Александър Белов
Култ към огъня (34)

33.

Настаниха Иван заедно със Сайфин в бетонен бункер под двореца на шейха. Оказа се, че белобрадият арабин живее в дома на шейха тайно, крие се в подземието от челядта му и само понякога се качва горе, за да подиша чист въздух и да си поговори с Абдул ал Азиз. В такива часове на всички беше забранено да се доближават до покоите на шейха.

Подземието се намираше под основната сграда на дворцовия комплекс. До него се стигаше през таен вход, който се намираше в една от стаите на основното здание. Бункерът разполагаше с две прилични по големина стаи, санитарно помещение и кухня. Превъзходната система за вентилация и мощните климатици поддържаха необходимата температура и влажност, в помещенията беше прохладно, сухо и свежо като утро в гората. Домакините се бяха погрижили за комфорта: покрай стените бяха наредени скъпи европейски мебели, по стените бяха окачени картини, подовете бяха застлани с килими, имаше и съвременна битова техника и телевизор, който кой знае защо предаваше само един канал — „Ал Джазира“.

Иван и Сайфин живееха в едната стая, а другата използваха, когато някой от тях трябваше да се усамоти. Иван репетираше в нея, а кльощавият арабин се молеше и четеше Корана. И двамата живееха в очакване. Иван чакаше освобождаването си, а Сайфин — крайния резултат от предначертания план.

Понякога позволяваха на момчето да се разходи из двореца и да се изкъпе в басейна, но винаги под надзора на Садик. От време на време той също слизаше на подземния етаж и се уединяваше в свободната стая. Иван нямаше представа какво прави там, ала най-неочаквано тайната на довереното лице на шейха се разкри. Веднъж, без да знае, че Садик е влязъл там, момчето надникна вътре и се вцепени. Приближеният на шейха стоеше пред една отворена тайна вратичка в стената и вадеше пачки пари от сейфа.

Мъжът не забеляза момчето. Иван моментално изчезна от опасното място и тихичко затвори вратата. Но цигулката му остана в стаята, а на него му се искаше да си я вземе. Ето защо почука, изчака Садик да му разреши да влезе и отново отвори вратата. Мъжът стоеше до срещуположната врата, скръстил ръце на гърдите си, и гледаше изпитателно Иван. На стената нямаше и помен нито от пари, нито от вратичка! Иван изпадна в недоумение. Нима му се беше привидяло? Престори се, че нищо не се е случило, взе калъфа с цигулката и излезе.

Момчето все повече и повече попадаше под влиянието на източната култура и всеки ден откриваше нови дълбини в нея. Почувства, че ислямът има своя чар и своята красота. Реши, че от чуждата култура може и трябва да се вземе онова, което ти позволява да се обогатиш духовно.

Уважението към по-възрастните, почитта към родителите, нетърпимостта към пиянството и още много ценни неща можеха да се заимстват от нравствените постижения на хората с друга вяра. Иван започна да пише музика, която беше достъпна и близка както за европейците, така и за арабите.

Понасяше стоически пребиваването си в плен, както и в чуждата страна, никога не се оплакваше и не хленчеше, понякога дори проявяваше характер.

Веднъж, докато се къпеше в басейна, Иван се скара със Садик, който настояваше момчето да излезе от водата преди определеното време. Той доплува до отсрещната страна, избяга от стражата си и се покачи на най-високия покрив на двореца.

Садик положи доста усилия, за да догони момчето, и го принуди да спре на ръба на плоския покрив. То застина на парапета, балансирайки с ръце като въжеиграч в цирк. Вече беше почерняло доста на слънцето, а косите му бяха изсветлели като слама. На лицето му бе застинало инатливо изражение, а очите му блестяха.

— Айвън, не върши глупости, ще се пребиеш! — подвикна му разтревоженият Садик.

Но той не му се подчини. Засили се по козирката и от десет метра височина скочи с главата надолу в басейна. Садик не знаеше дали е успял да стигне до водата, но се хвана за главата и затвори очи, представяйки си размазаното окървавено тяло върху белите плочки на двора. Откакто си общуваше с малчугана, се бе привързал към него. Слава на Аллах, всичко се размина и хлапето изплува, сякаш нищо не е станало, но след този случай той започна да се държи с него по-предпазливо.

Освен това здравата си го отнесе от шейха, задето е принудил момчето да стигне до крайност. Ако се беше убило, плановете на шейха да размени Айвън срещу братовчед му щяха да рухнат. Оттогава Садик не провокираше Иван към безразсъдни постъпки.

Но понякога Ваня учудваше обитателите на двореца не само със смелостта си. Изумяваше ги и с настойчивостта си. Когато породистата кучка на негово височество роди пет кученца, четири от тях бяха здрави, а едното — немощно. По принцип в двореца на шейха убиваха такива като въпросното паленце, за да не развалят породата, но Иван успя да убеди кучкаря да му даде кученцето. Започна да се грижи за него, да го храни с биберон, да го пои и за всеобща почуда скоро Шерхан, както бе кръстил кутрето, укрепна и изпревари в развитието си братята и сестрите си.

Инатът на Иван просто нямаше край. В двора на шейха някои от ястията традиционно се ядяха с ръце. Момчето, което сядаше на масата заедно с възрастните, отказа да се храни по този начин. Нечувана дързост! Опитаха се да го накарат да спазва етикета, но той се запъна и изобщо отказа да яде. Легна да спи гладен. На другия ден сервираха птиче месо, което бе прието да се яде с ръце не само на Изток, но и в Европа. Момчето обаче не искаше да отстъпи от позициите си и категорично отказа да се докосва до храната без нож и вилица. И на това отгоре обяви гладна стачка. В крайна сметка му разрешиха да използва прибори по време на хранене.

Макар понякога в постъпките на Ваня да прозираше детинска наивност, принципите, характерът и житейската позиция на Белов-младши предизвикваха уважението на арабите. И това се отнасяше най-вече за жестокия Садик.