не би да си решил — изненада се и остави чашата на масата — да се занимаваш с извозване на нелегално пребиваващи в страната?

— Не — усмихна се Дмитрий, — нали знаеш, че спазвам законите. Търся сина на един приятел. Най-вероятно са го отвлекли и са го извели от Англия в неделя вечерта. Ще разбереш ли кой би могъл да го направи?

— Да не мислиш, че е лесно? — вкисна се Саймън. — Представяш ли си колко хора трябва да вдигна на крак? И защо?

— Това е много важно, Хъмфри, много е важно. Момчето е в беда. — И Шмит му разказа за отвличането на Иван.

Собственикът на авиоклуба равнодушно изслуша Дмитрий, а когато разказът свърши, му заяви, но без особен ентусиазъм:

— Ще се опитам, Шмит, но сам разбираш, че не мога да ти обещая нищо конкретно. Едва ли някой от пилотите ще поиска да ми разкаже за нелегалния си бизнес.

— Не искам да ми посочиш името на конкретен пилот. Достатъчно ще е да разбереш кой от собствениците на частни самолети вчера вечерта, да речем, между седем и десет часа е излетял от частното летище и се е шлял неизвестно къде.

Саймън кимна с разбиране.

— Така задачата се опростява, но въпреки това не е от най-лесните — оплака се той. — Защо не се обърнеш към полицията?

Шмит махна с ръка:

— И те се занимават, но докато се натуткат, ще мине време. С момчето може да се случи нещо лошо.

— Добре, Шмит, ще се постарая. — Саймън взе отново кафето си. — Ако имам резултат, ще ти се обадя.

— Ясно! — Той направи жест, сякаш отдаваше чест, и излезе от кабинета.

 

 

След два часа Саймън наистина се обади на Шмит по мобилния телефон.

— Хай, Дмитрий — викна той радостно в слушалката. — Положението е следното: обадих се в няколко авиоклуба и си поговорих с разни хора. Имам добри новини. С две думи, вчера вечерта е излетял един младеж — Дъглас Пирс, след което изчезнал. Всички мислели, че се е разбил, но той се върнал късно през нощта. Самолетът „Чесна“ е на авиоклуба „Галактика“, който се намира на осемдесет километра от Лондон. Мисля, че точно това е човекът, когото търсиш. Но имай предвид, че информацията е неофициална. Тъй че не се позовавай на никого, когато говориш за това. Разбра ли?

— Разбрано, Хъмфри! — отвърна развеселено Шмит. — Задължен съм ти! Гуд бай!

На другия ден той излетя със своя ЯК към летището на клуб „Галактика“. Беше влязъл в ролята на куриер и носеше пратка от Хъмфри Саймън за шефа на „Галактика“. Естествено, пакетът беше само предлог да се срещне с Дъглас Пирс.

Летището се намираше в селска местност и предизвикваше уважение с внушителните си размери. Шмит зърна отдалеч широката писта, силуетите на самолетите, диспечерската кула, редицата от хангари зад нея и започна да се снижава. След няколко минути колелата на машината му докоснаха бетонната настилка. След като уби скоростта и спря, Дмитрий угаси мотора, скочи от крилото на земята и стисна ръката на младежа, който го посрещна.

— Вие ли сте Дмитрий Шмит? — попита дългунестият младеж с конска физиономия, като малко поизкриви името му с английското си произношение. Щом получи положителен отговор, рече: — Да вървим, чакат ви.

Кабинетът на собственик на клуба, както и кабинетите на другите длъжностни лица се намираха на територията на летището в малка двуетажна сграда. Докато крачеха по бетонираната площадка към големия железен портал, Шмит разбра защо администрацията на клуба не беше разположена на територията на летището. Оказа се, че този авиоклуб беше малка частна авиокомпания. От нея можеше да се наеме самолет за превозването на пътници или на малки пратки в границите на кралството. Администрацията се помещаваше зад пределите на летището, та клиентите да не се тълпят там, докато оформят сделките си. Първото, което привлече погледа на Шмит, след като излезе от портала, беше черната лимузина, която стоеше на паркинга сред двайсетина други коли.

— Охо! Какво прави тук Леонид Едлин? — хвърли въдицата Шмит.

Но младежът не се хвана.

