Александър Белов
Култ към огъня (23)

22.

Същият онзи Садик откара в двореца Грот, Глигана, Мориарти, Гоблин и Пелтека. Престъпната компания с почуда гледаше куполите, източния дворец и минарето, от което внезапно се развика ходжата, призовавайки за молитва. Досега не бяха виждали подобно нещо в живота си.

Веднага щом Грот, Глигана, Мориарти, Гоблин и Пелтека останаха сами, тъй като Садик отиде да разбере къде да настани новопристигналите, те се съблякоха по гащи и скочиха в басейна. Отдавна некъпани и потни от жегата, мъжете с удоволствие се плискаха в изумително прохладната вода. Макар Персийският залив да беше наблизо, пришълците и местните жители предпочитаха да се къпят в басейните, защото на откритите плажове температурата на водата през зимата, разбира се, беше ниска, а през лятото — тъкмо обратното — много висока, което не носеше на онези, които се намираха във водата, желаната прохлада.

Щом се върна, Садик се потресе, щом видя руските затворници да бълбукат из водата на негово височество. В басейна можеха да се къпят единствено самият Ал Азиз и неговите гости и приближени, но в никакъв случай — слугите, а откупените от затвора неверници спадаха точно към тази категория.

— Къш! Къш! — разкрещя се Садик и размаха ръце, сякаш наистина разпъждаше кокошки от пръта в курника. — Махайте се оттам, деца на магарето и внуци на камилата! Марш оттук, марш!

Глигана, който изплува от водата с блажена физиономия, изпусна струйка от устата си. Той не разбираше нито дума английски, затова попита Грот, който поназнайваше малко този език:

— Какво иска тоя лунгур?

— Казва, че приличаш на свиня — заяви Грот, който вече се бе досетил, че са попаднали в небрано лозе и здравата ще си изпатят, — която е влязла с калната си зурла във ваната на негово височество.

— Какво? — разлюти се Глигана и излезе от басейна. — А той прилича на макак, само дето няма опашка.

— Ей, ей, Гл-лигане! — дръпна за крака бившия престъпен бос Пелтека. — П-по-кротко! Да не си се зат-тъжил за кофата с лайната? Недей да се п-перчиш! Че в-всичките ще ни п-пратят обратно в п-пандиза!

Глигана помисли малко и прецени, че Пелтека е прав. Защо трябваше да се перчи. Шейхът ги измъкна от дранголника и трябваше да са му благодарни за това. Пък и не биваше да влизат в басейна без разрешение, защото все пак не бяха дошли при шейха като почетни гости. Той стисна зъби и започна да се облича.

Останалите участници във водните процедури последваха примера му. Скоро отведоха компанията в задния двор и им показаха мястото, където щяха да живеят, или по-точно, мястото, където щяха да спят, тъй като денем трябваше да се трудят и да отработват парите, които бяха похарчили за откупа им. Като на хора с друга вяра или, казано по-просто, като на неверници им бяха обособили жилище, отделно от това на мюсюлманите — малка къщурка в най-затънтената част на имението. Затворниците моментално я нарекоха сарай. Отвътре сараят представляваше миниатюрна стаичка с парчета кече, нахвърлени по пода вместо легла.

— Сега ще живеем като същински гастарбайтери — промърмори Мориарти.

За разлика от Глигана и Грот той беше напълно доволен. Впрочем, Пелтека и Гоблин също не изглеждаха разстроени.

— Т-така с-си е! — заяви Пелтека и се пльосна на постелката в ъгъла.

Компанията наляга по пода, но не им позволиха да си почиват. Дойде някакъв тип с вид на главорез, раздаде им дълги бели роби с къси ръкави и разпредели задълженията им.

Пелтека се сдоби с мястото на боклукчия. Изпратиха Мориарти и Гоблин със строителната бригада за довършителни работи в построената неотдавна къща на единия от синовете на шейха, а Глигана беше назначен в конюшнята. Не, не да разхожда, да наглежда и да се грижи за жребците на негово височество, тъй като тази работа се вършеше от висококвалифицирани специалисти, а да чисти оборския тор от конете. Грот не го разпределиха никъде, а го поведоха в основната част на двореца да се запознае с шейха Абдул ал Азиз.

Но не го представиха веднага на шейха. Грот дълго вися в съседната стая, а сетне Садик го покани в покоите на господаря. Залата за прием беше празна. Шейхът стоеше на терасата. Грот се отправи натам, съпроводен от Садик.

