Владимир Набоков
Пнин (9)

6

— Виж какво — каза Джоана на мъжа си в събота сутринта, — реших да кажа на Тимофей, че днес от два до пет къщата е на тяхно разположение. Трябва да дадем всички възможности на тези трогателни същества. Имам работа в града, а теб ще пратя в библиотеката.

— Там е въпросът — отвърна Лорънс, — че тъкмо днес нямам никакво желание да бъда откаран или въобще преместен където и да било. Освен това не е за вярване, че за срещата ще им потрябват осем стаи.

Пнин облече новия си кафяв костюм (за който беше платил с кремонската лекция) и като закуси набързо в „Яйцето и ние“, пое през парка с островчета сняг за уейндълската автобусна гара; пристигна почти час по-рано, отколкото бе нужно. Не се замисли за какво всъщност на Лиза бе изтрябвало непременно да го види на връщане от пансиона „Св. Вартоломей“ край Бостън, където тази есен щял да постъпи синът й; знаеше само, че вълната щастие се пенеше в него и се издуваше зад невидима преграда, всеки миг щеше да я прехвърли. Посрещна пет автобуса и във всеки от тях ясно съзираше Лиза, която му махаше през прозореца във върволицата излизащи пътници, но автобусите опустяваха един след друг, а нея я нямаше. Внезапно чу звучния й глас („Тимофей, здравствуй!“) зад гърба си и като се извърна рязко, видя я да излиза от единствения автобус, за който бе решил, че в него я няма. Каква промяна би могъл да забележи нашият приятел в нея? Господи Боже мой, каква ти промяна! Беше тя. Винаги й бе горещо, цялата кипеше, нищо, че беше хладно, ето и сега палтото й от морски котки бе широко разтворено, като разкриваше набрана блузка, когато тя обхвана главата на Пнин и той, почувствувал помплимусовия^[1] аромат на шията й, бъбреше „Хайде, хайде, много хубаво, ето на“ — жалки словесни подпорки за сърцето, — а тя извика: „Ах, но той е с дивни нови зъби!“ Помогна й да се качи в таксито, яркият й прозрачен шал се закачи за нещо, Пнин се подхлъзна на шосето, а шофьорът каза „Внимавайте“ и взе от него пътната й чанта — всичко това се бе случвало някога, тъкмо в такава последователност.

Това училище, говореше тя, докато се возеха по Парковата улица, е в английската традиция. Не, нищо няма да хапне, изяла голяма закуска в Олбъни. „Това училище е «много фенси»^[2] — поясни на английски, — момчетата играят в зала нещо като тенис, с ръце, и в един клас с тях ще бъде…“ Тя фалшиво-небрежно произнесе известно американско фамилно име, което не говореше нищо на Пнин, тъй като не принадлежеше нито на поет, нито на президент. „Между другото — прекъсна я Пнин, като се наведе напред и посочи — оттук може да се види крайчето на университетския комплекс.“ Всичко това благодарение („Виждам, виждам, комплекс като комплекс“), всичко това, включително и стипендията, се уредило заради влиянието на д-р Мейуд („Виж какво, Тимофей, вземи му драсни няколко думи, просто от учтивост“). Директорът (свещеник) й показал трофеите, които Бърнард спечелил като момче. Разбира се, на Ерих му се искало Виктор да се запише в държавно училище, но го придумали. Жената на преподобния Хопър е племенничка на английски граф.

— Вече пристигнахме. Ето го моето palazzo — пошегува се Пнин, който никога не сварваше да следва бързия й говор.

Влязоха и той внезапно почувствува, че този ден, предвкусван с толкова бясно нетърпение, отминава прекалено бързо — отива си, отива си, ето вече след няколко минути напълно ще си иде. Може би, помисли си той, ако веднага му бе казала какво иска от него, денят би се забавил и наистина би станал радостен.

— Каква ужасна къща — каза тя, като се настани на стола до телефона и си засъбува гумените боти — колко познати движения. — Погледни само този акварел с минаретата. Сигурно са ужасни хора.

— Не — каза Пнин, — те са мои приятели.

— Мили мой Тимофей — избъбри тя, докато той я ескортираше догоре, — навремето имаше доста ужасни приятели.

— Ето я моята стая — каза Пнин.

— Май ще полегна на девствената ти постеля, Тимофей. След минутка ще ти кажа едно стихотворение. Отново се просмуква това адско главоболие. Толкова великолепно се чувствувах целия ден.

— Имам аспирин.

— Мм — измърмори тя и на фона на родната реч това новопридобито отрицание изглеждаше необичайно.

Когато се захвана да си събува обувките, той се извърна и звукът, с който те тропнаха върху пода, му напомни за много далечни дни.

Тя полегна — черна пола, бяла блузка, кестенява коса, — като закри очите си с розова ръка.

— Как сте изобщо? — попита Пнин (дано само по-скоро каже какво иска!), докато сядаше в стола-люлка до радиатора.

— Имаме много интересна работа — подхвана тя, като все още засенчваше очи, — но трябва да ти кажа, че вече не обичам Ерих. Отношенията ни се разпаднаха. Впрочем Ерих не дава пет пари за сина. Казва, че бил земният му баща, а ти, Тимофей, си бил водният.

