Александър Белов
Култ към огъня (35)

34.

Белов затвори мобилния си телефон и го сложи на нощното шкафче до леглото. Подпря брадичката си с ръце и се замисли.

Размислите му прекъсна Лайза:

— Кой се обади? — Облегната на стената в стаята, която Джон и Натали му бяха определили, тя наблюдаваше разтревожено Александър. Лайза стана свидетел на разговора, състоял се току-що между Белов и неизвестния арабин, който, както й се стори, говореше за Иван.

Саша не й отвърна веднага.

— Никой, един познат, капитан Немо — обясни той, тъй като в мислите си беше далеч оттук. Но когато улови изненадания й поглед, обясни: — Иван е отвлечен от шейх Абдул ал Азиз. А руското правителство не може да го освободи от плен, защото сега е американски гражданин. И трябва да го спасяват Съединените щати.

Лайза поклати съкрушено глава, сякаш укоряваше някого.

— Колко объркано е всичко — момчето е руснак, но е гражданин на Америка, а живее в Англия и е отвлечен от арабите в Емирствата.

— Наистина е объркано — съгласи се Саша. — И въпреки това трябва да се направи нещо, не може да се седи със скръстени ръце.

— Нека се обърнем към правителството на САЩ — предложи му Лайза.

— Всичко ще се проточи, а аз не разполагам с време, имам само два дни.

— Въпреки това ти предлагам да действаш така, както повеляват законите — заяви Лайза. — Ще се обърнем към властите, както и към един мой познат, дипломатът Сам Ръмсфилд. Той е от Организацията на обединените нации. С него поддържаме приятелски отношения. Ръмсфилд ще ни помогне.

На другия ден Лайза и Белов оставиха Щернгарт в Сан Кери и заминаха със самолет за Ню Йорк. Кацнаха на летището през нощта и взеха такси до дома на Лайза. Саша за пръв път беше в най-големия град на Америка и изобилието от рекламни светлини го порази. Те бяха навсякъде. Устремените към небето небостъргачи бяха покрити със светеща неонова обвивка, автомобилите се движеха в непрестанен огнен поток по улиците, подобни на каньон. Изведнъж на Белов му се стори, че се намира в кратера на действащ вулкан, в който небостъргачите бяха нажежените стени на кратера, а автомобилите — течащ по дъното поток от лава.

Белов хареса апартаментчето на Лайза. Огледа го сдържано, без ахкане и охкане, както подобава на мъж, похвали го и отиде в банята. Денят беше наситен и напрегнат. Белов с удоволствие постоя под прохладните струи, а след половин час вече спеше в леглото, което Лайза застла с чисто бельо.

На другия ден се отправиха с мерцедеса на младата жена към сградата на ООН. Градът се стори чужд на Белов със загрижените лица на нюйоркчани и с бесния си и, както му се стори, безсмислено активен живот. За момент си помисли, че всички тези хора са жертва на масова психоза, която ги кара да тичат все по-бързо и по-бързо. Вече нямаше значение накъде и защо. Най-важното за тях бе да изпреварят другия.

Ами той? Нима самият той не участваше по същия начин в подобна надпревара? Вместо да общува със сина си, с приятелите си и в крайна сметка, с Лайза. Та нали Красносибирск му отнемаше всички сили и време, които бог или природата му бяха отредили на тази земя.

Въпреки размислите му за бързината колата им едва-едва се влачеше по улиците и непрекъснато попадаше в задръствания. Погледът на Белов се плъзгаше по лицата на продавачите, шофьорите, минувачите и полицаите. Видът на някои от ченгетата го учудваше. Те бяха дебели негърки, които едва се побираха в ушитите по поръчка униформи. Кого ли биха могли да догонят или да задържат?

По улиците имаше много жени, но повечето от тях бяха някак несексапилни. Нямаше нито една, която поне малко да прилича на Шарън Стоун, Ким Бейсинджър или, да речем, на Деми Мур, а когато си мислеше за американците, човек си представяше точно такива красавици. Напротив, до една бяха заоблени, закръглени и спретнати. Като ги погледнеше човек, неволно се сещаше за брачен договор, за отделни сметки и за искове за сексуален тормоз, но в никакъв случай не и за любов или дори просто за секс. Не, този нов Вавилон категорично не се хареса на Белов, макар в него да имаше някакъв чар. Чарът на сложния, технологичен и бездушен организъм.

 

 

Офисът на Сам Ръмсфилд се намираше в небостъргача на ООН. Лайза доста смело паркира мерцедеса си на претъпкания с коли паркинг. Още сутринта тя вече си бе уговорила среща с дипломата, но те закъсняваха заради задръстванията. Наложи им се да побързат. Слязоха почти тичешком от колата и хукнаха към сградата. Качиха се с асансьора до дванайсетия етаж.

Секретарката в приемната на Ръмсфилд — суховата белокоса възрастна дама, беше предупредена за пристигането на посетителите. Веднага заведе Лайза и Белов при шефа си. Кабинетът, в който влязоха, беше просторно светло помещение със стъклена външна стена. Имаше диванчета, кресла, малка масичка, бар и бюро, а във всички вещи се долавяше ръката на добър дизайнер.

