Александър Белов
Култ към огъня (22)

21.

След като се пощураха из тайгата, Витя, доктор Уотсън, Арсений Степанович, Ярослава, Альоша и Катя най-сетне откриха манастира на Фьодор. Беше грубо скована от дървета къщурка със стобор от тънки елхови стебла. Но колкото и да беше рядка гората, едва успяха да стигнат до нея с автомобила. Той ту буксуваше, ту поднасяше на една страна на местата, където се бе събрала вода след дъжда, ту се натъкваше на някое дърво по пътя. Власов гледаше тъжно клоните, които деряха ламарината на колата, но си траеше. Животът на Ярослава и детето му бяха по-скъпи от автомобила.

В крайна сметка успяха да закарат колата до къщурката. Тя се оказа изоставена. В нея явно не бе живял никой още от времето, когато Фьодор и момчетата я бяха напуснали. Площадката пред къщичката бе обрасла с млади фиданки и висока трева, вратата висеше на една панта, стъклото на единствения прозорец беше строшено, пък може и никога да не беше имало стъкло.

Оставиха фургона наблизо. Компанията влезе едновременно в къщурката. Вътре тя в никакъв случай не беше по-привлекателна, отколкото отвън. Царяха същата запуснатост и мизерия. Витя огледа прашния бидон за вода, който се търкаляше на пода, опипа газената лампа, която висеше на стената, ритна едно продънено менче и заключи:

— Може да се живее.

— Какво-о-о! — възмути се Катя. — Искаш да живеем с детето в тази дупка?

— А какво да правим? — Витя разпери ръце като вратар, който е допуснал да вкарат топката във вратата му. — Федералните власти спряха едната кола, но другата избяга. И къде е сега? Това е проблемът — заяви той и установи, че никой не му противоречи. — Тъй че докато обстановката се изясни, ще ни се наложи да останем тук.

Той се разходи из къщичката. Проучи всичките й кьошенца с поглед на старшина, който проверява казармените помещения, и се разпореди:

— Така, жените се захващат с почистването на помещенията и на цялата територия, Степанич поправя прозореца, та да не духа през нощта, докторът взема тубата и отива за вода. След това двамата поправят наровете или одърите, или както там се наричат лежанките, на които спят отшелниците… А след това всички събират дърва. Ясно ли е?

Всички признаха Злобин за командир на отряда. Никой не му възрази с изключение на властната Катя.

— А ти какво ще правиш? — подхвърли тя иронично.

— Аз… — изсумтя Витя. — Аз… общо взето, ще си намеря работа. Трябва да огледам местността. И се погрижете за прехраната. Жалко, че нямаме оръжие, иначе щяхме да гръмнем малко дивеч.

— Защо да нямаме? — изненада се доктор Уотсън. — Под седалката във фургона на Степанич има една „Сайга“.

— „Сайга“ ли? Карабина?! — потресе се Злобин и се вторачи във Вонсовски. — И защо си траехте досега, кретени такива?

— Ами… аз я взех от къщи — притесни се Вонсовски и потръпна, тъй като Витя направо го изпепеляваше с поглед. — Просто за всеки случай. Ти нали каза, че се е забъркала някаква каша, в която ще има стрелба.

— Докторе, ти съвсем ли си откачил? — възмути се Витя. — Ние тука, разбираш ли, сме принудени да се сражаваме с бандитите с голи ръце, а се оказва, че сме имали карабина в багажника.

— Стига де — застъпи се за Уотсън Степанич. — Като лъжеш, лъжи с мярка. Първо, не си се сражавал, а бягаше и второ, и без това нямаше начин да се възползваш от карабината. Ако, не дай си боже, беше гръмнал по тия мръсници, направо щяха да ни направят на решето. Преследваха ни с намерението да ни заловят невредими. А и не ни заловиха.

— Дори и да е така — съгласи се охотно Злобин. — Защо трябваше да криете карабината?

— Такова… защото не е регистрирана в милицията — измънка доктор Уотсън. — Преди няколко дни един благодарен клиент ми я подари и аз не успях да обявя, че я имам. За всеки случай със Степанич я скрихме във фургона от пътните милиционери и я затрупахме с разни чаркове.

— Затрупали я! — повтори иронично Витя. — Както и да е, докторе, покажи карабината си.