Пнин прихна са се смее; запревива се от смях; малко инфантилният стол-люлка силно изпращя под него. Очите му бяха като звезди и съвсем мокри.

Към минута тя го гледа любопитно изпод пухкавата си ръка, сетне продължи:

— Ерих има твърд емоционален блок спрямо Виктор. Не зная колко пъти момчето сигурно го е убивало в сънищата си. Освен това, както отдавна забелязах, при Ерих вербализацията само заплита проблемите, вместо да ги решава. Той е много тежък човек. Каква ти е заплатата, Тимофей?

Той каза.

— Е, — отбеляза тя, — слаба работа. Но според мен дори можеш малко да отделяш — предостатъчна е за твоите нужди, за твоите микроскопични нужди, Тимофей.

Коремът й, здраво стегнат в черната пола, подскочи два-три пъти с безмълвна, уютна, добродушно-припомняща се ирония — и Пнин се изсекна, като едновременно клатеше глава, обзет от сладострастна и весела наслада.

— Чуй най-новото ми стихотворение — каза тя, опънала ръце по шевовете и изопнала се на гръб, сетне захвана равномерно да извива с провлечен гръден глас:

Аз наметнах тъмна мантия,

по-скромна съм от монахиня;

от слонова кост разпятие

виси над постелята ми пустинна.

 

Ала огньове на бурни оргии

прогарят забравата ми зимна

и шепна аз името Георги —

златното твое име!

— Той е много интересен човек — продължи тя без всякаква пауза. — Всъщност е англичанин. През войната карал бомбардировач, а сега е във фирма на борсови посредници, които не го обичат и не го разбират. Произлиза от старинно семейство. Баща му бил мечтател, имал казино на вода и тъй нататък, но във Флорида го разорили някакви евреи-гангстери и той доброволно влязъл в затвора вместо друг: това е семейство от герои.

Помълча. Тишината в малката стая по-скоро се подчертаваше, отколкото се нарушаваше от бълбукането и звънтежа в белите органни тръби.

— Направих пълен доклад на Ерих — с въздишка продължи Лиза — и сега той все твърди, че щял да ме излекува, ако му помагам. За съжаление вече помагам на George.

Тя произнесе George по руски — двете „g“ твърди, двете „е“ дълги.

— Какво да се нрави, c’est la vie^[3], както остроумно се изразява Ерих… как можеш да спиш под тая нишка паяжина от тавана? — Тя си погледна часовника. — Боже мой, трябва да хвана автобуса в четири и половина. Налага се след минута да извикаш такси. Искам да ти кажа нещо много важно.

Ето го най-сетне — с такова закъснение.

Тя искаше Тимофей всеки месец да отделя малко пари за момчето — защото нали сега нямало как да моли Бърнард Мейуд, пък и можела да умре, а на Ерих му било все едно, каквото и да се случи — но нали някой трябвало от време на време да праща малка сума на момчето, все едно, че е от майка му: нали знаеш, джобни пари, защото около него ще са все богатски момчета. Тя щяла да съобщи адреса на Тимофей и още някои подробности. Да, никога не се е съмнявала, че Тимофей е душица. („Ах, каква си душица.“) А сега къде е тоалетната? Хайде, моля те, повикай таксито.

— Впрочем — каза, докато той й държеше палтото и както обикновено намръщен я насочваше към отворите на ръкавите, а тя мушеше напосоки ръце и опипваше — знаеш ли, Тимофей, този твой кафяв костюм не става за нищо: един джентълмен не носи кафяво.

Изпрати я и си тръгна за вкъщи през парка. Да не беше я пускал, да я бе задържал, каквато и да е — жестока, вулгарна, с ослепителни сини очи, с жалките и стихотворения, с дебелите й крака, с нечистата й, суха, долна, инфантилна душа. Внезапно му мина през ум: ако хората се събират на небесата (не вярвам в това, но да допуснем), как бих попречил да напълзява връз мен, през мен, на тази нейна сбръчкана, безпомощна, мизерна душа? Но тук е земята и аз, колкото да е странно, живея, има в мен и в живота нещо, което…

Сякаш съвсем изненадващо (защото отчаянието рядко води до велики открития) почти бе налучкал просто решение на вселенската загадка, но го прекъснаха с настойчива молба. Изпод дървото катеричка бе зърнала Пнин на пътеката. С гъвкаво и силно движение умната животинка се изкатери върху чешмичката за пиене и когато Пнин приближи, захвана с издути бузи да сочи с овалната си муцунка към нея с доста грубо цъкане. Пнин разбра и като пошари, напипа това, което трябваше да натисне. Като го поглеждаше презрително, измъчваната от жажда гризачка веднага започна да пие от дебелото искрящо стълбче вода и пи доста дълго. Сигурно има температура, помисли си Пнин, плачейки тихо и необезпокоявано, продължавайки учтиво да натиска лостчето, като през това време внимаваше да не среща вперения в него неприятен поглед. Щом си утоли жаждата, катеричката, без да изрази ни най-малка благодарност, се скри.

Водният баща тръгна по пътя си, стигна до края на пътеката, сетне свърна в страничната улица, където имаше малък бар във вид на къщурка от греди с гранатови стъкла в прозорците с рамки на квадратчета.