Александър Белов
Култ към огъня (17)

16.

Както винаги Фьодор Лукин се събуди призори. И както винаги, с усмивка! Благодари на Бога, че му е дал още един ден живот, стана и се изми. Отправи се към залата за молитви, която служеше и за столова и където вече се събираше неговото паство. А след общата християнска молитва и трапеза тръгна да огледа владенията си. Измитите като него и сресани обитатели на приюта тръгнаха подире му към изхода, облечени в дрехи, които бяха преминали през дезинфекция.

Като образец за организацията на своето „духовно предприятие“ Фьодор Лукин бе взел общностите на първите християни, които съзнателно се отказвали от материалните блага, от собствеността и от участието в политическия живот и безрезервно се посвещавали на Бога. Та нали и Христос, и апостолите, напомняше непрекъснато на обитателите Фьодор, са били „от нашите, от скитниците“.

Всъщност това беше една комуна или киновия, както предпочиташе да казва Лукин, което на гръцки означаваше същото. Имуществото на обитателите й беше общо, всеки си имаше свое задължение и работеше в полза на ближния си — готвеше, чистеше, переше… Бившите клошари работеха на различни места — някои в птицефермата, както гръмко наричаха курника, други в свинефермата, а трети в зеленчуковата градина. Но в помощното стопанство работеха само онези, които завинаги бяха сложили край на скитничеството и се бяха заселили в дома „Нил Сорски“.

Благодарение на Фьодор в общината се бе утвърдило едно доста необичайно обръщение един към друг — „страннико“. Странник Фьодор, странник Алексей и тъй нататък. В това обръщение Фьодор виждаше известно отражение на своята религиозно-философска концепция — всички сме странници в общата орисия, от пръст сме направени и в пръст ще се превърнем. И затова трябва да я изживеем така, да изживеем живота, та да не бъде мъчително, болезнено и срамно в дрипите на своите прегрешения, когато застанем пред Господа Бога в деня на Страшния съд…

Фьодор изгълта едно току-що снесено яйце в курника, излезе на двора и започна да изтупва полепналия пух от дрехата си. От това занимание го отвлече шумът на мотор. Лукин се озърна. В традиционно разтворените врати на дома „Нил Сорски“ влизаха две леки коли. Фьодор забърза да посрещне автомобилите, тъй като реши, че това е или началството, или някакви чуждестранни екскурзианти, или спонсори, понеже напоследък изброените групи посетители не ощетяваха приюта откъм вниманието си. Ала изпадна в истинско изумление, когато вместо очакваните почтени хора от колите слязоха осем смугли яки момчета с камуфлажни униформи и автомати.

— Братя — промърмори леко стъписаният Лукин, — да не би случайно да сте сбъркали адреса. Това е приют за сиротни и нещастни хора, няма какво да вземете от нас.

— Не сме сбъркали, краставо магаре, не сме сбъркали! — ревна единият от пристигналите — набит мъж с едро лице, сграбчи Лукин за рамото и грубо го блъсна към столовата. — Влизай, ще си поговорим.

Мъжът разговаряше с бойците на непознат език. От няколкото подхвърлени думи Фьодор разбра само името на Шамил. Хората с камуфлажни униформи се пръснаха из приюта, а мъжът и един мълчалив бандит с надменно изражение на лицето влязоха в столовата. В нея нямаше никого с изключение на готвачката — пълна петдесетгодишна жена, и Ботаника, който се бе отбил там да хапне нещо вкусно. И жената, и момчето се намираха в кухнята.

— Всички на земята! — кресна боецът и насочи дулото на автомата към готвачката и Ботаника.

Не му се наложи да повтаря заповедта си, защото хлапакът и лелката се пльоснаха на пода, сякаш бяха чували с картофи, изхвърлени от камион, и прикриха главите си с ръце. Фьодор изпъна дясната си ръка и прекръсти насилника.

— Бог да прости неприличното ви поведение в този мирен дом — рече смирено.

— Млъквай! — гракна мъжът с едрото лице, замахна и залепи такава плесница на Лукин, че той прелетя над масата, заби се в стената и се свлече на пода.

Разблъсквайки пластмасовите маси и столове, боецът отиде с бърза крачка при Фьодор, сложи крак върху гърдите му и притисна дулото на автомата до главата му.