Злобин и Вонсовски излязоха от къщурката и отидоха до фургона. Автомобилът наистина изглеждаше плачевно. Ламарините му бяха издраскани, едната му гума беше спукана, предницата му бе смачкана. Жалко, хубава кола беше. Измъкнаха карабината от камарата механизми за месене на тесто и резервни части на минипекарните. Оръжието беше ново-новеничко, блестеше и миришеше на заводска смазка. Витя повъртя карабината в ръцете си с вид на познавач, прицели се, дръпна затвора, цъкна с език и каза със задоволство:

— Хубава играчка. Има ли патрони?

— Естествено! — Уотсън разрови в колата, извади три картонени кутии и ги подаде на Злобин. — Вземи. Има и една граната.

Витя мушна гранатата в джоба на якето си, зареди карабината, метна я на рамо и потъна в тайгата. Доктор Уотсън се върна в къщурката.

В продължение на три часа компанията търка, чисти и ремонтира манастирчето и, общо взето, се обзаведе. Дори Альошка помагаше. Носеше клони от иглолистните дървета, с които решиха да застелят наровете, та да им е по-меко, щом легнат да спят. Не им беше много весело, защото надвисналата опасност ги притесняваше, но компанията не униваше и работеше задружно и енергично. Привечер манастирът беше готов за експлоатация, казано на езика на строителите.

През цялото време, докато изгнаниците работеха, Витя го нямаше, ала от време на време в тайгата се разнасяха изстрели. Злобин ловуваше. Атаманът се появи по мръкнало — уморен, но доволен. И хвърли на земята един заек и един глухар. Трофеите бяха прилични. Всички бяха гладни. Изкормиха, почистиха на бърза ръка дивеча и го изпекоха на огъня. Ядоха чак през нощта, изгаряйки от бързане пръстите и езиците си, и лапаха с огромен апетит, въпреки че нямаха хляб и сол. Това беше най-вкусната храна, която укритата в манастира компания беше яла през целия си живот.

След като се нахраниха, всички се отпуснаха. Альоша заспа на коленете на Ярослава, жените също взеха да задрямват, пожелаха лека нощ на своите защитници и отидоха в къщурката да си легнат на наровете. Витя, Степанич и доктор Уотсън останаха още малко край огъня с бутилката балсам на Вонсовски. Какво пък, нощта беше много романтична. Приятелите отдавна не бяха седели ей така край огъня — още от времето, когато живееха на бунището. Ех, Фьодор, Фьодор, къде ли си сега, какво ли става с теб?

Поседяха, поприказваха си, спомниха си миналото. Балсамът на Вонсовски здравата ги удари в главите. И тримата се напиха.

— Е, момчета, хайде да се поопънем малко — предложи Витя. И понечи да стане, но изведнъж замря и допря пръст до устните си. — Шт! — изсъска. — Май не сме сами тук. Бързо лягайте на земята и никой да не диша!

И тримата полекичка се плъзнаха по дънера, на който седяха, проснаха се на земята и затаиха дъх. Лежаха така около десетина минути, но наоколо беше тихо.

— Да не ти се е сторило? — прошепна Степанич.

— Не — увери го тихо Витя. — Чух, че изпращя клон, сякаш някой го настъпи. Момчета, вие стойте тук, аз ще ида да поогледам.

Взе карабината и без да се надига, запълзя много внимателно натам, където беше изпращял клонът. След двайсетина метра престана да се движи и замря. Пред него се стелеше непрогледна тъма, а наоколо продължаваше да е все така тихо. Витя обаче долавяше с шестото си чувство човешко присъствие някъде наблизо. Злобин изчакваше. Минутите се нижеха, но нищо не се случваше. Слухът и зрението му се изостриха до крайна степен.

Започна да различава дърветата, дори му се стори, че чува шепота на тревите. Най-сетне търпението му бе възнаградено. Видя как от близкото дърво се отдели една сянка, преплува бавно и плавно като безплътен дух до съседното дърво и се сля с него. След няколко минути историята се повтори, само че този път човекът се премести не до дървото, което се намираше вдясно от него, а зад него. Злобин тръгна подире му. След петдесетина метра тайнственият непознат очевидно реши, че вече се е отдалечил достатъчно от огъня, и закрачи през гората, без да се крие. Виктор ускори крачка.