Собственикът на кабинета се оказа висок мъж на около трийсет и пет години, започнал да пълнее. Имаше поддържано гладко лице с доста приятни черти, сини очи и тъмни, сресани назад коси. Носеше нов шикозен и скъп костюм, който му прилягаше като военен мундир. Щом зърна посетителите, стана и тръгна да ги посрещне с широка обиграна усмивка на дипломат.

— О, Лайза, толкова се радвам да те видя! — разнесе се приятният му баритон, сетне се обърна към Белов и му подаде ръка. — Ръмсфилд… Сам Ръмсфилд.

— Много ми е приятно — стисна силно ръката на дипломата Белов.

— Моля, заповядайте! — направи широк жест собственикът на кабинета и ги покани да седнат.

Лайза и Саша се настаниха на тапицирания с кожа диван, а Ръмсфилд се настани в креслото до малката масичка срещу тях.

— Кафе? Уиски? — предложи любезният домакин.

— Не, благодаря — поклати глава Белов.

Лайза също отказа.

— Сам — започна тя. — Зная, че си зает човек, затова няма да ти отнемам от времето и ще карам по същество.

— Слушам те — усмихна се любезно Ръмсфилд.

— Моят приятел има сериозен проблем със сина си — започна Лайза. — Историята е чудовищна, направо идиотска. Но нека той ти разкаже всичко — погледна Лайза към Белов, предлагайки му да се присъедини към разговора.

— Ето за какво става дума — започна Белов.

Той разказа накратко историята с отвличането на сина си, за исканията на неизвестните похитители да разменят Иван срещу братовчед му Алексей и за отказа на Русия да се занимава със случая с отвлечения гражданин на Америка. Накрая заяви без заобикалки, че няма да е зле американското правителство да се погрижи за своя гражданин, който е изпаднал в беда.

Ръмсфилд не слушаше чак толкова внимателно, както му се стори на Белов, и си мислеше за нещо свое. Не, на пръв поглед всичко беше съвсем прилично. На лицето му имаше любезна усмивка и съчувстващ поглед, ала и едното, и другото бяха някак фалшиви и неискрени. Слушаше, ала според Саша с крайчеца на окото си следеше Лайза и малко театралничеше пред нея, заемайки красиви пози. Белов си помисли, че вероятно Ръмсфилд не е съвсем безразличен към нея.

— Какво да ви кажа, господин Белов — обади се дипломатът, щом посетителят завърши речта си, а той на свой ред направи необходимата за осмислянето на информацията пауза. — Можем направо да кажем, че положението на вашия син е доста неприятно. Но за съжаление аз не мога да ви помогна с нищо. Нали разбирате, сър, момчето е било отвлечено от Англия, а американската полиция не може да извършва разследване в чужда страна. С тази работа може да се заеме Интерпол. Точно тя трябва да извърши разследването на похищението на детето и чак след това Америка ще предприеме някакви стъпки за спасяването му.

— Но, господин Ръмсфилд — възрази Белов, — докато трае разследването, ще мине много време, а похитителите искат веднага да разменят Иван за Алексей.

Ръмсфилд смени позата си, седна с маниерно кръстосани крака и рече:

— Разберете ме правилно, не можем да извършваме силови акции на територията на независима държава въз основата на голословни обвинения, това не е в нашия стил. Всичко трябва да е в рамките на закона. Такива са принципите, по които живее американският народ — великите принципи на демокрацията.

— Тези принципи безспорно са много добри — съгласи се Саша, — прекрасни принципи, но докато вие спазвате законността, терористите ще убият момчето.

Сам помръдна излъскания до блясък връх на обувката си и хвърли виновен поглед към Лайза. Явно се чувстваше неловко, че не можеше да помогне на познатия й.

— Добре — започна най-ненадейно той със съвършено различен тон. — Можете ли да ми кажете как се сдобихте с информацията за местонахождението на вашия син?

Белов си спомни, че бе обещал на Веденски да пази тайна.

— За съжаление не мога да ви посоча източника й — призна той.

Сам вдигна ръце и веднага ги свали на коленете си, сякаш с този жест искаше да каже: „Виждате ли, така съм безсилен.“

Белов погледна Лайза укорително: от идеята с дипломата нямаше да излезе нищо. Тя обаче реши, че е настъпил моментът да се намеси:

— Но, Сам, абсолютно нищо ли не можеш да направиш за Александър?

Ръмсфилд се обърна към Саша:

— Можете да напишете жалба, господин Белов. Ще се опитам да дам законен ход на делото и ако успея, да ускоря разглеждането му.

— И това ли е всичко? — разочарова се Лайза. Изглежда, бе започнала да разбира, че колкото и да е парадоксално, законният път невинаги е най-краткият и най-правилният. — Сам, делото наистина може да се точи страшно дълго.