— За пръв път чувам за такъв човек — отвърна безразлично той. — Всякакви клиенти спират на нашия паркинг. Понякога оставят колите си за няколко дни, щом заминат някъде по работа.

Младежът не беше много приветлив, нито пък словоохотлив, но Шмит не се отказваше:

— Във вашия клуб има ли пилот на име Дъглас Пирс?

— Да, има — потвърди дългучът и отвори вратата на сградата.

— Можеш ли да ми го покажеш? Трябва да предам нещо и на него.

Младежът сви рамене:

— Защо да не ви го покажа? Като си свършите работата с шефа, елате на летището. Ще ви запозная с Дъглас.

— Става!

След като предаде на шефа на „Галактика“ пакета и си размени няколко безсмислени фрази с него, Шмит се върна на летището. Дългунестият младеж стоеше пред хангара в компанията на още две момчета и обсъждаше нещо с тях. Щом зърна Дмитрий, му махна с ръка, за да привлече вниманието му и тръгна към него.

— Здрасти! Там има една „Чесна“. — Посочи спрелия наблизо малък самолет, боядисан в червено и бяло, и човека, който човъркаше нещо по него. — Виждате ли момчето до нея?

Шмит кимна.

— Това е Дъглас Пирс — обясни дългучът. — Да ви заведа ли дотам?

Дмитрий му отказа, тъй като вече беше разбрал каквото го интересуваше.

— Благодаря, ще се справя сам — усмихна се той и тръгна към самолета.

Широкоплещестият набит младеж на около двайсет и пет години с тениска и протрити дънки беше клекнал до самолета и правеше нещо. Когато Шмит се приближи, той заряза работата си, изправи се и изчака непознатият да отиде при него.

Върху безизразното конско лице на младежа бе застинало въпросително изражение.

— Вие ли сте Дъглас Пирс? — попита Шмит и застана срещу младежа.

— Да, аз съм — потвърди. — С какво мога да ви бъда полезен?

— Вие ли откарахте нанякъде брадат мъж около четирийсетте и едно момченце с цигулка в неделя вечерта? — попита без заобикалки Дмитрий.

— Не, сър, откъде ви хрумна?

— Имам основания да мисля така — смигна му затворнически Шмит. — Казват, че си се мотал посред нощ неизвестно къде?

— А-а, за това ли става дума — усмихна се смутено момчето. — Ами… заблудих се. И известно време се лутах, затова се върнах късно.

— Я стига! — С целия си вид Шмит даде на Пирс да разбере, че е стрелян заек и че не може да го слага на шейната. — „Чесна“ не е лека кола, че да заседне между два стълба. Не можеш да се мотаеш толкова време из въздуха без презареждане. Защо не ми кажеш къде се приземи?

Младежът изведнъж се сепна:

— Вижте какво, защо изобщо ме разпитвате? Не сте от полицията, нали?

— Не, но на всяка цена трябва да разбера къде се намират в момента момчето и мъжът — процеди Шмит заплашително.

— Сбъркали сте адреса, сър — поклони се леко Дъглас. — Много съжалявам.

Дмитрий започна да демонстрира признаци на нетърпение.

— Виж какво, Дъглас — приближи се до него, — не ме прави на глупак! Закарал си някъде Леонид Едлин и момченцето. Няма кой друг да го е направил. Лимузината на брадатия е на паркинга на летището. Полицията го издирва. Имай предвид, че е отвличане. И ако не ми кажеш веднага къде са те, ще имаш големи неприятности.

Пирс разпери ръце.

— Сър, бих се радвал да ви помогна, но не зная как. — С тези думи се обърна и отново клекна до шасито.

Шмит се вбеси. Бившият служител на специалния отряд беше запазил всичките си професионални навици. Сграбчи Дъглас за раменете, вдигна го рязко, обърна го и с трясък го залепи за корпуса на самолета. Всичко това стана за част от секундата и толкова лесно, сякаш Шмит си имаше работа не с високо силно момче, а с пластмасов манекен. Повлече младежа към борда на въпросната „Чесна“, насочена към пистата за излитане, затова никой от хората на летището не обърна внимание на случващото се край самолета.

Шмит стисна силно Пирс за гърлото. Лицето на младежа почервеня, а очите му изскочиха от орбитите. Той размаха ръце и крака, сякаш беше огромен, забоден за самолета бръмбар.