Човекът излезе на черния път и тръгна по него. Тези места бяха познати на Злобин. Днес точно по този черен път компанията стигна с фургона до манастира. Витя си спомни, че скоро пътят трябва да направи остър завой. Злобин преодоля празното пространство между дърветата и накуцвайки, хукна през гората, за да пресече пътя на непознатия.

Изскочи иззад дърветата точно навреме, когато човекът вече се приближаваше. На това място черният път свършваше и се превръщаше в тясна пътечка; Витя седна внимателно, за да не изпращи някое клонче, сетне легна по гръб и проточи единия си крак на пътечката, а другия подви под себе си. И сложи карабината встрани. Трябва да отбележим, че мястото, което избра, не беше много сполучливо, на пътечката и до нея имаше локва и дрехите му моментално подгизнаха, но той не обръщаше внимание на такива дреболии. Виктор гледаше съсредоточено в тъмнината и чакаше непознатия. Човекът излезе на пътеката и тръгна по нея.

Витя се сви като готова да се разпъне във всеки момент пружина. Оставаха десет крачки, пет крачки, три, две, една — сега! Вдигна единия си крак, сграбчи с другия непознатия като в клещи и рязко ги събра. Ако някой наблюдаваше отстрани човека, който вървеше по пътечката, вероятно щеше да си помисли, че е стъпил върху противопехотна мина. Непознатият отхвръкна на около метър нагоре, разпери ръце и крака и с вопъл се пльосна на земята. Витя скокна, метна се върху гърба на човека и му изви ръката.

— Шт! — прошепна той в ухото му. — Гъкнеш ли, ще ти размажа главата!

— А-а! — изкрещя въпреки това с всичка сила изплашеният до смърт непознат и обезумял от страх, започна да повръща. — Пусни ме, антихрист проклет! Пусни ме, да вриш в ада, дано!

— Млъквай! — гракна Витя, сграбчи човека за косите и удари силно лицето му в земята. — Млъквай, гадино, че ей сега ще те убия!

И за да покаже, че не се шегува, фрасна още веднъж в земята физиономията на мъжа. Най-сетне той притихна, омекна и занарежда:

— Господи Исусе Христе, сине божи, пречиста е твоята майка в молитвите ни и все свети помилуй нас!

Злобин, който се канеше да цапардоса още веднъж-дваж физиономията на непознатия в пътечката, та да му вземе окончателно страха, изведнъж застина.

— По дяволите! — възкликна той като човек, осенен от страшна догадка. — По дяволите! Човеко, ти случайно да не си Фьодор?

— Фьодор, Фьодор съм, добри човече! — изскимтя лежащият на земята и попита: — А ти кой си?

Злобин охлаби хватката си, а сетне пусна мъжа.

— Ами… аз съм Виктор Злобин — промърмори той съкрушено. — Какво ти става, страннико, не ме ли позна?

Фьодор — а това беше точно той — се превъртя под Злобин по гръб, полежа няколко секунди неподвижно, опитвайки се да разгледа в тъмнината лицето на човека, който го нападна, а може би просто да се съвземе от побоя, и изведнъж отново се развика:

— А-а! Витя! Ти ли си? Витя! — Сграбчи Злобин за ризата и така започна да го тресе, сякаш се опитваше да му извади душата. — Витя, безсрамнико окаян! — не можеше да се нарадва Лукин на неочакваната среща. — Как се озова тук?

— Пусни ме, де, дяволите да те вземат, ще ми скъсаш ризата! — Витя отскубна от себе си ръцете на Фьодор и потърка охлузената си от яката шия. — И престани да крещиш, вече изплаши всички мечки в гората. Как попадна тук?

Злобин стана и започна да изтупва дрехите си. Фьодор също се изправи, охкайки и мърморейки. Все още не можеше да се съвземе от радост и почуда.

— Аз ли? — Лукин избърса с ръка устата и брадата си от полепналите по тях треви и пръст. — О, това е дълга история, братко. Нека си поема дъх, че здравата ме изплаши. Чакай, чакай — вторачи се той изведнъж във Витя. — Да не би ти да си онзи, който вечеряше заедно с двама странници край огъня в моя манастир?

— Аз съм, разбира се — изсмя се той. — А ти да не си помисли, че дяволите са се събрали край твоето сиропиталище и те причакват да те опекат на огъня?

