Александър Белов
Култ към огъня (43)

42.

Въпреки всички правила тази нощ Холмогорова най-сетне остана да пренощува в покоите на шейха. Напоследък Ал Азиз не я оставяше да се отдели на крачка от него и Надя често оставаше през цялата нощ в постелята на шейха, отдавайки се на любовни страсти. Макар Глигана да й обеща, че Гоблин ще се справи светкавично със сейфа, тя не беше убедена. Доколкото знаеше, сейфът беше последен писък на техниката, имаше сложна електронна ключалка и за да се подсигури, Холмогорова се надяваше да узнае по някакъв начин шифъра му от шейха. Ето защо се въртеше покрай тлъстия и опротивял й Ал Азиз като котка покрай сметана…

 

 

Измъчената от безсъние Наденка лежеше на широкото като летище легло, застлано с небесносиня коприна, до шейха, който хъркаше така, че го чуваше цял Кувейт. Под този акомпанимент и дума не можеше да става за какъвто и да е сън. Когато на двора се разнесоха първите изстрели, тя страшно се изплаши. Първата й мисъл бе за Глигана и съкровището. „Всичко се провали! — занарежда наум тя. — Заговорът е разкрит и сега слугите на Ал Азиз ще разстрелят Ромео и приятелите му.“

Холмогорова скочи от леглото, изтича до вратата и я открехна. По коридора с насочен автомат тичаше в галоп Садик. Тя веднага затвори вратата.

Шейхът се размърда в леглото, протегна ръка към нощната лампа и я запали. Меката светлина заля спалнята и пребледнялото от страх лице на Ал Азиз.

— Какво става, Надя? — попита шейхът. Стараеше се по никакъв начин да не издава вълнението си пред жената.

— Нямам представа! — В антрето трещяха изстрели, тя за всеки случай се отдръпна от вратата и започна да се облича. — Садик тича с автомат из къщата.

Ал Азиз взе от табуретката мобилния си телефон, присви очи и започна да натиска бутоните с дебелите си пръсти. След това допря апарата до ухото си.

— Ало, Садик! — скара се той. — Какво се е случило? — Шейхът застина, докато слушаше отчета. И колкото повече слушаше, толкова повече кръглото му като балон лице се източваше във вид на круша. — Тъй, ясно — отсече най-сетне и кресна: — Избийте неверниците, всички до един! Всички! — Прекъсна връзката и ядно захвърли мобилния телефон на леглото. — За всичко са виновни твоите руски приятели! — разкрещя се на Холмогорова. — Тези свине са се разбунтували и сега нахлуват с оръжие в двореца.

Сърцето на Наденка радостно заби. Значи не всичко беше загубено. Само трябваше правилно да се възползва от случая… Младата жена заключи вратата и отиде до скрина, който стоеше до стената. Знаеше, че шейхът държи оръжието си в него. Открехна капака му и напипа пистолета. Беше малък, но тежък. Гарвановочерната стомана приятно охлаждаше ръката й. Холмогорова преди не умееше да си служи с оръжие, но шейхът за беля я беше научил. Тя свали предпазителя на оръжието, обърна се рязко и го насочи към шишкото.

Ал Азиз се беше излегнал на леглото, подпрян на една възглавница. Щом видя насоченото към него дуло, той смешно облещи малките си очички. Месестите му устни заприличаха на две залепнали за лицето му сиви пиявици. Но шейхът беше повече изненадан, отколкото изплашен.

— Какво има, Надя? — възкликна с надеждата, че всичко ще се окаже шега.

Холмогорова изкриви лице в неприятна усмивка.

— Кажи ми как да отворя сейфа! — настоя тя, а щом видя, че шейхът посяга към нощното шкафче, в което държеше още един пистолет, изсъска: — Само без номера!

За да му покаже, че не се шегува, стреля в леглото близо до шейха.