— Виж какво, Пирс — процеди Дмитрий и доближи лицето си до физиономията на Дъглас, — нали знаеш, че руснаците имат лоша репутация в Европа. Имай предвид, че тя сто процента съответства на действителността. Имам три начина да получа информацията. Първият е ти да си събереш зъбите от земята с натрошените си пръсти, след като те направя на пихтия. И да ми разкажеш къде си откарал момчето и брадатия. Вторият е да ти платя и ти кротко и мирно да ми разкажеш същото с голямо удоволствие. Третият е да извикам полицията и ти съвсем безплатно да споделиш с ченгетата информацията, която знаеш. Избирай!

Тъй като Дъглас не можеше да му отговори нищо заради стиснатото си гърло, той вдигна ръка и показа с два пръста, че избира втория вариант.

— Прекрасно! — Шмит пусна гърлото на младежа. — Говори!

Застаналият на пръсти Дъглас най-сетне успя да стъпи на цял крак. Пое си въздух със свистене, закашля се силно и задиша учестено и на пресекулки, сякаш беше изплувал от дълбините гмуркач.

Шмит почака младежът да си поеме дъх и отново повтори:

— Хайде, казвай!

Пирс потърка врата си, погледна боязливо към ръцете му и мрачно проговори:

— Те са в Ирландия, сър.

— В Ирландия ли? — изненада се Дмитрий. Всъщност щеше да се изненада по същия начин, ако Дъглас му бе назовал която и да е друга страна на света. — Я ми разкажи всичко подред!

Очите на момчето избягваха погледа му. Той се досети, че не само го бяха предупредили да си мълчи, но и му бяха платили добре за това.

— Сър, надявам се, че никой няма да научи за нашия разговор? — взе да се застрахова Пирс.

— Имаш думата ми на руски джентълмен — подсмихна се Шмит.

— Сам разбирате, че ако ръководството научи за тази история, с мен е свършено. Ще ме изгонят от работа, а могат да ме вкарат и в затвора.

— Нали ти обещах, имаш стопроцентовата ми гаранция — заяви Шмит, а наум си рече: „И да мълча, и да не мълча, все тая, ако не днес, то утре полицията ще стигне до теб.“

— Накратко, този Леонид дойде при мен в събота, да пукне дано — избоботи Дъглас. — Помоли ме да го откарам до крайбрежието срещу заплащане. Аз се съгласих. Човек винаги има нужда от пари. А в неделя дойде при мен с момчето. Когато излетяхме, Леонид каза, че всъщност иска да иде в Ирландия, и ми предложи да прелетим над пролива. Разбира се, аз бях против, защото такива неща се съгласуват предварително. Но брадатият ми предложи такава сума, че просто беше невъзможно да му откажа. Честно казано, вече съм летял до Ирландия, и то неведнъж. Самият аз съм ирландец и родителите ми живеят там. Тъй че познавам местата, Леонид го знаеше, някой го бе насочил към мен. Всичко мина по мед и масло. Оставих брадатия и момченцето в Ирландия, взех си парите и се върнах обратно.

Шмит изслуша Дъглас със загрижен израз.

— За какъв дявол са тръгнали за Ирландия? — недоумяваше, докато изваждаше дебелия си портфейл.

Пирс сви рамене, за да покаже, че не знае, но портфейлът изглеждаше толкова съблазнително, че след като помисли секунда, реши да сподели информацията си:

— Говореха си нещо за Емирствата. Леонид непрекъснато описваше красотите на тамошния живот пред момченцето. Мисля, че са тръгнали натам.

— Но Емирствата са в съвсем друга посока, на изток — озадачи се Шмит. — Какво ще правят в Ирландия?

Дъглас сви рамене.

— Това вече не знам.

— Ясно, а ти, естествено, не си видял паспорта на Леонид, нали? — Той извади от портфейла си няколко стотачки и ги подаде на Пирс.

Смутеният младеж взе банкнотите, сгъна ги на две и ги мушна в джоба на дънките си.

— Когато ми плащат добре, любопитството ми се изпарява — изтърси той и се подсмихна.

— А трябва да е обратното — скастри го Шмит.

Кимна за довиждане на Пирс, обърна се и закрачи към своя самолет.