— Не богохулствай! — предупреди го Фьодор. — Не споменавай всуе името господне, нито на онзи… Това не е хубаво.

— Добре, добре — каза примирено Витя. — Няма да засягам религиозните ти чувства. Много се радвам да те видя жив и здрав. А пък край огъня наистина седяхме аз, доктор Уотсън и Степанич. А в твоя манастир спят Ярослава, Альоша и Катя.

— Значи са живи, така ли? — Фьодор искрено се зарадва и се прекръсти. — Слава на Отца и Сина, и Светия Дух нине и присно, и вовеки веков. Амин. Хайде, разказвай какво се случи, че ми е много интересно. Нищо не зная, понеже антихристите ме возиха в багажника си.

— Федя, да вървим в манастира. — Злобин вдигна карабината от земята и я метна на рамо. — Пътьом ще ти дам отчет какво и как ни се случи.

Приятелите тръгнаха по обратния път. Вървяха бавно и тихичко си говореха. Докато крачеха, Витя разказа подробно на Лукин как се бяха развили събитията, след като бойците взривиха дома „Нил Сорски“ и отвлякоха Фьодор и Шамил, а също и как той, след като чу пращенето на клонката, изпълзя от огъня в гората, проследи непознатия, който се мотаеше близо до манастира, и тръгна след него.

Те наближиха манастира и предупредиха отдалеч Уотсън и Степанич, че идват свои, та да не ги изплашат с внезапната си поява. Власов и Уотсън бяха малко изненадани от появилия се от тъмнината Фьодор и много зарадвани от чудотворното му спасение. Настаниха Лукин на ствола до тлеещите въглени, нагостиха го с остатъците от вечерята и започнаха да го разпитват за патилата му.

— Какво да ви разправям, странници мои… — подхвана Лукин, след като осмука изцапаните си от заешкото месо пръсти, но Витя го прекъсна.

— Виж какво ще ти кажа, архимандрите наш — заяви му присмехулно той. — Тука сме си свои хора, тъй че говори просто, без тинтири-минтири.

Лукин погледна някак странно Злобин, ала не каза нищо и продължи:

— Общо взето, няма кой знае какво за разказване, странници мои. Бандюгите ме возиха в багажника на колата си и аз нищо не видях. Лежах, молех се на Бога да прости греховете ни и се готвех да се явя пред божия съд. Сетне започна стрелба, колата зави и се понесе обратно. А за моя изненада след известно време те ме изхвърлиха от колата в тайгата и ме пуснаха да си вървя по живо по здраво, накъдето ми видят очите. Не събрах кураж да си ида вкъщи, душевните рани, които бандитите ми нанесоха, са още пресни, и поех към своя манастир, та за известно време да се скрия от мирската суета и да помисля за смисъла на битието. Но когато наближих манастира, видях огън и хора край него. Помислих си, че са бандити, затова не се реших да се приближа и си тръгнах.

— И в този момент аз нападнах Федя — разхили се Витя. — Леле, как се изплашихме един от друг. — Той изведнъж придоби сериозен вид: — А какво стана с Шамил?

— Нито съм чул, нито съм видял — призна Лукин. — Само зърнах как го натикват в багажника на форда.

— Може и него да са пуснали? — предположи доктор Уотсън.

— Дай боже — въздъхна Лукин.

Арсений Степанович се прозя широко.

— Момчета, хайде да се опънем малко, че утре трябва да станем още по мръкнало, поне аз. Трябва да огледам колата, защото ми играе номера, и да сменя гумата.

— Наистина вече е късно — стана и Уотсън.

Останалите също се надигнаха.

— Вие си починете — обяви Витя и хвана карабината. Той нито за миг не се разделяше с нея. — Аз ще остана да пазя. Всичко може да се случи.

Никой не се противопостави да има дежурство, още повече че на поста щеше да стои Витя. Вонсовски, Лукин и Власов се прозяха и разпъждайки жужащите комари с ръце, влязоха в къщурката, а Злобин тръгна да се разхожда около нея с карабината под мишница.

Пообиколи напред-назад, постоя малко до колата, а сетне се върна до къщурката и седна на прага й. Отвътре се разнасяше мощно мъжко хъркане на три гласа. От време на време му пригласяше едно по-тънко свистене. Славеевата песен явно принадлежеше на Катерина. Ярослава и Альоша си мълчаха, тъй като очевидно присъстваха на концерта на Храпицки в ролята на слушатели. Под такъв акомпанимент дори и да искаше, човек не можеше да заспи.