Гърмежът потъна в общия грохот на престрелката, която се чуваше в антрето. Едва ли Садик или някой от другите охранители беше чул нещо. В коприната до туловището на шейха се появи малка, едва забележима дупчица. Ал Азиз подскокна и отдръпна ръката си от нощното шкафче.

— Не зная нищо за никакъв сейф, а още по-малко пък как да го отворя — прояви внезапна несговорчивост той.

Надежда вече беше решила, че ще постигне своето, каквото и да й коства, защото нямаше път назад.

— Аха, значи така! — развика се истерично тя. — Добре тогава, получи си го!

Прицели се и натисна спусъка. Разнесе се изстрел и куршумът уцели Аз Азиз в бедрото. Остра болка прониза изнеженото тяло на шейха и пред очите му притъмня.

— А-а! Проклет да е денят, в който пуснах тази змия в дома си! — развика се господарят на двореца. — Какво ти става, психопатка такава, да не си полудяла?

Лицето на шейха се разкриви от болка, той стисна с ръце раната, а между пръстите му бликна кръв като вода.

— Добре, добре — предаде се той. — Ще ти кажа как да отвориш сейфа, но въпреки това няма да избягаш със съкровищата ми. Охраната няма да те пусне. Недей да откачаш, Надя, всичко ще ти простя, само не върши глупости! Нека оставим нещата такива, каквито са. Ще измисля нещо… ще кажа на всички, че уж сам… — От загубата на кръв му се зави свят, той говореше с усилие, а паузите между думите му ставаха все по-дълги. — Че случайно сам съм се прострелял в крака.

Времето минаваше, а Надя все още не бе разбрала нищо. Нервите й не издържаха. Вече не й пукаше дали Садик ще я чуе. В момента май не й пукаше за нищо освен за сейфа и ако в стаята влезеше Садик или някой друг, щеше да го застреля, без да се замисли, само и само да не й попречи да измъкне признанието на шейха.

— Казвай или ще те убия! Хайде!

Тя отново стреля в леглото.

Ал Азиз се люлееше от треска, а тлъстите му бузи се тресяха като размекнато желе. По брадичката му се стичаше слюнка и капеше върху гърдите му.

— Добре, добре, само не стреляй — заговори трескаво той. — В нощното ми шкафче отдясно има една… електронна карта. Тя трябва да се постави в устройството. Ще го видиш къде е. Ще отвориш вратата и ще набереш кода… Твоите инициали, месеца и годината ти на раждане.

— Какво? — не повярва на ушите си Надежда. От изненада дори свали пистолета, но моментално го върна в изходното му положение. — Какво каза? Моите инициали и годината ми на раждане ли? Толкова глупаво и просто ли е всичко? — Беше поласкана, защото и през ум не й минаваше, че Ал Азиз се отнася толкова сериозно към нея!

Жалко, но тя също беше принудена да се отнесе сериозно към възможните последствия от тези не съвсем равнопоставени преговори. А може би напразно се обърна към Глигана и Грот? Не, шейхът никога нямаше да се ожени за нея, беше изключено. Че коя беше тя за него? Танцьорка! Държанка! Нямаше никакъв шанс, абсолютно никакъв! Пък и какво щастие имаше в това да прекара остатъка от живота си в заточение, в клетка, пък дори и позлатена. Изтокът не беше място за европейската жена!

Без да сваля очи от ранения и без да пуска пистолета, Надежда отиде до нощното шкафче, дръпна чекмеджето и мушна ръка в него. Картата беше точно там, където й каза шейхът. Холмогорова я сложи в сутиена си. След това стисна пистолета с две ръце и се прицели в главата на Ал Азиз.

— Гуд бай, май лав — въздъхна тъжно тя. — Извинявай, но нямам друг изход. Беше ми приятно да се запозная с теб… — С тези думи бавно натисна спусъка, както я бе научил шейхът.

 

 

Пук! В челото на Ал Азиз се появи малка спретната дупчица. Той се отметна на възглавницата, потръпна конвулсивно и замря, отправил към тавана последния си поглед.