В лятната открита пристройка към сградата с изглед към Персийския залив, край резбованата маса седяха двама мъже — единият беше много дебел с малки очи на крушовидното си лице, а другият беше слаб, висок, с дълга бяла брада. И двамата носеха дълги бели роби, а на главите им се мъдреха бели кърпи — куфии, пристегнати с по два тъмни дебели шнура. Според всички канони тези толкова представителни персони би трябвало да имат по двама слуги зад гърбовете си, които да размахват големи ветрила, но цивилизацията бе пуснала корени и в дома на шейха, ето защо в ъгъла на терасата работеше вентилатор.

Садик каза на мъжете нещо на арабски, сетне побутна Грот към дебелака и след като го сръга незабележимо в гърба, тихичко му рече:

— Поклони се на негово височество.

Грот направи несръчен поклон и процеди поздрава:

— Гуд морнинг!

— Седни, Грот — отговори му също на английски шейхът. Ал Азиз прочете една молитва, в края на която слабият арабин и Садик събраха длани и ги прокараха от горе на долу по лицата си.

— Аллах акбар — изрекоха в хор.

— Акбар — присъедини се със закъснение към тях Грот, след като Садик го сръга, и несръчно прокара ръце по лицето си.

Садик наля чай на всички. След като отпи от купичката, Абдул ал Азиз настоя:

— Хайде, Грот, разкажи ни за себе си и за живота си.

Грот отпи глътка чай, но си изгори небцето, тъй като нямаше опит да борави с купичка, сетне я остави на масата и започна разказа си. Говори около петнайсетина минути, естествено, не каза цялата истина за себе си, но се стараеше да се придържа към нея на местата, където можеше да се представи в по-благоприятна светлина. След като изслушаха Грот, шейхът и слабият арабин се спогледаха, посъветваха се нещо, сетне Ал Азиз обяви:

— Ситуацията е следната. Ти, Грот, си човек съобразителен и с въображение, ще ни свършиш работа. Английският ти куца. Ще се наложи да го понаучиш. Ще ти отпусна двама прекрасни учители. Срокът за обучение е две седмици. Веднага щом си оправиш езика, ще заминеш за една държава със специална задача. Ако направиш всичко както трябва, ще ти дам пари, ще получиш гражданство в която поискаш страна на света и ще те пусна да си вървиш, кълна се в Аллах. А ако не го направиш, до края на живота си ще работиш в задните дворове на двореца, за да изкараш парите, които похарчих за теб, а ти много добре знаеш за какво ги похарчих аз. Разбрахме ли се?

Грот беше готов на всичко, само и само да се измъкне от дома на шейха, където нищо не беше по руски, всичко беше наопаки, а той просто не издържаше на такъв живот и направо му идеше да се самоубие. И ето че се появи пролука, някакъв намек за изход от това положение. Трябваше да си същински глупак, за да не се хванеш за тази сламка, а пък Грот никога не се бе смятал за глупак. Той сдържано кимна:

— Съгласен съм. Ако не е тайна, колко ще ви струва това?

— Това вече е делови разговор — одобри прагматизма му Абдул ал Азиз и посочи такава астрономическа сума, че от почуда руснакът облещи очи, защото тези пари щяха да му стигна за охолен живот до дълбока старост, дори ако не пестеше от черен хайвер, мадами и шампанско…

— Можете да разчитате на мен, ваше височество — заяви той съвсем искрено.

Шейхът вдигна величествено ръка, сякаш благославяше подвига му, и тържествено изрече:

— Сега върви, дано късметът е с теб.

Грот се досети, че трябва да се държи с арабите любезно и с достойнство, стана, направи лек почтителен поклон, който беше видял в някакъв индийски филм, и се оттегли, съпроводен от Садик.

 

 

Глигана, а също Грот, Пелтека и Мориарти, не бяха доволни от живота си на роби или гастарбайтери, както се изразяваше той, в задните дворове на шейха. Той смяташе, че заслужава по-добра участ, но засега не виждаше изход от създалата се ситуация. Къде, по дяволите, можеше да се дене един рускоезичен затворник в чуждата страна без пари, без документи, че и с грозната си мутра, който се открояваше сред източния тип лица като бяло бобче сред черни зърна.