— Къде са Ярослава и синът й? — изкрещя той така, сякаш си имаше работа с глух.

Изплашеният до смърт Фьодор едва успя да промълви:

— Не зная — и моментално получи жесток ритник с върха на обувката в ребрата.

— Казвай, отрепко! — кресна отново боецът.

От острата болка, която прониза цялото му тяло, Фьодор се сгърчи.

— Мо-о… мо-о… мо-оже да си е вкъщи? — изрече той с огромно усилие.

Боецът продължи да оказва психологически натиск на жертвата си, отново сложи крак върху гърдите на Фьодор.

— Вкъщи ги няма! — излая злобно той. — Комшиите й казаха, че е заминала на почивка.

— А, такава ли била работата! — отдъхна си с облекчение Лукин, след като най-сетне осъзна, че Ярослава е извън опасност. — Решили сте, че тя е дошла при мен? Сгрешили сте, братлета, уверявам ви. Преди време тук наистина имаше почивен дом, но сега това е Дом на странника. И Ярослава никога не е идвала при мен.

Боецът каза няколко думи на бандита, който очевидно не разбираше руски език. В отговор онзи само изпсува злобно. Ако се съдеше по жестовете на почит, които му оказваха, този човек беше главатарят на бандата. В този момент вратата се отвори и бойците нахлуха в столовата. Водеха Шамил.

— Момичето и хлапето ги няма никъде. — Преровихме целия боклучарник. — Той гнусливо се навъси. — Тука се мотаят само някакви отрепки. А пък Шамил го открихме. Той е домакин тук.

Изблъскаха в краката на главатаря пребледнелия Шамил, който не разбираше какво става. Мъжът с едрото лице остави на мира Фьодор и прехвърли вниманието си към домакина на приюта. Приближи се до него и го ритна със замах в зъбите. Главата на Шамил отхвръкна назад така, сякаш вратът му нямаше връзка с гръбначния стълб. Последва още един ритник и още един по най-чувствителните места, а сетне — и удар с цевта на автомата в челото му. Очевидно това беше любимата серия за натиск, която мъжът с едрото лице използваше, за да сплаши жертвата си.

— Знаеш ли кой е този? — попита той и кимна по посока на надменния бандит.

Шамил се изплю, сетне избърса с длан кръвта, която се стичаше по брадата му, и завъртя глава в знак на отрицание.

— О-о! — Забели очи мъжът с едрото лице, като по този начин искаше да покаже, че пред тях стои важна клечка. — Дори нямаш представа кой е този! Това е човек на шейха, чийто син твоите приятели убиха в Чечения. Спомняш ли си?

Шамил не можеше да си представи нищо по-лошо в живота си от появата на човека на шейха. И кимна мълчаливо.

— Удари часът на разплатата! — заяви мъжът с едрото лице и дръпна затвора на автомата.

Шамил примижа. Примижаха и Фьодор, и Ботаника, и готвачката, които лежаха на пода. Най-неочаквано посланикът на шейха заговори. Той подхвърли няколко думи на родния си език към бойците, а сетне тръгна към вратата.

— От името на шейха животът ти се дарява, засега — заяви с крива усмивка мъжът с едрото лице и свали дулото на автомата. Беше разочарован, че не му позволиха да използва оръжието си. Обърна се към останалите бойци и заповяда: — Вземете Шамил, за всеки случай отведете и онзи малоумник — посочи той към Фьодор. — И да се махаме оттук.

Четири яки силни ръце сграбчиха Шамил, още толкова — Фьодор и повлякоха нещастните пленници по пода към вратата. Нито Лукин, нито домакинът на приюта се съпротивляваха. Бойците бяха настроени много агресивно и като нищо можеха да застрелят и двамата при най-малкото неподчинение.

Измъкнаха мъжете навън и ги натикаха в колите. В дома на клошарите сякаш всички бяха измрели. Обитателите му се бяха изпокрили по кьошетата и не смееха да си покажат носа навън. Единствено Зарима — дъщерята на Шамил, изскочи от перачницата, щом зърна баща си, и хукна към него, ала някакъв мъж я възпря и я блъсна назад към вратата.

Двете коли направиха завой и излязоха от двора. Когато автомобилите се отдалечиха на около километър, в приюта за странници „Нил Сорски“ изтрещя мощен взрив.