Това беше първото убийство, което Холмогорова извърши в живота си. Макар че неведнъж си бе представяла тази сцена, едва не повърна при реалната картина на смъртта. Опря гръб на стената и опита да се овладее. Най-сетне успя и тръгна към изхода.

В двореца продължаваха да трещят изстрели. Холмогорова открехна вратата и надникна. Садик лежеше на пода с гръб към нея и методично изпращаше един подир друг куршуми някъде пред себе си. Беше опасен човек. Не беше шейхът, който се остави да го застрелят като овен. Но Садик беше последното препятствие по пътя й към богатството. Трябваше да го отстрани.

От вълнение ръцете на младата жена направо се тресяха. Тя пое дълбоко въздух, задържа дъха си, сетне старателно се прицели и стреля през пролуката. Но не улучи, където се целеше, а само рани леко Садик от дясната му страна.

Той извика, моментално се извърна и пусна един откос към вратата, зад която стоеше Холмогорова. Надежда едва успя да отскочи.

На вратата се появи идеално права линия от напълно еднакви дупчици. Няколко куршума прелетяха през цялата стая и уцелиха прозореца. Стъклото се пръсна със звън на хиляди парченца. Надежда беше убедена, че сега охранителят ще влезе в стаята и ще я застреля. Тя се хвърли към леглото, върху което изстиваше трупът на любовника й, тръшна се на постелята и започна да вие от страх… Зад врата се чуваше шум от стъпки и ругатни или каквото там заместваше ругатните при арабите…

 

 

Пътят към спалнята на шейха беше отцепен! Садик не беше на себе си от ярост. Дясната му страна кървеше, а при всяко вдишване нещо в белите му дробове хъркаше. Но в този момент той се тревожеше най-много за друго. Имаше много по-сериозен проблем от драскотината по себе си. Докато се занимаваше с изменницата, някакъв непознат с раница на гърба хлътна в покоите на шейха.

Садик държеше под контрол хората, които останаха в антрето. Наблюдаваше с крайчеца на окото си и хората в хола, и вратата на спалнята, в която се скри Надежда. Но нямаше представа къде е в момента опасният тип с автомата…

 

 

Белов не можа веднага да се ориентира в лабиринта от стаи и коридори. Помогна му самият Садик с изстрелите си от калашника — звукът беше толкова добре познат на Саша, че нямаше как да го сбърка с който и да е друг. Белов изскочи внезапно от коридора отляво на Садик и натисна два пъти спусъка в движение. И двата пъти Садик подскочи от куршумите, които го уцелиха, а отляво на гърба му започна да се разраства кърваво петно. Последното, което телохранителят видя в живота си, бяха тичащите към него руснаци Грот и Глигана. Но вече нямаше сили да помръдне.

Белов отиде до трупа и го обърна по гръб. „Як мъж се оказа — помисли си той и погледна с уважение към мъртвия. — И умря красиво!“

Издърпа калашника от ръцете на Садик и го подхвърли на Грот, който успя да го хване в движение. Глигана измъкна от колана на охранителя голям колт. Пътят им към двореца беше отворен, съпротивата на охраната бе сломена, само че не знаеха какво да правят по-нататък.

— А къде е Пелтека? — разтревожи се Белов.

Въпросът остана без отговор. В суматохата никой не забеляза, че е изчезнал.

— Надежда! — извика колкото му глас държи Глигана. — Надежда! Ако си наблизо и ме чуваш, излез!

Холмогорова, която се криеше в спалнята на шейха, чу познатия глас. Няколко секунди тя стоя, без да помръдва, и не се решаваше да излезе от убежището си, но сетне надмогна страха си, стана и тръгна неуверено към вратата.

— Надежда, къде си? — извика отново Глигана.

Тя отвори предпазливо вратата и надникна навън. Садик плуваше в локва от собствената си кръв. Вече не беше опасен за нея. Близо до трупа му стояха Глигана, Грот и Белов, който кой знае защо носеше раница на гърба си.

— Здрасти, приятелко — каза Саша, сякаш нищо не се бе случило.