Злобин се облегна на стената и затвори клепачи. Пред очите му моментално се завъртяха във вихър картините от изминалия ден — дивото препускане с колите, преследването на заека, сетне срещата с Фьодор. Виктор отвори очи. Наоколо се стелеше същата непрогледна тъма. Известно време се взира в нея, сетне клепачите му отново сами се затвориха.

Витя се събуди от гласове. Не, те не идваха от къщурката, където цареше тишина и дори виртуозите на хъркането бяха замлъкнали, а се разнасяха някъде от гората. Злобин мъчително отвори очи. Беше ранно утро, тъкмо започваше да се разсъмва и всички предмети изглеждаха неясни и призрачни. Гората се издигаше, обвита в мъглявина, сива и загадъчна. В утринната тишина в нея се долавяше всеки далечен звук, независимо дали е плясък на криле на прелетяла птица или шумолене на зверче в ланшната шума.

Но се чуваше говор на мъже. Те се приближаваха към къщурката откъм предната й част, всеки момент трябваше да се появят на полянката. Витя легна по гръб, преобърна се по корем и се шмугна пълзешком като смок през вратата. Изведнъж гласовете замлъкнаха. Вероятно хората бяха забелязали къщурката.

Щом се озова вътре, Злобин се обърна, приготви се за бой и се скри зад стената. И го направи тъкмо навреме, защото от гората излязоха четирима души, облечени в камуфлажни униформи. Случи се точно онова, от което Витя се страхуваше най-много — бойците ги бяха проследили.

Пръв с преметнат през рамо автомат вървеше набит мъж с едро лице на около трийсетина години. Зад него в индианска нишка се движеха още трима каяци. Злобин реши да изпълни докрай дълга си на шеф на сигурността на Александър Белов, а следователно и на членовете на неговото семейство.

— Стой, ще стрелям! — извика и взе на мушка главата на мъжа с едрото лице.

Отрядът на бойците спря нерешително близо до фургона.

— Не върши глупости, момче! — извика онзи, който вървеше най-отпред, обърна се към своите и тихичко каза: — Лъже. Нямат никакво оръжие… Иначе отдавна да са започнали да стрелят. Ей, момче! — обърна се той отново към Витя. — Не ни трябвате нито ти, нито приятелите ти. Дайте ни момичето с хлапето и се махайте.

— Ти се махай оттук, говедо, докато не съм ти пръснал тиквата! — извика Витя и дръпна затвора на карабината.

— Е, както искаш! — Сви огромните си рамене мъжът с едрото лице и тръгна към къщурката. — Аз те предупредих.

Витя плавно натисна спусъка. Разнесе се глух отривист изстрел. Разкъса тишината, а ехото му се понесе из тайгата. Сякаш боен чук бе ударил мъжа с едрото лице по челото. Той полетя във въздуха с разперени ръце и падна върху човека, който вървеше зад него. На свой ред той отскочи встрани, изгуби равновесие и залитна надясно. Боецът направи няколко крачки, спъна се, започна да се накланя на една страна и в този момент прозвуча още един изстрел. Младежът се превъртя във въздуха и се стовари с крясък на земята.

Другите двама бойци залегнаха до фургона. Високата трева ги скриваше.

— Ей, говедо! — разкрещя се единият от тях. — Какво ти става, да не си мръднал? Ей сега ще те направим на кайма, мръснико! — И в потвърждение на тези думи върху къщурката се изсипа ураганен огън от два автомата.

Жените, Альоша, Уотсън, Степанич и Фьодор, които отдавна вече бяха на крака, се строполиха едновременно на пода. Куршумите забарабаниха по къщурката и всички бяха принудени да залегнат. Альоша се разплака, а Ярослава и Катя започнаха да го успокояват.

— Това бойците ли са? — попита Вонсовски.

— Те са — потвърди Витя, който се изтегли далеч от вратата. — Проследили са ни, гадовете. Фьодор! — извика на Лукин. Фьодор лежеше под масата, прикрил главата си с ръце. — Знаеш ли защо са те пуснали вчера?

— Защо? — попита Фьодор, без да вдига глава.

— За да ги доведеш при нас. И точно така стана. Те са те следили. Както и да е, момчета. Ще се справим.