Глигана страшно завиждаше на Грот. И как нямаше да му завижда, при положение, че докато той размахваше лопата в конюшнята, изтребвайки оборския тор от жребците на шейха, Грот, пременен в бяла риза, ходеше, представете си, на уроци по английски! Пу! Само дето не си обуваше шортички, гадът му с гад. Крайно недоволен от сегашния начин на живот на Грот, Глигана често го ругаеше, че се е продал на шейха за жълти грошове и е сменил високото си звание на честен крадец със статута на господарски паж.

Напоследък Грот се стараеше да не се кара с Глигана. Пред него се очертаваше прекрасната перспектива да се озове на свобода, и то осигурен с парични средства, затова нямаше нужда от излишни разправии в шайката, с която в най-скоро време щеше да се раздели завинаги.

— О, май френд, мистър Глиган! — заяви в отговор на поредния му упрек Грот, излегнат на постелката с тетрадката си със записки в ръце. — Всичко ще е окей! Когато се върна от воаяжа и получа мангизите, непременно ще откупя теб, Пелтека, Мориарти и Гоблин.

— Ами ако си останеш там? — отвърна му Глигана, тъй като не вярваше особено на обещанията му.

— Ноу проблем, шефе! — протегна се сладко Грот. — Тогава ще изпързаляме шейха и ще изчезнем. А ти, Глигане, докато ме няма, огледай хубавичко къде какво има у шейха. Окей?

— Добре, ще се опитам — промърмори Глигана.

— И такова… — намръщи се Грот. — Много те моля да не пипаш вещите ми, защото учителката ми по английски се оплаква, че съм започнал да намирисвам на оборски тор.

Глигана не му отговори нищо, излезе от къщурката и тресна вратата.

 

 

Но не само Грот предизвикваше недоволството на Глигана. Имаше и още един човек, пред когото искаше да заяви претенциите си — Наденка Холмогорова. Тя старателно избягваше компанията на бившия си възлюбен и за цялото време, откакто Глигана се намираше в резиденцията на шейха, той успя да си поговори с младата жена само веднъж. Глигана търсеше срещи с Надежда, и то не само заради интимния си интерес, а защото имаше и едно поръчение за Холмогорова.

Но беше практически невъзможно да се види с Наденка насаме. Тя се подвизаваше в женската половина на двореца, чийто вход беше забранен за пълноценни мъже, дори когато излизаше оттам, тя винаги беше съпровождана от някаква жена. Въпреки това на Глигана му провървя. Веднъж Холмогорова се върна от езда и тъй като не откри никого, на когото да даде повода, беше принудена сама да отведе коня до мястото му в обора. Тъкмо влезе с жребеца в конюшнята, когато Глигана се озова насреща й.

— Това се казва среща! — ухили се той и веднага пусна резето на вратата на конюшнята. В помещението стана тъмно. — Шейхинята благоволи да дойде!

Тъй като много се надяваше, че приятелят й няма да е в конюшнята, Надежда направи кисела физиономия.

— А, Ромео, здравей! — И по навик, придобит в харема, прикри лицето си с леката прозрачна кърпа, оставяйки на показ само очите си.

Младата жена носеше пристегнати на глезените шалвари, пола и блузка, всичко изработено от лека и въздушна материя. Наденка изглеждаше великолепно, особено върху жребеца. Същинска източна амазонка. Глигана отиде до коня, сграбчи Холмогорова за ръката и я дръпна от седлото. Младата жена падна в обятията му.

— Не си прави такива шеги с мен! — посъветва я той, имайки предвид престорената скромност на Холмогорова, и махна кърпата от лицето й. — Открий личицето си, Гюлчатай!

— Пусни ме, пусни ме! — настоя Надежда и отблъсна ръката на приятеля си от кръста си, но той започна да притиска жената още по-силно. — Някой може да ни види.

Глигана се подсмихна:

— Никой няма да ни види, всички са на молитва, добре го знаеш. Тъй че не се прави на невинна.

— Пусни ме ти казвам! — ядоса се тя. — Боли!

Започна да се извива и Глигана беше принуден да я послуша. Холмогорова се измъкна от обятията му.

— Е, какво искаш? — попита тя и тръгна заднишком към вратата.

Глигана направи две големи крачки и й препречи пътя.

— Искам да си поговорим.

— Казвай — разреши му с не особено дружелюбен тон Наденка.

