Александър Белов
Култ към огъня (37)

36.

Белов, Шмит и Лайза се върнаха в градчето вече по мръкнало и веднага тръгнаха да издирват „боклукчийската“ фирма, която обслужваше базата. Тя се намираше в съседното населено място.

Градчето с трудно за произнасяне арабско име беше малко по-голямо и по-богато от онова, в което се бяха настанили Белов, Шмит и Лайза. Както се полагаше според хигиенните изисквания, фирмата за събиране на смет се намираше в покрайнините на градчето, състоеше се от малка кантора и автомивка, дворът беше ограден със стена, направена от глина, слама и чакъл, а в него имаше два американски боклукчийски камиона.

Както често се случваше, базата беше единственият работодател в околността и ако не беше тя, на арабите едва ли щеше да им хрумне да организират превозването на боклука с такива мощни автомобили. Всъщност превозните средства представляваха мелачки за твърди отпадъци.

Белов се провикна, а от едноетажната неугледна постройка излезе арабин с голямо шкембе, който впоследствие се оказа, че е собственик на фирмата. Мъжът имаше смугло лице, украсено с грижливо подстригани мустаци, голям нос, увиснали бузи, щръкнали уши и дебели месести устни. Изпод свъсените му рунтави вежди гледаха хитри черни очички. Въпреки непредставителния си вид собственикът на фирмата създаваше впечатление на добродушен и умен човек. Той посрещна приветливо гостите и окончателно се разтопи, когато разбра, че при него са дошли американски журналисти, за да вземат интервю.

— О, прекрасно — заговори той на развален английски. — Ние обичаме американците. Какво мога да направя за вас?

— Искаме да разберем как стоят нещата с извозването на боклука във вашата страна — заяви Белов.

— Добре, много добре! — закима с глава собственикът на боклукчийските камиони. — Събираме боклука с прекрасните американски коли, откарваме го далеч в пустинята и там го изсипваме в една дълбока яма.

За доказателство, че наистина живо се интересуват от санитарната обстановка в този регион, Шмит и Лайза започнаха да щракат с фотоапаратите и да заснемат техниката за събирането на боклука, а сетне — и собственика й на нейния фон. Той размаха ръце:

— О, не, не, господа. Мюсюлманите не могат да се снимат. Махнете фотоапаратите, не бива! Не е хубаво да се заснема човек. Това е грях!

Шмит и Лайза веднага махнаха фотоапаратите, а Белов продължи разговора.

— Колко фирми за събиране на боклук имате в града?

Собственикът изпъна ръце с разперени пръсти.

— Една, моята.

— А кого обслужвате?

— Ами… — преброи на пръсти арабинът. — Американската база и нефтените компании.

— О, значи американската база! — оживи се Белов. — Ние също сме американци, журналисти сме. Много се интересуваме в какви хигиенни условия живеят нашите сънародници. Колко пъти извозвате боклука от територията на базата?

— Всеки ден. Всеки ден! — Събра длани като за молитва собственикът на фирмата, с целия си вид искаше да покаже, че много се вълнува от хигиенното състояние на американската база.

— Кога извозвате боклука?

— О, по два пъти на ден, господа, сутрин и вечер. Американският войник не обича да му смърди на боклук! — Арабинът се намръщи и помаха с ръка пред носа си, за да покаже нагледно колко е неприятна миризмата на смет за американците.

В знак, че е съгласен с мнението на собственика на фирмата за извозване на боклук, Белов кимна с гримаса на отвращение.

— Да, разбирам — кимна съчувствено. — Това е много лошо. А кой от шофьорите обслужва базата днес?

— Един добър човек. Наскоро го взех на работа. Много добър човек. — Арабинът забели очи, за да демонстрира с какво прекрасно нещо се е сдобил. — Той е руснак.

— Руснак ли? — възкликнаха в един глас Белов, Шмит и Лайза.

Новината направо ги потресе. Двама руснаци винаги щяха да се разберат помежду си. Но как, по дяволите, се бе озовал той тук?

— А може ли да се видим с него? — поинтересува се Белов.

Арабинът поклати глава.

— Не, днес не можете. Той вече си почива. Умори се, горкичкият.

— А къде живее?

— Далеч. На другия край на града. Ела утре и ще се видите!

Не биваше да измъкват повече информация за шофьора на боклукчийския камион. Настойчивостта им би могла да предизвика подозрение. Още повече че нощта наближаваше.

— Е, тогава ще се видим утре — съгласи се Белов. — В колко часа започвате работа?

— Рано, много рано. В пет часа сутринта. А в пет и половина камионът вече тръгва.

Наистина беше рано. В колко ли трябваше да станат утре?

— Добре, братко, благодаря ти за интервюто.

— Елате ми на гости, елате ми на гости — засуети се изведнъж собственикът на фирмата за боклук. — Ще ви почерпя.

— Не, друг път — отказаха едновременно Саша, Шмит и Лайза.

Някак не им се искаше да стоят на трапезата близо до боклукчийските камиони, от които се разнасяше неприятна миризма. Белов кимна незабелязано на приятелите си в знак, че е време да се махат оттук, и започна да се сбогува.

— Благодаря за интервюто — стисна силно ръката на арабина Белов. — Пак ще се видим!

Приятелите се качиха в джипа, той зави, форсира и изчезна в тъмнината.