— Белов, ти ли си? — ужаси се Холмогорова. — Откъде се взе?

— Къде е синът ми? — попита вместо отговор той. — Хайде, мисли по-бързо, недей да протакаш!

При вида на Саша злобата и омразата й към него избухнаха с нова сила. Но реши на първо време да не показва чувствата си. Сега той й бе необходим точно толкова, колкото и на останалите мъже, които бяха с него. Но когато съкровищата се озовяха в ръцете й… Всъщност тогава щеше да му мисли.

— Здрасти, Саша! — Холмогорова се усмихна дипломатично и му махна с ръка.

След това демонстрира загриженост, промъкна се в спалнята на шейха и след минутка се върна, сгъвайки две големи калъфки за възглавници от небесносиня коприна. Дори да се изненада, Белов се направи, че не забелязва нищо, защото в момента не му беше до това. Стрелбата стихна. Слугите на шейха извън двореца не знаеха какво е станало вътре и затова временно оставиха оръжието, изчаквайки по-нататъшното развитие на събитията. Белов, Холмогорова, Грот и Глигана се върнаха до входа и го барикадираха с мебелите, които домъкнаха от близките помещения.

От предпазливост Надежда не дръзна да разкаже какво се случи с шейха, просто обяви, че е убит. Поведе мъжете след себе си през лабиринта от стаи към вътрешността на двореца. Слязоха по стълбите на първия етаж. Ето го първият завой, ето го вторият, третият и вече бяха в другия край на сградата пред вратата на стаята. Помещението зад нея изглеждаше необитаемо — тъмно, без прозорци.

— Тук е — заяви Холмогорова. — Ето, вижте, на пода има капак.

— А вие какво правите т-тук? — разнесе се насмешлив глас зад тях.

От изненада мъжете се хванаха за оръжието, а нервният Глиган едва не стреля с трофейния си колт. Но това беше Пелтека — цял и невредим.

Белов оправи раницата си, хвана капака за халката и го отвори. Надолу се спускаше стръмна стълба.

— Аз ще вляза пръв! — заяви той.

Никой не възрази. Пелтека, Грот, Глигана и Холмогорова се отдръпнаха и предоставиха на Белов правото да слезе пръв в подземието при сина си. За всеки случай Саша насочи автомата пред себе си. В подземието можеха да го очакват всякакви изненади.

Щом понечи да стъпи на стълбата, стените на двореца се разтресоха от мощен взрив. От тавана се посипаха късове мазилка и пясък. Хората в стаята се спогледаха с недоумение.

— Каква е тази дивотия? — възкликна Грот. — Наистина ли са решили да взривят двореца само заради нас?!

— Пълни глупости! — възрази Белов. — Може да е Шмит, който е пуснал в действие вертолета си. Има пълен боен комплект и сигурно се забавлява.

Разнесоха се още два взрива. Всички се засуетиха разтревожено. Белов се спусна надолу, прескачаше стъпалата по две. Щом слезе, внимателно отвори първата врата. Стаята беше празна. Саша заповяда със знаци на хората, които слязоха след него, да останат по местата си. Хвърли се към втората врата, отвори я рязко и отскочи назад. Надникна в помещението, обзаведено с европейски мебели. Срещу вратата имаше диван, а на пода — пъстър килим. На пръв поглед в помещението нямаше никого. Но един факт му подсказа, че това не е така — на дивана лежеше добре познатият му калъф на цигулката „Адомети“.

— Ей, има ли някого? Излез! — извика Саша.

Зад облегалката на дивана веднага се показа главата на Иван. Момчето позна гласа на баща си. На лицето му се изписаха възторг, изненада и възхищение.

— Татко! Татко! — развика се радостно то, изскочи от укритието си и се хвърли към Белов.

Саша го грабна в прегръдките си, вдигна го и го притисна до гърдите си.

Усети колко силно бие сърцето на сина му, не можа да сдържи сълзите си и без да се притеснява, погледна Иван със заблестели очи.