— Ама защо се държиш така с мен? — разлюти се Глигана, обиден от несговорчивостта на приятелката си.

— Как се държа? — невинно се ококори Надежда.

— Как се държа? — повтори иронично той. — Бягаш от мен като че ли съм чумав. А пък аз се озовах в Емирствата по твоя вина, да пукнат дано! Ако не беше ти с твоята идея да откраднем племенника на Белов, сега щях да си продавам бонбони в Красносибирск!

— Да, виновна съм пред теб — призна си жената. — Но се постарах да изкупя вината си и накарах шейха да измъкне и теб, че и приятелите ти от пандиза.

— Това е вярно — принуден бе да признае Глигана. — Но щом като вече си извършила едно добро дело, недей да спираш дотук, а измъкни и мен, и себе си от това място. — Той се приближи до Холмогорова и зашепна: — Разбери къде шейхът държи парите и скъпоценностите си, а бе, златцето, украшенията и разни други дрънкулки. А сетне ми кажи. Ние с момчетата ще измислим как ще е най-добре да ги докопаме, ще вземем и теб заедно с тях и ще изчезнем оттук с всички съкровища.

Ето че на Холмогорова й падна възможност да се измъкне от харема с прилично състояние в джоба. Само трябваше внимателно да я обмисли, да организира правилно и умно нещата, а пък сетне можеше всички пари да останат при нея. Ала Надежда не искаше да показва на Глигана, че е заинтересувана от предложението му. Нека й се помоли малко, нека да потича подире й, след това щеше да стане по-сговорчив.

— Ще си помисля — изсумтя надменно тя. — И такова… — Помаха с ръка пред лицето си и стисна носа си с два пръста. — Отдръпни се малко, Ромео, миришеш на оборски тор… Е, това ли беше?

— Не, не е само това! — ухили се Глигана и в очите му пламнаха страховити искрици. — Дължиш ми още нещо.

Холмогорова разбра какво предстои. Тя направи крачка назад и заплашително го предупреди:

— И през ум да не ти минава, Ромео, ще стане лошо!

— Ще видим дали ще стане. — Той я блъсна ухилен към една от празните прегради за коне. — Мисля, че ще ни бъде много хубаво.

Младата жена започна да отстъпва назад.

— Ромео, Ромео — замоли му се. — Не сега. Друг път, много те моля, миличък!

Очите на Глигана се наляха с кръв. Той влезе в преградата.

— Друг път може и да няма — прохърка мъжът, усетил, че няма повече сили да сдържа желанието, което го обземаше. Сграбчи грубо Холмогорова за врата, обърна я и я блъсна върху коневръза.

— Пусни ме, глупако! — изръмжа сподавено жената и опита да се измъкне от лапите на Глигана. — Представяш ли си какво ще стане, ако ни спипат тук?

Той прекрасно си представяше, че… Като нищо можеха да убият и него, и Надежда. Но вече не му пукаше за нищо. И не чуваше нищо друго освен зова на плътта си, и не виждаше нищо друго освен съблазнителното тяло на Наденка. Глигана я притисна с гърди към преградата, вдигна поличката й и свали шалварите й. Надежда се гърчеше, но той имаше невероятна сила. И държеше здраво жената. Тънката около сантиметър ивица на гащичките между твърдите полукълба на дупето й с идеална форма окончателно размъти разума на мъжа. Той изрева, смъкна панталоните си, сграбчи жената за бедрата и влезе грубо в нея.

— Ще викам! — предупреди го задъхано Холмогорова.

В отговор Глигана сладострастно загрухтя, сграбчи я за кръста и се заклати напред-назад в бесен ритъм. Ръката му вече не притискаше врата й и Холмогорова най-сетне зае по-удобна поза. Вирнала изящно дупе нагоре, тя се опря с ръце в дървената преграда и разкрачи още малко краката си. Опасността, че някой можеше да влезе в конюшнята и да ги спипа, придаваше на ситуацията особена пикантност. Острите миризми в обора й действаха възбуждащо.

За Наденка това беше първи опит за екстремен секс. Най-неочаквано за самата себе си тя изпита много силно желание. Коленете й се разтрепериха, слабините й сладко изтръпнаха, а някъде там, долу, се надигна гореща вълна, която премина по цялото й тяло и я удари в главата. От гърдите й неволно се изтръгна стон и тя се сгърчи от удоволствие…