Ръмсфилд демонстрира обезкуражаваща холивудска усмивка:

— А аз какво мога да направя?

— Можете ли да ми помогнете да замина за някоя от страните в Персийския залив? — попита най-неочаквано Саша.

Сам като че ли погледна събеседника си с одобрение.

— В коя по-точно и защо?

— Няма значение — призна Белов. — Само нека тази страна е близо до Емирствата. Например в Кувейт. Нали там има американски военни бази?

— Има. — Ръмсфилд погледна внимателно Саша. И като че ли се досети какво е замислил руснакът. — Разбирам, че искате да сте близо до сина си. Общо взето, мога да организирам това пътуване. Само че под какъв предлог да го направя? — Той помисли няколко минути, галейки гладко избръснатата си каубойска брадичка, сетне кимна: — Добре, ще се опитам да организирам пътуването ви дотам. Най-добре ще е да стане под егидата на ООН или на журналистическата общност.

— Тогава и аз ще ида с Александър, изпрати и мен в Кувейт — заяви най-неочаквано за всички и най-вече за себе си Лайза.

— А ти защо ще ходиш там? — възкликна Сам.

Кой знае защо тя се изчерви.

— Ами-и… — проточи. — Винаги съм искала да посетя тази прекрасна страна, но никога не съм имала възможност.

— Това е глупаво — намръщи се Ръмсфилд. — Кувейт не е подходящо място за почивка на американците.

— Точно затова — заяви Лайза, този път уверено. Вече се бе съвзела от притеснението. — Мога да отида на почивка навсякъде, но не и в Кувейт. Много те моля, Сам, помогни ми да замина.

— Е, добре — склони Ръмсфилд, без да крие недоумението си от решението на Лайза. — Ще се опитам да направя нещо за теб.

— В такъв случай, Сам — намеси се Белов, — ще ви помоля да дадете картбланш за още един човек.

Младата жена стрелна Белов недоволно.

— Кого имаш предвид? — попита тя ревниво.

— Специалист по подобни проблеми — отвърна уклончиво Саша. — Ако той се съгласи да се включи в пътуването, ще ви кажа името му. Е, Сам, ще се споразумеем ли? — протегна ръка.

Ръмсфилд се разсмя.

— Здравата ме хванахте за гушата, приятели! Ако началниците ми разберат, че ви пращам в Кувейт, ще ме уволнят.

И в знак на съгласие той плесна дланта на Белов.

 

 

Вечерта Белов се обади по мобилния телефон на Шмит.

— Здравей, Дима! — Саша лежеше на дивана в апартамента на Лайза с чаша мартини в ръка, което тя току-що му бе приготвила. На малката масичка до него се издигаше същински Манхатън от безброй бутилки с различна височина. След всички вълнения той изпитваше нужда хубавичко да си пийне.

— А, Белов, здравей — отвърна Шмит. — Има ли новини?

Саша отпи голяма глътка мартини и се намръщи. По дяволите, имаше вкус на сироп за кашлица.

— Иван е отвлечен от шейх Абдул ал Азиз — изрече в слушалката, остави недопитата чаша на малката масичка, добави в нея около двеста грама водка, опита и установи, че това е кардинално решение на проблема. — Момчето се намира в емирството Абу Даби, в резиденцията на шейха на брега на Персийския залив. Арабинът ми се обади. Иска да размени Иван за Алексей.

— И таз добра! — възмути се Шмит. — Тоя човек луд ли е?

Белов изпи усъвършенстваното мартини. Питието опари гърлото му и сгря стомаха му. По тялото му се разля блажена премала.

— Какво значение има дали е луд или не? Знаеш ли какво, Шмит, разбрах, че се занимаваш с авиотранспорт, така ли е?

От тона на Саша не можеше да се разбере дали укорява или одобрява увлечението на Шмит и изобщо накъде бие с въпроса си, затова Шмит колебливо му отвърна:

— Ами… да. От скука завърших школа за пилоти, учих на частно да летя с вертолет.

— Вертолетът е хубаво нещо — прозвуча този път явна похвала в гласа на Белов. — Искаш ли да се разходиш с мен до Кувейт? Да видим на място какво може да се направи, за да вразумим шейха. С нас ще дойде и едно момиче. — Саша заговорнически смигна на Лайза, която седеше до телевизора.

— Защо ни е момиче в тази работа? Когато няма жени, няма проблеми.

— Тя ще върши домакинската работа. Шмит, имам нужда от помощта ти — настоя Белов. — Ще дойдеш ли?

Дмитрий тутакси отговори:

— Иска ли питане! Смятай, че вече съм там. Макар че нещата не са чак толкова прости. Едва ли ще ги превземем с кавалерийски набег, домът на шейха сигурно е пълен с мамелюци. Пък и не се знае след това как ще се измъкнем оттам. Както и да е, там ще му мислим. Чакам сигнал.

Въпреки трагичната ситуация, щом затвори Шмит се почувства благодарен на неизвестния арабин, защото животът му най-сетне започна да придобива смисъл!