— Татенце! Татенце! — викаше възторжено момченцето. — Знаех си! Знаех си, че непременно ще дойдеш да ме вземеш. Толкова те чаках! Ура!

Групичката, която се позадържа на вратата, нахлу в стаята. Глигана, Грот и Надежда се хвърлиха към ъгъла в дъното, а Пелтека изтича при Белов и сина му.

— Къде е онзи брадат мъж, Ваня? — попита нетърпеливо момченцето Загорняков. — Къде се дяна?

— Защо ти е? — изненада се Белов.

— Трябва ми, Саша, трябва ми! — Младежът погледна Белов, сякаш го молеше да не се намесва, и отново се обърна нетърпеливо към момченцето: — Кажи де, Ваня!

— За Сайфин ли питате? — поинтересува се на свой ред момчето.

— Да. Къде е?

— Ами той избяга — изплъзна се от прегръдката на баща си Иван и застана до него. — Още след първия взрив излезе през тайната врата. Елате, ще ви я покажа.

Без да изпуска ръката на баща си, сякаш се боеше, че ще изчезне, той поведе мъжа към съседната стая и му показа добре маскираната в стената врата.

— Излезе оттук.

Пелтека се хвърли към вратата и я блъсна, но беше заключено.

— По дяволите! — изруга той и хукна навън от стаята.

— Къде отиваш? — извика след него Белов.

В отговор Пелтека само му махна с ръка. Саша се върна в предишната стая. Холмогорова, Грот и Глигана се бяха скупчили в ъгъла и правеха нещо пред една отворена вратичка в стената.

— Не мога да схвана какво става тук — промърмори озадачено Белов и извика: — Е, браточки, ще се махаме ли оттук? Сега е моментът…

Глигана му направи жест да не им пречи. Отново изтрещя взрив, но този път по-близо. Той беше толкова мощен, че подземието се разтърси, от тавана се посипа мазилка, а една от стените се пропука.

— Зарежете всичко! — викна Саша и хвана Иван за ръката. — Таванът ей сега ще рухне!

Не можеха да отворят сейфа. От вълнение Холмогорова все не можеше да набере нужната комбинация от цифри. Грот погледна мрачно Белов и насочи калашника си към него.

— Махай се оттук! — посъветва го с най-зверския си вид. — Нали виждаш, че сме заети…

— Чичо Володя, не стреляйте, това е баща ми — извика стъписаният Иван.

Саша застана пред момчето и го прикри с тялото си. Той не разбра защо синът му нарича Грот с друго име, но нямаше време да си изяснява нещата. Всички тези момчета имаха нужда от психиатър, което значеше, че той не може да им помогне. Напълно бяха откачили.

— Добре, ние си тръгваме — отсече и помъкна Иван към изхода, но момченцето изведнъж се запъна.

— Татко, татко! — В сейфа има важни твои документи.

— Какви документи? — изненада се той и се закова на място.

— Леля Надя каза, че били твои. Аз затова й издадох къде се намира сейфът.

Белов нямаше представа за какво става дума. При други обстоятелства може би щеше да остане, за да види какви документи се канят да извадят от сейфа Надежда, Грот и Глигана. Но не и сега. Сега трябваше да бягат от подземието накъдето им видят очите и не само оттам, а и от двореца изобщо. Досети се, че в сградата непременно има арсенал, защото арабите бяха побъркани на тема оръжие. В такъв случай беше ясно откъде идваха взривовете, които разтърсваха двореца до основи. Но кой и защо взривяваше боеприпасите?

— Ще минем и без тези документи — реши Белов. — Да бягаме, Ваня, докато не ни е затрупало тук!

Пътьом Иван грабна от дивана калъфа с цигулката „Адомети“. Бащата и синът се хванаха за ръце и хукнаха към стълбата. Горе се разнасяха изстрели, стонове, викове за помощ. Миришеше силно на изгоряло. Когато двамата излязоха от подземието, видяха, че дворецът е обгърнат от пламъци.