Стрелбата внезапно секна. Всички звуци стихнаха с изключение на скърцането на една стара кофа, улучена от куршум, която се люлееше, окачена върху гвоздей.

— Ей, момче! — чу се отново същият глас. — Жив ли си?

— Жив съм! — отвърна Злобин. — Защо да не съм жив! Какво искаш?

— Пусни момичето и хлапето. Чуваш ли какво ти казвам?

— Да, разбира се, ето ти ги! — Витя отново надникна през вратата и стреля натам, където му се струваше, че се намираха бойците. Само че напразно изразходи куршумите. Бандитите явно се бяха оттеглили встрани.

И в същия миг автоматът на боеца блъвна огън иззад задното колело на фургона. Витя едва успя да скрие главата си, когато в рамката на вратата, иззад която току-що надничаше, една след друга се впиха няколко оловни пчели.

— Ей, момче! — кресна боецът. — Дай момичето, че иначе ей сега ще ви метнем гранатите и ще идете на майната си.

— Няма да ги метнете! — отвърна Витя. — Ярослава и Альоша ви трябват живи.

Бойците замлъкнаха. Откъм гората повече не се разнасяше нито изстрел, нито звук. Злобин също мълчеше. Ситуацията беше без изход. Патроните му бяха на свършване. Вярно, оставаше му ИЖ-71 с пълна пачка и още един запасен пълнител. Но късата цев не ставаше за защита срещу автомата.

Нито бойците, които се страхуваха от изстрелите на Витя, можеха да влязат в къщурката, нито попадналата в заточение компания можеше да излезе от нея по същата причина. Нападателите не искаха да се разделят и да превземат къщичката от двете страни, защото това можеше да им излезе солено. Все пак фургонът беше единствената им сигурна защита в сравнение с хилавите елхички в тайгата. Времето минаваше, но нито едната, нито другата страна предприемаше някакви действия. Най-сетне на Злобин му хрумна идея, която може и да не беше гениална, но щеше да промени ситуацията в тяхна полза.

— Степанич — подвикна тихичко той. — Кога зареди колата с бензин?

— Вчера сутринта — изненада се от въпроса Арсений Степанович. — А в купето има и един пълен бидон. Защо питаш?

— Така — подсмихна се Витя. — Нали не ти е жал за колата?

Степанич полека-лека започна да се досеща за какво става дума, понеже добри познаваше Витя и неговия талант на разрушител. Затова престана да се учудва на въпроса му.

— Майната й, нека да изгори и без това е счупена!

— Прекрасно! — зарадва се Злобин.

Сетне надникна през вратата. На полянката нямаше раздвижване. Той се прицели, стреля и моментално скри главата си, но успя да зърне как от пробития резервоар потече бензин. В същия миг изтрещяха два откоса от автомат, а Злобин бясно изкрещя:

— А-а! Подлеци, улучиха ме! — Продължи да крещи дори след като автоматите замлъкнаха.

— Ей, момче, какво става? — викна единият от бойците.

Витя смигна на своите, престори се, че се търкаля по земята, и отново се развика:

— Рамото ми, гадове, рамото ми, простреляхте го! А-а…

— Момче! — викна зарадвано боецът. — Имаш нужда от медицинска помощ. Хайде, излез, ние ще ти помогнем! Имаме опит.

Двамата бойци се разкискаха. Следващите думи на Злобин ги накараха да се отпуснат.

— Добре — викна Витя. — Предавам се. Чакайте, само ще се преобуя.

Той даде своя ИЖ-71 на Уотсън, а карабината — на Степанич, нареди им от време на време да притесняват нападателите с огън, а сам запълзя с гранатата към фургона.

След миг се разнесе оглушителен взрив. Над главата на Витя засвистяха парчета, а фургонът пламна като памук. Секунда преди това единият от бойците бе успял да натисне спусъка. Краткият откос преряза дръвчето на пет метра пред Витя. Той изчака минутка, предпазливо допълзя до фургона и надникна зад него. Двамата бойци лежаха по гръб в неестествени пози. Простреляни и безжизнени.

Но Злобин не успя да се изправи в цял ръст, защото във вихъра на боя не беше забелязал, че последните изстрели са го ранили и в двата крака. Витя се върна в къщурката пълзешком, стенейки от болка…